Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (41)

15

Всъщност цялата работа е само едно надбягване на плъхове, мислеше си Сай Орлис, докато караше из каньона. А има различни видове плъхове. Сай разглеждаше думата плъх катер акроним, съставен от помияри, лайнари и хиперталанти. В това, се състоеше неговият личен кодекс, едва ли не цялата му теория за живота.

Помиярите съставляваха огромното мнозинство от човечеството, всички нещастници, които работеха от девет до пет, всички, които имаха тъпи професии: застрахователните агенти, келнерите, търговските пътници, продавачите в разните магазини — ето това бяха посредствените — потребители на машината за сънища, която създаваха хора като Ортис. Помиярите зяпаха сънищата и кошмарите на други хора върху големи и малки екрани, докато самите те водеха безинтересен живот и дори не притежаваха достатъчно въображение, за да имат свои собствени сънища. В Холивуд ги наричаха „насам-натами“, масите, които все се движат насам-натам между Източния и Западния бряг.

Хиперталантите бяха клиенти на Ортис. Бяха необикновени хора, чиито сънища омайваха помиярите. Толкова много помияри имаше и толкова малко хиперталанти. Господи, каква досада, когато някой започнеше да разправя „Миналата нощ сънувах страшно интересен филм“. Дръжки! Единствено хиперталантите със своите странности, видения, ексцентричности бяха наистина интересни. Ортис работеше с най-интересните хора на света. Писатели, които записваха прекрасните си сънища, актьори и актриси, които изглеждаха като прекрасни мечти, режисьори — които свързваха двете в едно и създаваха прекрасни съновидения, пленителни мечти.

Вярно беше, че понякога хиперталантите създаваха затруднения, понякога прекаляваха с наркотиците, понякога имаха големи дългове към пенсионноосигурителните фондове, имаха проблеми в брака, но какво от това — нали произвеждаха! Сай знаеше как да се оправя с хиперталантите. А с помияри почти си нямаше работа.

Средната категория, лайнарите, му създаваха най-много главоболия. Те си мислеха, че са хиперталанти, и не те оставяха на мира, докато сами не те принудеха да ги смачкаш и да ги размажеш с подметката на обувката си като кучешки лайна, каквито всъщност си бяха. Най-големите проблеми на Сай идваха, когато трябваше да разкара лайнарите, които по погрешка бе взел за хиперталанти, а най-лошият му кошмар бе отмъщението на хиперталант, който бе причислил към лайнарите.

Ето и сега: тоя тип Морели го тормозеше. Чиста проба лайнар. Възложиха му предаването, провали го, не издържа на състезанието. Сега защо просто не си допълзи обратно до дупката, откъдето се бе пръкнал, вместо да вбесява Сай с телефони и налудничави писма и да го причаква в засада около кантората му. И той, и всички останали лайнари…

Всъщност Морели не беше сериозен проблем. Сай почти беше сигурен, че този тип си е лайнар. Стига да не притежава оръжие, Сай можеше да си позволи и пет пари да не дава за това какво мисли или дрънка тая невестулка.

Ейприл Айрънс. Тя беше хиперталант. Страхотен хиперталант! Толкова хиперталантлива, че сега почти управляваше „Интърнешънъл Студиос“, една от последните големи компании във филмовата индустрия. А Сай, за свой вечен срам и позор, я бе сбъркал с лайнарка. Беше я прецакал лошо в една сделка с Марти ди Дженаро отдавна, по времето, когато можеше да си позволиш да прецакаш Ейприл и да си живееш спокойно, но кучката никога не забрави това. Господи боже, откъде можеше тогава да предположи човек, че един ден тя ще управлява студио?

И затова знаеше, че на предварителната прожекция на последния филм на Кристал Плинъм, чийто продуцент бе Ейприл, щяха да го натикат някъде в задните редици, при лайнарите. Въпреки че беше импресарио на Кристал и въпреки че (сега се налагаше да си напомни сам на себе си) беше един от най-мощните задкулисни играчи в Холивуд. Разликата се състоеше в това, че Ейприл проявяваше мощта си пред кулисите, че никога не забравяше и никога не прощаваше.

