Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (43)

17

След снимки Джийн се прибираше вкъщи страшно уморена. Пийт й звънеше и се отбиваше почти всяка вечер. Джийн си мислеше, че не само от снобизъм крие тази връзка. Всъщност, честно казано, това едва ли можеше да се нарече връзка. Той бе мил и всеотдаен. Любеха се, но между тях почти не съществуваше друго. За Пийт разговорите с нея се свеждаха до обсъждане на телевизионните предавания. В леглото с него се отпускаше като във вана и той й действаше успокоително подобно на топла вода. Ала иначе толкова се различаваше от Сам.

Тя все още мислеше за него. Е, в това нямаше нищо чудно. Питаше се дали я е обичал истински, дали не я бе изоставил, защото му се е приискала по-хубава любовница. Питаше се и дали сега е достатъчно красива да го привлече и задържи, ако го срещне. Дали ще я познае и дали… Опита се да не мисли повече за това. То беше някакъв вид лудост, натрапчива мисъл. Лошото бе, че почна да спи с Пийт единствено от скука и самота. А и нямаше нужда от мъж. Но сега трябваше да постави нещата на мястото им. На горкия Пийт нямаше да му е лесно. Когато телефонът отново иззвъня, Джийн въздъхна. Знаеше, че е той. Не й бе приятно отново да му повтаря да не идва.

— Джийн?

— Аха — опита се да не въздъхне в слушалката тя.

— Може ли да дойда?

— Страшно съм изморена, Пийт.

— И аз съм изморен. Тази нова снимачна техника просто ме изцежда. Но искам да те видя само за минута. Мисля, че трябва да поговорим.

Това прозвуча толкова необичайно, че тя се съгласи и след десетина минути той се появи на вратата. Джийн седна на канапето, но Пийт остана прав, облегнат на стената.

— Джийн, аз не съм Айнщайн, но все пак успях да разбера какво става. Не искаш да разговаряш с мен по време на снимки… добре, това го разбирам. Благодарен съм ти и за работата. Но сестра ми вече предрече какво ще стане. Ти ще направиш страхотна кариера с филма и няма да имаш нужда от някакво си операторче. Сега можеш да имаш когото си поискаш, а аз виждам, че мен не ме искаш.

Джийн седеше мълчаливо. Как можеше да му обясни, че не професията, а възрастта му го прави неподходящ за нея? А и как би могла съзнателно да продължава да го задържа при себе си за свое собствено удобство?

За пръв път тя осъзна, че по свой си, малко хлапашки начин той я обича, макар и да не натрапва любовта си. Толкова отдавна никой не я бе обичал, че й бе трудно да го проумее. Но всъщност кого обичаше той? Промененото й тяло? Красиво измисленото й лице? Пийт с положителност не знаеше коя е тя всъщност, нито пък можеше да вникне в душата й.

— Може би имаш право — каза тя и го остави да си отиде.

 

 

Парите никога не бяха заемали особено място в мислите й. Просто не й се бе налагало да борави с големи суми, докато не почина баба й. А после всичко бе така ясно насочено към доктор Мур и болничните разходи, че нещата не се промениха много. Тя бе работила за театъра и срещу заплащане, и безплатно и съумяваше да си изкара необходимото от сестринската си професия.

У дома, в Ню Йорк, винаги бе живяла извънредно скромно — наем на евтино партерно апартаментче, телефон и телефонен секретар. Спестовната й книжка бе почти винаги празна и за пръв път си извади кредитна карта, когато откри сметка в Кемикъл Банк, но никога не си позволяваше излишества на кредит. Бе живяла скромно, на ръба на бедността, и отгоре на всичко си въобразяваше, че това е много хубаво — част от бохемския живот. В края на краищата никога не бе виждала нещо друго.

Сега парите просто течаха, като всяка следваща вълна бе по-голяма от предишната. Първо получи чека от „Фландърс Козметикс“. Все още се притесняваше, че трябва да рекламира някаква стока, но се налагаше да подпише договора, за да получи ролята. А да имаш пари беше чудесно. Тя преведе на доктор Мур всичко, което му дължеше, и въпреки данъците, таксите на агенцията на Сай и хонорарите на адвокатите все още й оставаха повече от деветдесет хиляди!

После, когато получи чек за първата си заплата — почти петдесет хиляди долара — и разбра, че след две седмици ще получи нов, главата й се замая. Когато подписа договора със Сай, видя, че ще получава по трийсет и три хиляди за всеки епизод, но във възбудата си някак не успя да го осъзнае. Тя си откри сметка в Калифорнийската национална банка и внесе сумите от филмовия хонорар и от „Фландърс“, но когато чековете продължиха да идват, направо се сбърка.

Сега Джийн се взираше невярващо в месечното извлечение от банковата си сметка: двеста и седемнайсет хиляди шестстотин шейсет и три долара и четирийсет и седем цента! Просто не можеше да повярва. А знаеше, че това е само началото. Въпреки че още не бяха започнали да излъчват сериала, Сай Ортис вече й бе предложил няколко нови сценария. Противни телевизионни халтури, но хонорарът за всяка от тях не падаше под двеста и петдесет хиляди долара. Четвърт милион за петседмичен труд! Недоумяващо клатеше глава. С тежък труд тя никога не бе изкарвала повече от трийсет и пет хиляди годишно.

