Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (4)

3

Мери Джейн се спусна по стълбите в църковното подземие, подобно на пещера, което от четиринайсет години се използваше за репетиционна зала и за експериментални представления. Слава богу, че е топло, помисли си тя, влезе вътре и се заслуша в гласовете на актьорите, пристигнали за репетиция.

Огромното помещение беше с нисък таван, поддържан от няколко колони, които разчупваха пространството. Стените бяха боядисани в характерното за църковните подземия зелено, а подът бе застлан със сив балатум. Сгъваеми столове, най-различни цветове и модели, бяха наредени покрай стените. В дъното имаше малък подиум, който служеше за сцена. Изтърканата тъмночервена завеса бе вдигната, виждаха се прожекторите. Неколцина актьори се бяха скупчили и репетираха репликите си. Две жени насочваха прожекторите въпреки че още съвсем не му бе времето. Мери Джейн погледна към масичката отстрани, където имаше голяма кана с кафе и няколко отворени кутии с кейк и шоколадови бисквити. Слава богу! Да живеят въглехидратите и кофеинът!

Докато отпиваше кафе от олющена порцеланова чаша и дъвчеше бисквита, стиснала в ръка още една, на устните й най-после се появи усмивка. Мери Джейн обичаше оживлението, възбудата, която създаваха актьорите, събрани на едно място. Въпреки всичките години, прекарани на театралната сцена в Ню Йорк, това чувство никога не я напускаше. Един актьор не биваше да губи „тръпката“, дори и всъщност да работеше както тук, без възнаграждение, тъй като цялата трупа беше наистина добра. Сам я ръководеше, пишеше пиеси за нея, режисираше всичко. След като се завърна от първото си пътуване до Лос Анджелис преди почти седем месеца, той обеща на всички, че следващото му пътуване до Калифорния ще е много кратко и че ще се върне да работи за шоуто. Сам няма да е щастлив в Лос Анджелис, градът на фалшивия хепи енд. За него работата бе прекалено истинска, прекалено трудна, прекалено свързана с реалността на обикновения и почтен живот. Трупата вече бе постигнала някакви малки успехи, след големия удар с „Джак и Джил“. Ако останалите актьори изпитваха към Сам някаква завист или чувство на огорчение, те не го показваха, тъй като винаги се надяваха, че в залата може да попадне някой театрален агент или режисьор.

Отново отпи от кафето. Усети как почва се стопля. Всъщност тук всички са като мен, мислеше си Мери Джейн. Някои от колегите познаваше от преди десет и повече години и за нея те бяха едничкото семейство, което имаше. Или сме дерайлирали, или едва се крепим, но всички сме повече или по-малко талантливи и всички сме решени да постигнем успех. Ако някой надникне тук, ще види събрани на едно място актьори, но всъщност тук са събрани и келнери, и таксиметрови шофьори, учители по фонетика и компютърни оператори и бармани. Всеки работи по нещо през деня. Какво ли не вършим от любов към театъра, въздъхна тя.

— Мери Джейн!

Обърна се и видя Бетани Лейк, най-новата в трупата, която се приближаваше към нея с пълна кана кафе. Мери Джейн я гледаше как плавно се полюшва. Въпреки че нямаше особена дарба, беше много хубава. Мери Джейн никога не би гласувала за приемането й в трупата, но Сам бе настоял. А Мери Джейн се осланяше на неговите преценки.

Момичето доля чашата й.

— Господ да те благослови, Бетани. Как се сети, че искам още? — Мери Джейн отпи от горещата течност и простена от облекчение, докато Бет й помагаше да подреди мокрите си дрехи на един стол.

— Ето така. Сега ми кажи как беше в бюрото за безработни.

За миг Мери Джейн се сепна. Дали бе споменала на Бетани, че днес трябваше да се яви в бюрото? Май че не. Тогава откъде знаеше? Е, нямаше значение. Мери Джейн повдигна рамене.

— Почти такова, каквото очаквах. Вече изтичат двайсет и шестте седмици. Кладенецът пресъхва.

— Съжалявам, Мери Джейн. Мога ли да ти помогна с нещо?

Беше много сладка. Хубавичка, без особен талант, но много симпатична. Мери Джейн бе виждала хиляди като нея. Всички имаха стройни бедра и превзети имена. Бетани бе дошла скоро в Ню Йорк и бе изпълнена с амбиция и преклонение пред театъра. Жалко, че въпреки хубавото си лице и тялото си никога няма да си пробие път. В Ню Йорк се искаше първо да можеш да четеш, и после да играеш на сцената. Какво пък, помисли си Мери Джейн, никога не се знае. Имаше и телевизия.

— С нищо не можеш да ми помогнеш толкова, колкото ми помогна сега. Благодаря ти за кафето. — Мери Джейн се огледа. — Сам дойде ли вече?

