Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (44)

18

Шарлийн гледаше светлозеления чек в ръцете си и мигаше. Трябваше да внимава с тия цифри. Трудно й бе да си представи, че това са нейни пари. Тя погледна мистър Ортис.

— И това е само, за да се мажа с някакво червило? Какво да правя с тия пари?

— Внеси ги в банката.

— В коя банка? — попита тя.

— В твоята — отговори Сай Ортис.

— Ами, мистър Ортис, аз си нямам банка — засмя се Шарлийн.

И тя, и Дийн бяха пътували толкова много и никога не бяха разполагали с пари. Банките, училищата и полицейските участъци — всички такива официални учреждения я изнервяха. Тя държеше парите си в Библията на майка си.

Видя как мистър Ортис се облегна върху въртящия се стол, без да сваля очи от нея, после се наведе и хвана телефона.

— Кажете на Лени да дойде в кабинета ми. — Той остави слушалката и отново я погледна. — Сладурче, ние всичко ще уредим. Имам човек, който може да се погрижи за сметки, за инвестиции, за данъци — за всичко.

Чу се учтиво почукване на вратата и в кабинета влезе висок слаб мъж със сериозно изражение. Той огледа Шарлийн и на лицето му не мръдна и мускул. Въпреки това Шарлийн му се усмихна.

— Шарлийн, това е Лени Фармър. Той ще управлява твоите финанси. — Сай вдигна очи към Лени и посочи чека в ръката на Шарлийн. — Открий банкова сметка за мис Смит и подготви необходимите документи. Извади си пълномощно. И нареди на Анита да й отпусне аванс. — Сай се обърна към Шарлийн и се усмихна. — Е, днес ще можеш да попазаруваш. И сега, след като вече получаваш много пари, ще ти намерим къща, кола под наем, ще ти открием сметки в няколко от най-добрите магазини, ще ти издадем кредитни карти. Ще имаш всичко, каквото пожелаеш. Само нареждаш на Лени, и готово. Вече няма да се безпокоиш за пари.

Бреме се смъкна от плещите на Шарлийн. За миг се запита дали е редно да повери толкова много пари на Лени Фармър или на когото и да е. Но в края на краищата нали щеше да получи друг чек за повече пари, отколкото тя и Дийн можеха да изхарчат!

Шарлийн излезе от кабинета на мистър Ортис и прекоси паркинга, за да стигне до Дийн, който я чакаше в датсуна. Бежовият луксозен плик, който счетоводителката Анита й даде преди малко, тежеше в ръцете й. Преди да проговори, отвори плика и надникна вътре.

— Господи! Господи! Господи! — измърмори тя.

— Какво има, Шарлийн? — попита Дийн. Шарлийн вече му бе обяснила, че ще участва в телевизионен сериал, сериал като „Анди Грифит“. Никога не бе съвсем сигурна какво разбира той от това, което му обясняваше. Всъщност, признаваше пред себе си, че и самата тя не разбира много.

— Какво има? — попита отново Дийн.

— Нищо, моето момче. Нищо лошо. — Шарлийн потупа Дийн по рамото и се усмихна. — Само получих първите си чекове и затова можем да отидем да пазаруваме. Имаме много пари, Дийн. Какво ти се иска най-много? — Тя се обърна към Дийн и видя, че се затруднява да отговори на въпроса й.

— Ами не знам, Шарлийн. Нищо не искам. Имам и теб, и колата, пък и живеем в хубав апартамент. Вече не гладуваме. — Дийн помълча и после рече: — Ами не знам, Шарлийн, нищо не ми трябва.

Шарлийн настояваше:

— Не може да бъде. Зная, че има нещо, за което отдавна копнееш. Помисли си, Дийн.

Дийн сбърчи вежди от усилието, което мисленето му причиняваше.

— Е, ами винаги съм искал куче. Кученце. Знаеш, че обичам лабрадорите. Може би куче като онова на Доуб.

Вече имаха котка — черна дебела помиярка, която Дийн бе нарекъл Опра, но за куче Шарлийн все още се колебаеше. Защо пък не?

— Ами добре тогава, какво чакаш? — попита тя и помаха с ръка.

Дийн широко разтвори очи.

— Сериозно ли говориш? Толкова ли много пари имаме?

— Дийн, след като започнах да играя ролята на Кловър, имаме повече пари от най-богатия човек в Ламсън.

Дийн настъпи педала на газта и изхвърча от паркинга с боен индиански вик.