Разбира се, че и Сай не забравяше и не прощаваше, но той зависеше от благоразположението на своите хиперталанти. Такава бе ориста на импресариото. Вбеси се, че Марти, неговият човек, неговият гениален режисьор, не само снимаше този глупав телевизионен сериал, ами взе, че нае лично една от малките кучки за проклетия си филм, без дори да се консултира с него. Последната „находка“ на Марти вече си имаше агент — този взел-дал дърт дракон педал Ейра Сагарян, поне така разправяха. Ейра бе импресарио и на майка й. Сега Сай вече нищо не можеше да направи, освен да се хапе отзад. Вместо това той пак посегна към инхалатора, който лежеше на седалката до него. Милтън Глик ще си плати за това! Е добре: Милт бе докарал блондинката и здраво я бяха обвързали, както си знаеха, но пък Марти лично бе открил третата актриса, оная, нюйоркчанката. Сай задължително трябваше да я хване с договор. Двама от трима актьори му даваха максималното, за да ги представлява, въпреки че не така единодушно, както копнееше.

Поне Глик уреди нещата с малката глупачка. Беше лесно, а Сай разбра, че и в бъдеще нямаше да бъде никакъв проблем да си я премята, както си иска. „Подпиши се тук, направи това, хубавичко се усмихни.“ Защо винаги не върви така?

Телефонът в колата му иззвъня. Той се намръщи, пресегна се и го вдигна. Господи, колко мразеше да говори и да кара едновременно. Изнервяше се, а това засилваше астматичните му пристъпи. Въздъхна и се обади:

— Ало?

— Мистър Ортис, обажда се Майкъл Маклейн — чу той гласа на собствената си секретарка. — Да го свържа ли?

— Да.

Последва дълго щракане и пращене. Сай вече се приближаваше до разклонението на Бърбанк. Господи боже!

— Мистър Ортис? Мога да ви свържа с Майкъл Маклейн.

Този път бе секретарката на Майкъл. Все още караше хората да чакат да им се обади. Е, на това вече му се виждаше краят, ако още веднъж се провали така, както се провали с „Акбар“.

— Ами знам, че можете, дявол да го вземе!

— Хей, здравей, дърто испанско куче! Как е?

Сай изви колата, за да избегне сблъскване с някаква тойота. Едва не изтърва телефона, после го вдигна и се опита да вдъхне дълбоко.

— Какво има, Майк? — попита той. Знаеше, че Майкъл мразеше да го наричат „Майк“.

— Виж какво, кажи ми какво става с Адисън и със сценария, който ми хареса?

Сай въздъхна. Нямаше никакъв шанс Рекс Адисън да вземе Майкъл за главната роля в новия си екшън. По дяволите, Рекс беше само на двайсет и осем години. Той е гледал Майкъл на екрана от дете. За Рекс Майк беше просто дъртак. На рекламните слухове, че Майкъл не използва каскадьори, вярваха само баламите, а Рекс имаше пипе.

— Боже мой, мисля, че можем да осигурим нещо по-добро от това — каза гласно Сай. — Сценарият няма стил, не е престижен.

— Я затаковай престижността. Последните три филма на Адисън бяха страхотно касови. Пет пари не давам за стила.

„Ама че тъп задник!“

— Виж какво, Майк, имам нещо много по-добро. Филм с две главни роли. Прегледах сценария тази седмица и просто няма грешка.

— И кое приятелче ще ми партнира? — подозрително попита Майкъл.

— Рики Дън.

— Кой?

Майкъл отлично знаеше кой е Рики Дън. Вече имаше два невероятно хубави филми зад гърба си. Анкетата на списанието „Пийпъл“ го бе определила за „най-сексуалния мъж в света“. Сай намали скоростта, тъкмо навреме, за да не прегази някакъв възрастен човек.