Чакала го бе да се върне вчера, но се бе обадил, че са го задържали и че ще се върне с нощния самолет. Ако си е дошъл тази сутрин, не бе оставил никакво съобщение.

— Ами да. Ние сме тук от около час. А! Ще предложим чудесна сценка, в която ще играем двете с тебе.

Ние?! Мери Джейн се замисли и въздъхна. Още една актриса с искрящи очи, влюбена в своя режисьор. Мери Джейн вече бе свикнала. Огледа се за Сам, но не можа да го открие в навалицата.

— Прекрасно, Бетани. С удоволствие ще работя с теб. Каква е сценката?

— Ами това е нещо като пародия на фокуснически номер. Може и да се получи. — Бетани бе изпълнена с ентусиазъм. — Знаеш ли, мечтая си да играя с теб, откакто постъпих в компанията. Ти си толкова, ама толкова… не знам как да го кажа. Такава професионалистка си. Знам, че вече съм научила много от теб, само като те гледам как играеш. Мисля, че по-възрастните, всъщност по-опитните актриси могат да ти дадат толкова много, могат да ти служат като образец за подражание.

Страхотно. На трийсет и четири години, и никога не съм играла на самия Бродуей пиеса, а за мен вече се говори като за „пример за подражание“. Е, това е, мислеше си Мери Джейн. Днешният ден се очертаваше като най-черния ден на годината, макар че още беше едва януари. Преглъщайки въздишката си, тя се обърна, защото чу гласът на Сам да се извисява над шума в помещението. Той я сгря повече, отколкото кафето.

— Хайде, всички. Застанете по местата си. Ще работим върху шоуто.

Мери Джейн се придвижи заедно с останалите към столовете, разположени в кръг в центъра, доволна, че разговорът с ужасната Бетани се прекъсна. Тя погледна Сам и му се усмихна, а той й кимна. Не се изненада. Сам не обичаше да афишира връзката им на публично място. Е, щяха да се видят по-късно вкъщи, в леглото. Сега отново започваха импровизации, репетиции, дописване на сценария, отново репетиции. Работеха върху идеята на Сам да създадат пародия на вариететно представление от дните на ранната телевизия, като същевременно показват и какво става зад кулисите. Работното заглавие беше „Шок бизнес“.

Мери Джейн харесваше тази идея. Затова всъщност харесваше и Сам. Той бе блестящ. Забавен, блестящ и неин. Какво от това, че от време на време се поддаваше на малки изкушения. Още от самото начало Сам бе настоял да запазят свободата си. Мери Джейн просто си затваряше очите. Пък и не бе сигурна, че наистина Сам кръшка. Вече седнала, тя потърси погледа му, улови го и намигна, но той не даде вид, че е забелязал. Е, пак се прави на сериозен режисьор, помисли си тя. Познаваше и тази негова черта. Живееха заедно от почти три години. Той се завръща в къщи при мен, а не при която и да е от тях, напомняше си тя за хиляден път.

Обичаше да го наблюдава в работна обстановка, да го поглъща с очи, без той да забелязва. Висок и слаб, Сам се движеше гъвкаво, с походка на танцьор. Лицето му, обикновено бледо, бе загоряло след калифорнийското пътуване, а наболата брада и черното поло й напомняха на знаменитите италиански звезди от петдесетте години. Косата му — дълга, копринено лъскава и привързана на опашка — открояваше леко оплешивяващото му чело. Беше много чувствителен на тая тема и понякога тя го залавяше да измерва челото си пред огледалото. За него това може да е проблем, но за мен не е, бе решила тя.

Скоро щеше да замине, вече за дълго, за Лос Анджелис и й бе предложил да го придружи. Още не бе дала съгласието си. Въпреки че му беше простила, задето няма да я включи във филма, не беше много сигурна, че ще може да понесе стоически да снимат „Джак и Джил и компромисът“ без нея, а и се съмняваше, че в Лос Анджелис може да си намери работа.

— Нека говорим честно — бе казала тя на Сам. — Не съм типът, който ще се хареса в Лос Анджелис.

— Тъкмо затова ще си намериш работа — настояваше той. — Характерни роли. Почти съм готов да се обзаложа. Страхотно си талантлива. Там дори и малоумните ще го забележат.

— Симор Левин не забеляза нищо — напомни му тя.

— Е, Симор е само продуцент. И освен това е тъпанар.

— Май че тъкмо тъпанарите разпределят ролите — бе отговорила Мери Джейн сухо.

Сам бе повече от разочарован, беше разгневен, че тя не се съгласява да дойде, разгневен и гузен — смъртоносна смес — затова тя май не трябваше да поема риска на дългата раздяла. А и, честно казано, след като Сам си отидеше, нищо не задържаше Мери Джейн в Ню Йорк. Най-лошото от всичко бе, че не знаеше дали може да преживее без Сам. Той бе смисълът на живота й.

