Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (39)

13

След коктейла по случай завършването на филма „Джак и Джил“ Сам Шийлдс се прибра в апартамента си. Ликуваше, понеже знаеше, че лентата в рулоните е съхранила потенциала на голям филм. Изпитваше прекрасното чувство на твореца, огледал работата си и преценил, че е добра. Думите му бяха получили плът и тази плът бе прекрасна.

Разбира се, че не бе постигнал това без мъки и страдания. И компромиси. Разбира се, другояче не можеше и да бъде при творба, чието заглавие е „Джак, Джил и компромисът“, убеждаваше се той. В края на краищата целият живот бе компромис. Не бе ли именно това истината, която се опитваше да изрази? И според която да живее?

За миг, но само за миг, се сети за покъртителната интерпретация на Джил, направена от Мери Джейн Моран. Докато изграждаше филмовата роля, той често си спомняше за нея. Едно време, в Ню Йорк, чувстваше как лицето й, обикновеното й лице, наподобяващо поничка, озарява сцената. Е, бе успял да изтръгне от Кристал Плинъм доста добра игра. Може и да не беше пламенна и чувствителна като играта на Мери Джейн, но все пак беше добра. Кристал никога не бе работила като театрална актриса. Сега, само защото бе прехвърлила трийсет години и вече бе получила главните роли в редица филми, тя искаше да опита и на сцената.

Усмихваше се, когато излезе с колата на магистралата. Дори и сега, след като бяха минали толкова много месеци и той бе на прага на славата, все още се чудеше, че спи с филмова звезда. С Кристал Плинъм.

И трябваше да си признае, че го обхващаше вълна от възбуда, когато съзираше безупречното й лице, докато се любеха. Това бе лицето, което той бе виждал да изразява екстаз на екрана, докато тя се любеше с Мел Гибсън, Уорън Бийти, Кевин Костнър и други звезди. А той го правеше в живота! Копринената й кожа, съвършено оформените й гърди, дългите й крака — всичко му принадлежеше. Това безспорно увеличаваше удоволствието му, увереността, че тя е една от трите най-красиви и желани звезди в страната, а може би и в света. И тъй я притежаваше.

Сам я притежаваше, притежаваше и нейния образ в рулоните на филма. Безсмъртие в рулони! Имаше още толкова много да се прави и да се учи. Да се изрязват кадри, да се монтира, да се наслага звукозаписът, да се обработи лентата. Оставаше и да се изкажат благодарности на спонсорите и тъй нататък. Много по-лесно щеше да му бъде сам да научи следващите трикове на професията, без да се излага на погледите на всички актьори и на техническия персонал. От днес до деня на премиерата той и неколцина специалисти щяха да работят сами.

После — премиерата. Той забеляза отражението си в огледалото на колата и видя, че глуповатата тържествуваща усмивка не е напуснала лицето му. Е — защо пък не? Добре си свърши работата и бе почти сигурен, че ще му възложат да режисира друг филм. За миг вълна от безпокойство помрачи настроението му. Не разполагаше с друг сценарий.

Обстоятелството, че не бе написал и дума, откак пристигна в Лос Анджелис, не трябваше да го тревожи. В края на краищата работата върху „Джак и Джил“ запълваше цялото му време. Но перспективата да довърши филма си и после да се оттегли не го привличаше много. Е, по-късно ще направи решителната крачка. Междувременно трябваше да подготви триумфа си.

Не можеше да не признае, че една от най-приятните перспективи бе да покаже филма на баща си и майка си. Те никога не бяха проявявали интерес към неговата театрална кариера. За тях успехът в театъра означаваше Бродуей. Сега бе успял да ги впечатли. Беше ги поканил да дойдат от Флорида за две седмици по време на снимането на филма. Живяха в къщата му в Лорел Каньон, плуваха в басейна му, посещаваха го в кабинета му, гледаха го как работи. Майка му, както винаги безупречна и съвършена, все още много хубава въпреки възрастта си и данъка, който плащаше на алкохола, прие твърде хладно всичко. Той копнееше тя да прояви малко топлина, да даде някакъв признак на одобрение: да го прегърне, да го целуне, да го погледне с любещ поглед. Най-накрая на летището тя го бе погледнала със сълзи в очите и с разтреперан глас му бе казала: „Ти не приличаш на баща си“. Това, разбира се, не бе прегръдка, но за Сам означаваше благословия.

Баща му го хвана за ръка и далеч от ухото на майка му посочи ленения му костюм, слънчевата светлина наоколо, палмовите дървета, лимузината, която ги бе докарала на летището, и каза:

— Гледай да не си проиграеш шанса!

Е, това не бе израз на доверие, но все пак бе известно признание.