— Той вече има договор за ролята на младия архитект в новия филм на Бенсън.

— Страхотно. А аз да играя дъртака, който му обяснява как да строи небостъргачи. Я зарежи това!

— Майкъл, в кариерата на всеки човек идва момент, когато той трябва да разшири…

— Аз съм измежду актьорите, чието име стои на първо място. Искам над заглавието на афиша да стои само моето име.

Сай знаеше, че това е невъзможно. По дяволите, сигурно и на Майкъл му бе ясно, че е невъзможно. Въпреки че не се знаеше с положителност. Тия копелета бяха такива грандомани, че често губеха връзка с действителността. Сай посегна да вземе инхалатора.

— Слушай, амиго, защо искаш по такъв начин сам да си отрежеш клона? Имената на двамата ще докарат и всички почитатели на Рики Дън…

Сай бе наясно, че Рики няма да се съгласи да не бъде на първо място в афиша. И за какъв дявол да го прави? От друга страна, Майкъл не бе изкарвал истински успешен филм от три години. Би трябвало да е благодарен, че му се предоставя такава възможност. Сай знаеше, че трябва да го убеди да приеме. Защото, ако Майкъл се съгласи, той ще натрупа състояние от сделката. Сай представляваше и Бенсън, и сценария.

— Майк — започна той с вразумяващ тон — това е много хубав шанс. Робърт Редфорд иска да види сценария.

— Виж какво, само не ми разправяй, че ако свиря втора цигулка на някакъв сополанко новобранец, означава да разширявам сферата на… — изкрещя Майкъл.

— Виж какво прави Пол Нюман — започна отново Сай.

— Пол Нюман вече кара седемдесетака. А аз съм на четирийсет и шест!

— Майкъл, ти си на петдесет и три години и всички го знаят, с изключение на тебе.

— Слушай! Все още играя не по-зле от когато и да е. Все още чукам. Дори по-хубаво отпреди!

— Слава богу, че не ми се налага сам да проверявам това — отговори Сай. Той натисна спирачките, едва не си блъсна главата в предното стъкло и едва не се надяна на говедото в мерцедеса пред него. Madre di Dios, магистралите бъкат от леваци!

— Чуй ме, Майк, само ми направи тази услуга. Помисли си за филма с Рики Дън. Точно от такъв филм имаш нужда сега.

— Я си таковай майката! — изрева Майкъл и тресна телефона.

Madre di Dios, трябваше ли да бъде толкова груб? Напоследък Майкъл бе в криза, пък и застаряваше, но все още значеше нещо и Сай искаше да го задържи като клиент, поне за година-две. Сай усети, че отново не му стига въздух, и посегна към инхалатора. Добре де, разстроен съм! Обикновено не се оставяше и не позволяваше такива дреболии да го тревожат. В края на краищата той беше на гребена на вълната. В цял Холивуд нямаше по-печен в професията. Ейприл Айрънс може да беше всемогъща и присъствието й да се налагаше, но тя не беше от неговата кръвна група. Никой не беше от неговата група.

Отдавна, през двайсетте години, индустрията се ръководеше от хора като Ласки и Майер — великите шефове на студиите бяха султани, които произнасяха присъди за живот или смърт на екрана на целия харем изпълнители. После, в края на четирийсетте, нещата започнаха да се променят. Звездите станаха самостоятелни, а системата на студиите се разпадна. Но нито една от звездите, колкото и популярна да е била, не притежаваше безгранична мощ. Уорнър и Майер успяха да се задържат на върха, благодарение на това че контролираха десетки звезди, а нито една от студиите не можеше да си позволи да плаща на десетки филмови звезди.