Един от актьорите подаде на Сам бележка. Сам вдигна очи и това бе достатъчно, за да овладее залата.

— Преди всичко едно съобщение — каза той. — Тази събота вечерята ще бъде в дома на Чък Дароу и Моли Клостър в Ист Вилидж, Шеста улица, след пресечката с авеню Ей. Както обикновено домакините ще осигурят яденето, а останалите трябва да донесат виното, хляба и десерта.

Всички се обърнаха към домакините и изръкопляскаха. На Мери Джейн й се струваше, че съботните купони почти винаги са задушевни и се създава домашна атмосфера. А Моли беше най-добрата й приятелка. Никак не ми се ще да напусна всичко това. Те са моето семейство, мислеше си тя, оглеждайки веселата тайфа. Улови погледа на Моли и се усмихна. После съзря Бетани, но огромните сиви очи на момичето бяха вперени в Сам, в очакване на следващата му дума. Спал ли беше с нея? Самата мисъл й подейства като отровно парване, сякаш я бе докоснал змийски език.

Не искаше и да подозира това. Със Сам имаха много твърдо споразумение: той да не спи с жена, която тя познава, така че дори и да има някакви връзки, те да бъдат нереални за нея. За неговите кръшкания тя научаваше само от неясни намеци. Някой и друг „приятел“ от време на време й подхвърляше нещичко. Но тя никога не разискваше тези подмятания със Сам. Пък и защо, мислеше си тя. Не можеше да бъде съвсем сигурна, а, така или иначе, той я обичаше. Това знаеше със сигурност. В продължение на близо три години той се бе посветил на нейното развитие като актриса и непрестанно я окуражаваше. И все още го правеше. Макар и да я бе наранил, когато настойчиво я убеждаваше, че ще получи характерни роли в Лос Анджелис, той всъщност повдигаше духа й. Тя нямаше да пробие там, но все пак той още вярваше в нея.

И все пак какво имаше в погледа на Бетани?

На това трябва да се сложи край, твърдо реши Мери Джейн и се заслуша в гласа на Сам, който я върна към работата. Ако станеше нещо, приятелката й Моли щеше да я осведоми.

— Досега сме подготвили четири сценки на авансцена и шест на сцената. — Сам бе започнал да говори на трупата, която го слушаше внимателно. — Трябват ни още няколко вариететни пародии, за да запълним шоуто. Имам една идея, но бих желал и вие да предложите нещо.

Преди някой да успее да отговори, Нийл Морели, най-добрият приятел на Мери Джейн, разтвори с трясък вратата, която водеше към стълбището, и слезе долу, като вземаше по няколко стъпала наведнъж.

— Назначиха ме! Назначиха ме! — крещеше той.

Всички наскачаха и го запрегръщаха. Нийл Морели явно бе назначен като водещ на телевизионна програма, за което бе държал конкурс миналия месец. Още един от нас успя, помисли си Мери Джейн. Нийл беше малко смахнат, но имаше добро сърце. Бе един от най-интелигентните комици, които тя познаваше. А познаваше много, неколцина и в библейския смисъл на думата.

От всички страни валяха поздравления. Успяла да се вреди, Мери се хвърли на кльощавия врат на Нийл.

— Ей, перко! Нямаше да се радвам повече, ако се беше случило на мен. Ти го заслужаваш.

Нийл я сграбчи и я завъртя около себе си.

— Благодаря ти за времето, което отдели за репетиции с мен. Ще ми позволиш ли една френска целувчица?

Той я млясна силно и сочно по двете бузи. Всички се смееха, той се поклони, после се обърна към нея.

— Сега идва твоят ред, да знаеш.

Мери Джейн вяло се усмихна. През всичките тези години, докато бе опитвала да си намери работа като актриса в Ню Йорк, все някой друг получаваше място и този някой винаги й казваше същото: „Сега идва твоят ред“. Но ето че така и не идваше. Беше повярвала, че с „Джак и Джил“ успехът ще дойде, но телефонът й не загряваше от обаждания на театрални агенти.

Сам, който единствен не се бе втурнал към Нийл, сега се приближи.

— Успех! — каза той и протегна ръка.

Нийл я пое с неохота, поне така се стори на Мери Джейн. Те двамата не бяха големи приятели, но се търпяха, може би само заради нея. Сам се усмихваше, но очите му останаха студени.

— Всички се радваме за теб, Нийл. А сега, ако нямате нищо против, да се върнем към работата. Измислил съм нова сценка. Пародия на класически фокус.

Всички започнаха да мърморят. Фокус, възропта наум Мери Джейн. Е, можеше и по-лошо да бъде. Можеше да бъде пантомима.