И ако наистина имаше нещо, което Сам бе решил да не прави, бе да не си проиграва шанса. Странно, колкото повече се изкачваше над бездната на неизвестността към слънчевия блясък на успеха в Лос Анджелис, толкова повече се увеличаваше решимостта му да не отстъпва нито крачка назад. Искаше не само да има успех, но и всичко, което съпровожда успеха — да сяда на най-хубавата маса в ресторанта „Поло Лаундж“, да има сметка в банка „Мортън“, хората незабавно да отговарят на телефонните му обаждания. Не се интересуваше особено много от парите. Е, хубаво бе да имаш пари, но той предпочиташе властта и всичко останало, което произтичаше от парите.

Сега Сам шофираше по серпантините на шосето към Лорел Каньон. Пътят към къщата му бе скрит от буренясалите храсталаци и боровите дървета, които създаваха характерния за Калифорния пейзаж. Къщата бе малка, елегантна. Стените бяха от бежови тухли, интериорът бе издържан в стила на Санта Фе, допълваха го индиански занаятчийски предмети, ярки килимчета, големи керамични съдове. Около покритите с плочки алеи и басейна растяха гигантски тръстики и папури. Той мина бързо покрай тях и влезе в дневната през стъклената врата, която водеше към лазурносиния басейн. Хвърли сакото си върху канапето. Както обикновено, тръгна право към барчето, но по навик се спря, за да пусне телефонния секретар. Слушаше кой му се е обаждал, докато си наливаше водка с малко лед. После седна, за да се наслади на двете си дози наркотик: питието и телефонните обаждания.

Лентата на апарата се пренавиваше, издавайки обичайните звукови сигнали. После се разнесе глас: „Здравей, Сам. Тук е Бетани. Получих страхотна роля във филм на Марти ди Дженаро, но се появи неочаквано препятствие. Затова се питах дали не мога да използвам името ти? Виж какво, би ли ми се обадил в…“.

Чрез дистанционното управление Сам превключи на следващото съобщение. Отдавна бяха скъсали и от разстояние можеше да надуши капан за одобряване. Но какво пък, ако беше вярно? Сам ценеше Марти ди Дженаро повече от всички останали американски режисьори. Е, Бетани знаеше това и го използваше.

„Тук е кабинетът на Ейприл Айрънс. Може ли да й се обадите в седем вечерта?“

Сам бързо си записа номера. Смяташе да прекара вечерта с Кристал, за да отпразнуват приключването на филма, но можеше да се обади на Ейприл по пътя.

„Сам, Моли е. Напоследък не съм ти се обаждала и само искам да зная дали си добре и дали случайно не знаеш нещо за Мери Джейн…“

Сам въздъхна и отново превключи на следващия запис. Дяволите да я вземат. Моли и Чък го караха да се чувства виновен и го отегчаваха, като му показваха, че са обидени, задето ги е изоставил. Това му напомняше колко ограничен живот бе водил. Отново звуков сигнал:

„Сам, обажда се Кристал. Боя се, че довечера няма да можем да се видим. Друг път.“

Това го обезпокои. В края на краищата той владееше техниката на диалога. Нали беше драматург. Не му хареса репликата й. Звучеше много официално. Премного. А фразата „друг път“ бе казана механично.

Той повторно прослуша съобщението. Дявол да го вземе, не беше само плод на въображение! Винаги разбираше, когато нещо не бе наред. Имаше интуиция. Точно затова бе добър режисьор. Той вдигна телефона и набра номера на Кристал. Прислужницата се опита да го разкара, но той поупорства и успя да я накара да го свърже.

— Кристал, искам да ти кажа за довечера — започна той бързо. — Ейприл току-що ми се обади и трябва да се срещна с нея. Може ли да отложим срещата, или пък ти да дойдеш у дома по-късно?

— Не чу ли съобщението ми?

— Не, току-що влизам.

— Ами съобщих ти, че днес съм заета.

— Прекрасно! Така е удобно и за мен. Ще ти се обадя утре.

Последва кратко мълчание.

— Няма смисъл, Сам.

Той усети как дланите му се овлажниха и изведнъж слушалката на телефона стана лепкава. В миг на лудост пред очите му се мярна лицето на майка му, такова каквото го помнеше от летището. Той разтърси глава, за да се освободи от натрапилия се образ и да чуе ясно гласа на Кристал.

— Слушай, Сам. Беше страхотно, но всичко свърши — говореше тя. — Глупаво е да влачим нещата, не мислиш ли?

Въпреки че дланите му се овлажниха и устата му пресъхна, той успя спокойно, дори хладно да й зададе въпрос.

— Значи ей така?

— Ами — започна да обяснява тя — в крайна сметка снимките свършиха. Нали така, Сам?