 

 

Магазинът за домашни животни не беше някакво изключение за Лос Анджелис, осъзна Шарлийн. Всичко в този град бе първокласно. Продавачът, облечен в сив костюм и бяла престилка като ветеринарен лекар, се приближи към тях.

— Какво искате да ви покажа?

Дийн изрече на един дъх:

— Искаме малко кученце.

— Бихме желали да видим черен лабрадор, стига да имате — каза Шарлийн и се огледа. В помещението нямаше нищо друго, освен снимките на кучета, закачени по стените. Мога да се обзаложа, че всички миришат хубаво, помисли си тя. — Къде държите кучетата?

— Имате късмет. Обикновено е необходимо да си назначите предварителна среща, но днес отказаха поръчка в последния момент и можем да ви предоставим няколко кучета за избор. — Той натисна някакво копче върху бюрото си. — Лайза, моля те, донеси черния лабрадор, който се канехме да покажем на Мери Тайлър Мур. — Той огледа Шарлийн с оценяващ поглед. — Донеси и сетера и другото ловно куче — добави той с приглушен глас.

След няколко минути млада жена, също облечена в безупречно бяла лекарска престилка, отвори вратата и вкара количка, в която имаше кошница с три кучета. Господи, изрече наум Шарлийн, когато забеляза, че на шията на всяко куче е вързана синя атлазена панделка.

Дийн бе приклекнал на пода около кошницата. Шарлийн гледаше как той доближава лицето си до всяко куче и притваря очи, когато то оближе устата и бузите му.

— Господине — обади се той — защо не им махнете тия панделки? Само ги мъчат. Може ли да ги пипна?

— Разбира се.

Той напъха ръцете си в кошницата.

— Ей, Шарлийн. Я ги виж какви са красивички! — Той я погледна с умоляващи очи. — Не мога да избера едно и да зарежа останалите.

— Боже мой — обърна се Шарлийн към продавача — защо трябваше да донасяте три кучета? — Тя попипа чантата си, в която бяха натъпкани Библията на майка й и бежовият плик с парите. Усещането бе приятно, вдъхна й сигурност, а и мистър Ортис бе обещал, че другата седмица отново ще има такъв плик. Тя погледна Дийн, който държеше сетера на скута си, галеше лабрадора в кошницата, а ловното куче бе излязло на пода и дърпаше ръкава му. Дийн се смееше щастливо.

— Ще вземем и трите кучата — каза тя и извади плика от чантата си.

— Всичките ли, Шарлийн? Ама наистина ли? Ще можем ли?

— Разбира се. Но как ще ги кръстим, Дийн? — Тя погледна лицето му, което сияеше от щастие. Искаше й се да заплаче. Никой от тях не спомена кученцето, което баща им бе убил.

— Вече не можем да кръстим никое Опра — каза Дийн и потупа черния лабрадор. — Хайде да наречем кафеникавото Кловър!

— Ами да, Дийн — съгласи се Шарлийн и започна да се смее — тя ще бъде Кловър, черната ще е Кара, а червеникавата ще се казва Кримзън, също като в сериала!

 

 

Когато се качиха обратно в колата, Шарлийн се опита да надвика лаенето, разнасящо се от кутиите на задната седалка.

— Трябва да свършим още нещо, Дийн. Ще отидем в супермаркета, за да купим храна за кучета и да напълним хладилника и фризера в къщи. Съгласен ли си?

Магазинът имаше размерите на футболно игрище, каквото бяха виждали по телевизията.

— Откъде да започнем? — попита Дийн объркан.

— Ще си вземем кошница — отговори Шарлийн. — После ще вървим из редиците и ще си взимаме всичко, чуваш ли, Дийн, всичко, което ни се прииска, и по толкова, колкото ни се прииска. Като на телевизионните състезания, в които участниците трябва да напълнят кошниците си за пет минути и печели този, който е взел най-много. Хайде да направим така. Ще взема една кошница и започвам ей от онзи край, ти вземи друга и започваш оттук. Ще се срещнем по средата. Съгласен ли си?

— Дадено!

— Готови! Старт!

Спечели Дийн. Той пръв стигна средата и в кошницата му имаше най-много продукти. Всъщност не една — имаше три кошници.

— Шарлийн, никога не съм си представял, че в супермаркет човек може да се забавлява толкова много! Всъщност се потрудих доста, но може и друг път да го направим. — Той пъхтеше и се опитваше да регулира дишането си.

— Разбира се, миличък. Още утре, ако искаш. Но това не е всичко. Сега идва най-хубавото. Ще плащаме!