— Ей, нека решим това заедно. Мери Джейн, Бет, Нийл. Елате тук и застанете в центъра. Ще репетираме с вас.

Сам нахвърли идеите си за пародията. Нийл щеше да бъде фокусникът. Бет и Мери — асистентките. Нийл, който винаги бе готов да застане в центъра, мигом забрави за своя триумф, хвърли палтото си и се приготви за репетицията. По указанията на Сам Нийл постави Мери Джейн във въображаемата каса и извика:

— Алеее, хоп!

Мери Джейн застана в класическата поза на асистентка на фокусник, едната ръка високо над главата, другата на хълбока. Чу се смях. Сам й се ухили. По знак на Сам, Нийл хвърли платнище върху касата. После, импровизирайки, Нийл се впусна в някаква тирада от абракадабра и т.н. Сам сграбчи Мери Джейн за ръката и я дръпна от мястото й зад платнището. Без подкана Бетани бързо зае мястото й.

Тогава с елегантен жест Нийл дръпна платнището. Бетани със съвършенство изимитира движенията на Мери Джейн. За миг трупата занемя, после избухна в смях. Мери Джейн стоеше неподвижно встрани. Не бе сигурна какво точно се е случило. Но някъде в стомаха й пробягваше чувство на страх. В какво се състоеше шегата? Тогава някой изрече на глас.

— Разбрах! Преди и след.

Мери Джейн стоеше вцепенена, зашеметена от осъзнатото. Бузите й се зачервиха от унижение, сълзи припарваха в очите й. Боеше се да погледне към Сам или към когото и да е. Как можа, мислеше си тя. Защо? Защо? Е, тя си знаеше как изглежда. Ролята на Джил бе роля за непривлекателна жена. Всички го знаеха. Самата тя се подиграваше с вида си. Но това тук бе друго. Той знаеше как ще се почувства тя. Струваше ли си да й причини болка с тази евтина шега? Не бе възможно Сам да е дотолкова нечувствителен, та да не разбере, че това ще я нарани. Направи усилие да погледне към трупата. Те са мои приятели, каза си тя, това е моето семейство. И те ми се подиграват.

Но не всички се смееха. Моли Клостър я гледаше съчувствено. Бетани се изчерви и се извърна встрани. Мери Джейн усети как я обзема срам. Съжалението беше по-лошо от присмеха.

Тогава Нийл Морели вдигна ръце и се обърна към Сам по име. Групата притихна.

— Не разбирам, Сам — рече той. — Какво смешно има тук?

Сам понечи да отговори, но преди да може да обясни нещо, Нийл го прекъсна.

Мери Джейн разбираше, че Нийл се впуска в атака. О, Нийл, недей, помисли си тя. Зарежи тая работа. Не се опитвай да бъдеш герой заради мен. Само ме остави да седна и да си кротувам.

— Метаморфоза ли? Ниската тъмнокоса Мери Джейн се превръща във високата руса Бетани? Ей богу, нетактично е, а което е и по-лошо, смятам, че не е особено смешно. Правили са го вече. Я чакай, Сам. Имам по-добра идея. Нека променим сценката само мъничко, за да не бъде такова клише. Тогава ще се смеят повече. Да обърнем ролите. Да сложим жена фокусник, Сам. А ти влизаш в сандъка. Тя казва „Алеее, хоп!“, ти изчезваш, и на твое място изскача ей тоя, Рик.

Всички останали погледнаха към един от новите членове на трупата — Рик, момчето със златиста къдрава коса и изваяно тяло. Мери Джейн видя как Рик сведе глава и смутено вдигна рамене. Някой се изсмя, а Моли Клостър и още една жена изръкопляскаха.

Сам изгледа Нийл с леден поглед, после се усмихна. Въпреки своето собствено чувство на срам, Мери Джейн забеляза, че зад фалшивата си усмивка Сам крие колко е вбесен. Всички проследиха как Нийл небрежно прекоси помещението и си взе палтото от облегалката на един стол.

— Хайде, Мери Джейн — каза той, докато се обличаше.

Тя безмълвно поклати глава. Това още повече щеше да влоши положението. Бе чакала Сам да се върне от Лос Анджелис две дълги седмици. Толкова много неща искаше да обсъди с него тази нощ. И искаше той да я прегръща, да се люби с нея. Къде щеше да иде, ако напусне Сам и семейството си? Ако приеме всичко много на сериозно, ако ги остави да видят колко е посрамена, никога няма да може да се върне. Нийл взривяваше моста. Тя се отдръпна и отново поклати глава.

— Добре, както искаш — въздъхна Нийл. — Но аз си отивам оттук завинаги.

Когато стигна до вратата, той се обърна само към нея:

— Сериозно ти говоря, Мери Джейн. Ти си безспорно най-талантливата актриса, която съм срещал. Наистина идва твоят ред.

Вратата се затвори зад гърба му.