Но агентите не плащат на звездите. Тъкмо обратното. Прекрасен механизъм. Колкото повече таланти представляваш, толкова по-голямо влияние имаш и толкова повече пари печелиш. Издигнаха се неколцина суперагенти. През четирийсетте години на върха бяха Лю Васерман и Леланд Хейуърт; през петдесетте и шейсетте всесилни бяха Лю Васерман и Ейра Сагарян; през седемдесетте — Лю Васерман и Сю Менгърс; през осемдесетте — Майк Овиц. Сега, мислено изрече Сай усмихнат и свали инхалатора от носа си, сега съм аз. Следващият Лю Васерман.

Повтаряше си, че трябва да бъде щастлив. И повече от щастлив. Богат! Защото Сай Ортис си имаше тайна. Е, имаше много тайни, но една от тях беше много голяма. Тя се състоеше в това, че той си поддържаше бодега^[1], както го беше учила баба му.

Сай и петте му сестри бяха отгледани от баба им. Тиа Мария, както я наричаха всички, въртеше местната бодега и всичко живо наоколо. И точно баба му го научи как да върти бизнес много повече, отколкото Уортън^[2].

— Пепито, ако аз бях на мястото на Рокфелер — казваше тя, като го гледаше дълбоко в очите — щях да бъда по-богата от него. Знаеш ли защо?

Той клатеше глава.

— Защото щях да си задържа и бодегата.

Сега Сай, богат почти колкото Рокфелер, освен всичко друго си имаше и своя собствена бодега. Беше прекалено трудно да си изкарваш прехраната просто като пробутваш жива стока на продуцентите и вземаш процент от това, докато стоката забогатява. Вярно бе, че когато вървеше, наистина вървеше. Но Сай още в началото на кариерата си разбра, че трябва да се опита да поддържа и бодега.

Това и направи. Създаде бутафорна корпорация, всъщност бяха вече две. Едната продаваше сценарии, купени почти без пари и почти негодни за нищо, на фирмите за издирване на звезди и на студиите. Другата изкупуваше търговските права от клиентите на Сай само за по един долар и ги продаваше на баснословни суми. Конфликт на интересите? Може би. Но много, извънредно много изгоден. А досега не се бе задавала толкова изгодна сделка като с „Фландърс Козметикс“. Актрисите, ангажирани за „Три момичета на път“, щяха да бъдат лансирани като стока пред цяла Америка, и стига той да не е пълен идиот, щяха да ги разграбят по-бързо от презервативи в бардак.

Сега Сай вече бе само на четири пресечки от кантората си. Мина на червено и зави по широкия булевард. Отдъхна си с облекчение. Е, понякога нещата лесно се нареждаха. Поне тази миришеща на ферма блондинка лесно подписа договора, а иначе беше страхотна. Ама наистина страхотна. Шарлийн Смит. Необикновено красиво момиче. Глик просто я измъкна от ръкава си като фокусник.

Но въпреки това трябваше да се бори, за да се задържи на този хлъзгав връх. Ето, червенокосата бе загубена за неговите игри. Опита се да диша дълбоко. Крачка по крачка. Днес го чакаха три неща: да сключи договора с оная нюйоркска актриса на Марти, да навие Майкъл Маклейн да играе във филма с Рики Дън и после да се унизи пред Ейприл Айрънс на премиерата. Това беше, а също и да продължи да диша.

 

 

Джийн седеше пред бюрото на Сай Ортис и го наблюдаваше, докато говори по телефона. Боже, колко мразеше такива мазни и сервилни копелета. Търговци на плът. Сутеньори. Напаст за индустрията. Но с неохота трябваше да признае, че са необходима напаст. Никак не й се искаше да идва тук. Но Марти й бе предложил да се срещне с Ортис. А Джийн вършеше онова, което й предложеше Марти. На снимачната площадка и през свободното си време тя изпълняваше всичко, което й препоръчваше Марти. Е, почти всичко.

— Говорих с Майкъл Маклейн — каза Сай.

И помен нямаше от някакво притеснение, че я е накарал да го чака, като че името беше достатъчно извинение.

— Та докъде бяхме стигнали?