Ортис искаше да поговорят и за реклами на кожени изделия, джинси, тапети и какво ли не, които щяха да текат паралелно със сериала. Колкото и да беше безвкусно и нелепо, това означаваше още много пари. И въпреки че нямаше никакво намерение да участва в реклами, тя разбираше, че е изпаднала, не че се е издигнала до някакъв поток от пари, който течеше безспирно, поне за известно време. Ами ето, след първия си голям телевизионен хит Джаклин Смит и Кейт Джаксън не слизаха от екрана — поне веднъж седмично се появяваха било в телевизионен филм, било в комедийна програма. Дори и Сюзън Сомърс и Фара Фосет все още участваха в реклами на спортни артикули. До неотдавна само нощните гърнета носеха доходи на Мери Джейн. А и сестринската работа и актьорството в Ню Йорк бяха синоним на тежък труд. Тук всичко беше обидно лесно. И всичко носеше пари.

Струваше й се съвсем нереално. По същия начин, по който реагираше на несправедливостта в Ню Йорк да не може да се препитава от театъра, сега реагираше на абсурдното положение срещу малко труд да получава главозамайващи хонорари в Лос Анджелис. Нима само видът й бе отворил вратите за неочакваното богатство? Чиста ирония на съдбата бе, че бе заплатила за външността си с около петнайсет процента от сегашните си приходи. Възвръщаемостта на капиталовложението не е малка, усмихнато заключи Джийн. Поне не ме мъчат угризения за финансовото ми благополучие. След толкова години гладно съществуване ми се полага малко охолство, въпреки че нямам намерение да затлъстявам.

Но как ли стояха нещата при актьорите, които не се бяха борили като нея? Актьорите, които бързо и рано бяха постигнали успеха? Нищо чудно, че те често свършваха като наркомани и се разораваха. Сигурно не успяваха да се справят с чувството на вина, с бремето на отговорността. Дори и тя, прекарала толкова години в борба, се вторачваше в банковата си сметка с чувство на безпомощност и екзалтация и се питаше какво ще прави с толкова много пари.

Разбира се, част от тях щеше да изхарчи. Сега най-после можеше да си позволи да си купи хубави дрехи, а и имаше тяло, на което си струваше да ги облече. Можеше да си позволи да харчи. Но всъщност това ли искаше? Вероятно по-скоро искаше да си намери хубав дом. Но не й се щеше да купува тук къща, нито да плаща много за наем. Отново се вторачи в извлечението от сметката. Може би трябва да даде някакви средства за благотворителни цели или да ги използва за помощи на актьори и драматурзи? Но как? Нали не можеше ей тъй да изпрати чек на Моли и Чък или на някой бедстващ драматург от Бродуей?

Всъщност би могла да изпрати чек до отец Дамиен. Неговата църква бе предоставила убежище и служеше на толкова нюйоркски актьори. За него десет хиляди долара щяха да означават много, а за нея — почти нищо. Реши да прати чек. Но редно ли бе да дава пари на отделни актьори? Да подпомага изкуствата? Докато продължаваше да размишлява, осъзна, че макар да бе минала през страдания, когато бе избирала това поприще, изборът си бе неин и именно в това се състоеше разликата. Мери Джейн никога не бе мислила, че субсидиите и даренията в областта на изкуството са истински полезни. Не, не искаше да става меценат на културата. Едно от нещата, които искаше, бе да си наеме малко симпатично бунгало в квартала Бърдланд. Щеше да го наеме мебелирано. И без това отношенията със съквартирантките й се обтягаха. Въпреки че и двете момичета постоянно разправяха колко се гордеят с нея и колко се радват, че живеят заедно, и двете вече я бяха молили за заеми и настояваха да им уреди пробни снимки за участие в сериала. Чувстваше, че и двете се взират в нея и се питат: Защо да е тя, а не аз? Усещаше, че е нещо като трън в очите им и че негодуванието им би могло да избухне всеки момент.

Най-после престана да гледа банковото извлечение. Да, решено е — ще си наеме хубаво жилище. А част от парите ще вложи в банка. Чиста и сигурна работа. А какво да прави с останалите? Тогава изведнъж се сети какво може да направи, не — какво трябва да направи. Спомни си за децата, които не бяха избирали съдбата си, но бяха жертва на ужасна несправедливост — децата, които съдбата бе измамила, лишавайки ги от нос или уши, онези, които не можеха да говорят и дори не притежаваха способността да се усмихват, деца като Раул, осъдени завинаги да носят белези, привличащи безжалостните погледи на хората.

Припомни си агонията, която преживяваше като младо момиче, щом се взреше в огледалото у дома в Скъдърстаун. А все пак бе нормална, макар и не красива. Но сега всичко, което получаваше, се дължеше на красотата. Как ли се чувства човек, деформиран по рождение, колко ли дълбоки рани носи? Просто не можеше да си представи, но въпреки това очите й се напълниха със сълзи, когато се опита да се вживее в ролята на деформирано момченце от Лима или Перу или момиченце от Гватемала с лице на чудовище. Е, добре — това поне си струваше! Джийн стана, отиде до бюрото си и извади хартия за писане. Бремето на парите се вдигаше. Извади чековата си книжка и написа чек за сто хиляди долара. После започна писмото си: „Драги доктор Мур…“ Усмихна се, сложи тире и добави „Брустър“.

Припомних си, че веднъж изчислихте колко струва месечно преносимата медицинска апаратура за пластична хирургия: 20 000 долара. Прилагам чек за пет такива апаратури, което по мои пресмятания означава нови лица на около петдесет деца. Постарайте се да не приличат всичките на мен.

Ваша признателна приятелка,

Джийн Мур