— Обяснявахте ми какво бихте могли да направите за мен, ако станете мой импресарио. — Джийн помълча малко. — Ще разрешите ли да ви попитам откога работите за Майкъл Маклейн?

— С Майкъл — поправи я Сай. — Ами, може би от десет-дванайсет години. Защо?

— Това значи, че той вече е бил филмова звезда, когато е дошъл при вас. Вие не сте го открили и не сте създали кариерата му. Той вече е бил на пистата. — Тя гледаше как Сай оправя ръкавите си под сакото от „Армани“.

Въпреки че фирмата на Сай се наричаше „Зората на актьора“, тя обикновено не откриваше нови звезди. Всъщност експлоатираше вече утвърдени звезди. Разправяха, че Сай е настоявал за името на фирмата, за да може той да се нарича „Херцогът на Зората“.

— Е, той снимаше, ако имате това предвид. Но не беше богат и именно тук се намесих аз. Не ме разбирайте погрешно. Той можеше цял живот да си печели добре и сам. Но не и да стане богат. — Сай се изкикоти. — Това той дължи на мен. — После я погледна право в очите. — А и за вас бих могъл да направя това… позволявате ли да ви наричам Джийн? Богата и известна! — Той не сваляше поглед от нея и усмивката не слизаше от лицето му.

Джийн знаеше, че има право. Той бе направил Майкъл по-богат и известен. А и много други. А тя не търсеше ли точно това? Пари и слава? Те означаваха възможност да си избира ролите.

— Парите, разбира се, са важно нещо. Искам да имам достатъчно, за да бъда независима. Но славата? Искам да имам такава репутация като актриса, че да мога сама да си избирам ролите и да се съгласявам да играя само което ми харесва. Това ще ме направи щастлива.

— Искате да бъдете като Мерил Стрийп ли?

Дали на устните му не играеше ехидна усмивка?

— Точно като Мерил Стрийп — отговори Джийн.

Сай стана от бюрото си, заобиколи го и приседна върху ъгъла със скръстени ръце.

— Само че, Джийн, всъщност никой не достига дотам. Дори и Мерил Стрийп. Тя може да избира измежду няколко роли, но, така или иначе, тя нали игра в „Жената демон“? Спомняте ли си този сензационен провал? А „Смъртта й прилича“? Още по-лошо. Е, защо талантлива и утвърдена актриса приема такава роля и рискува касовите си приходи? — Сай се наклони към нея. — Нека да ви обясня. — Изведнъж акцентът му пролича. — Един импресарио е нещо повече от посредник, който сключва договори. Той създава кариери. Някой е дал погрешен съвет на Мерил и колкото и да е талантлива, все пак не е могла обективно да прецени кой филм ще е истински хит. Актриса от ранга на Мерил ще отскочи наново. Но може би вече не така високо.

Джийн започваше да го разбира. Всъщност ставаше дума за същото, което накара Марти да й препоръча да се срещне със Сай.

— Значи именно тук се намесва добрият импресарио? — попита тя, като спести на Сай труда да изтъква очевидното.

— Точно така. И не само добрият импресарио. Добрият бизнесмен. Някой, който вижда нещата мащабно, който достатъчно добре познава индустрията, за да знае къде да ви намести, с кого и кога. А този човек съм аз. Това правя аз. Това правя за Майкъл Маклейн и за другите. — Той махна с ръка съм стената, покрита със снимки на известни актьори. — Точно това ще направя и за вас, стига да се съгласите. — Сай разпери ръце в очакване на нейния отговор.

Джийн бе влюбена в изкуството си, но пък не беше глупачка. Тя реши да забрави предразсъдъците си и протегна ръка на Сай.

— Съгласна съм — рече тя.

 

 

— Майкъл Маклейн на първа линия, мистър Ортис — обади се секретарката по вътрешния телефон.

Сай за миг задържа ръката си върху слушалката, преди да я вдигне. Дявол да го вземе. Само той ми липсваше. Какво иска, за бога? Въпреки че срещата с Джийн Мур накрая приключи много добре, и той я спечели за клиент, Сай се вкисна. Винаги се вкисваше, когато трябваше да прикотка нов клиент. А тази беше нафукана. Трябваше малко да й се посмачка фасона. Докато се съгласи да подпише отдолу на листа, така агресивно го притисна до стената, че му отне удоволствието от триумфа. Сега пък Майкъл щеше да го влуди. Сай въздъхна и вдигна слушалката.

— Да не ми се обаждаш, за да кажеш, че ще участваш в оня филм с Рики Дън?

— Може би. Просто си спомних нещо, което още не сме обсъдили…

Сай подпря глава върху ръката си, внезапно почувствал умора.

— Аз ли да гадая, или ти ще ми кажеш за какво става дума?

— Момичето е за мен. Не за Дън. За мен. И моето име да стои над заглавието. Съгласен ли си?

Главата на Сай едва не се търколи върху писалището. Този съвсем ще ме свърши.

— Ще трябва да разговарям с представителите на Дън.

— Ти си „представителите на Дън“. Значи за мен най-високото заплащане и момичето. После ще обмисля предложението.

— Майкъл, сценарият е много особен. Ти не можеш да играеш ролята на любовника. Не може човек като тебе, един Оливие на екрана, да се чука с деветнайсетгодишна. Нелепо е. Твоите почитатели очакват от тебе нещо по-изискано. — Сай усещаше как дар — словото му се възвръща. Сега вече се вихреше: — Нали знаеш, че над заглавието се слага името на оня, който взема мадамата. Но твоето име ще е с по-големи букви. С много по-големи от буквите на Рики.

— Какво му е нелепото, по дяволите? Аз постоянно чукам деветнайсетгодишни, Сай. Ти прекрасно го знаеш. Те просто извират отнякъде. Нелепо било значи!

Сай се чувстваше притиснат до стената. Обикновено той овладяваше положението. Днес обаче не беше така. Може би ако тази малка кучка Джийн Мур не бе седяла тук да го изнудва — него, Сай Ортис, да й плати по най-високата тарифа, като да беше начинаещ в професията… Господи! От двайсет години бе в тази професия и някаква мацка с вирнат нос да вземе инициативата! Но с Майкъл трябваше да се отнася търпеливо.

— Нелепо е, когато разликата в годините е трийсет и четири… Все едно да гледаш как Шон Конъри чука Дрю Баримор!

— Аз съм я чукал! — изперчи се Майкъл.

Господи! Да не би да е вярно? Но пък кой ли се интересува от това?

— Нима? Ама ти си страхотен бе, Майкъл! И смяташ, че можеш да свалиш всяка мацка, която пожелаеш, така ли?

Майкъл се засмя.

— А как би погледнал на истинско предизвикателство? Обзалагам се, че няма да успееш да чукаш трите звезди от новия сериал на Ди Дженаро. Те са хлапачки, деветнайсет-двайсетгодишни, но бас държа, че няма да успееш.

— А ако успея? Какво ще получа?

— Гарантирам ти, че името ти ще се изписва над заглавието в този филм.

— А ако не успея?

За пръв път, откакто разговаряха, Сай се изсмя.

— Ще се снимаш в този филм, без да получиш най-високото заплащане, и ще участваш в още два филма, които ти посоча аз.

Майкъл мълчеше.

— Хей, какво има, Майкъл? Това за теб не е проблем, нали? Майкъл Маклейн никога не се съмнява в мъжеството си, нали?

— Дадено, педераст такъв! И трите!

— Браво! Но искам доказателства, Майкъл. Не само приказки. Доказателства!

Сай затвори телефона. Ако Майкъл прибави Джийн към бройките си, това сигурно малко ще й свали носа. А ако не успее да я чука, тогава ще участва в каквито филми му нареди Сай. За пръв път през този ден Сай дишаше с пълни гърди. И се чувстваше много по-добре.