Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (38)

12

Няколко ресторанта в района на киностудиите в Лос Анджелис са по-големи театри от „Мелроуз“. Естествено, един от тях е „Мортън“, където вечерят създателите на звездите. Говори се, че Питър Мортън всъщност губи от заведението, но го поддържа, за „да остане на сцената“. Към тях спада и „Льо Дом“, центърът на мафията на гейовете, който „златната младеж“ нарича „Льо Хом“. Младите звезди посещават „Върбата“, където сервират само салати и вегетариански палачинки със зеленчукова плънка, които в неделя за късна закуска или ранен обяд можете да получите за по петдесет долара. Освен това, разбира се, съществува и „Спаго“. Туристите винаги са разочаровани от него. В крайна сметка отвън той прилича на квартален магазин за килими. Но вътре бляскат звездите. Марти избра да се срещне с Пол Грасо именно там. Щяха да вечерят заедно.

 

 

Марти седна в сепарето, докато оберкелнерът нагласяше най-представителната маса в „Спаго“. След като се спря при звезди и агенти за задължителните поздрави, Марти намери време да стисне в холивудска прегръдка собственика Волфганг и любезно остана прав, докато келнерът не настани на масата неговата дама Бетани. Едва след като седна, успя да й обърне внимание:

— Съжалявам, че се забавих, но нали знаеш каква лудница е тук.

Той критично огледа съвършеното й лице, изящните рамене, предизвикателната пътечка между гърдите й, кожата й — свежа като на бебе, равномерно и леко загоряла.

— Тази вечер си толкова хубава, Бетани — каза той механично, а същевременно си мислеше колко еднакви са всички тези кандидат-актриси в Калифорния. Чудеше се дали да не я ангажира за „Три момичета на път“, но не беше решил още. Беше хубавичка, дори красива, но в нея нямаше нищо индивидуално. Току-що бе открил блондинката — добре де, Сай и Милтън я откриха — невероятно свежо създание, Шарлийн не знам си коя. Беше самата прелест. След като Джийн Мур почти бе подписала договора и бе одобрена от шайката на О’Мали, вече разполагаше и с брюнетка. Тя беше пламенна и умна, и щеше чудесно да контрастира на Шарлийн. Дали Бетани бе подходяща за липсващата роля в тази света троица? Имаше нужда от червенокоса; Бетани беше руса, но тутакси щеше да склони да се боядиса. Щеше да се съгласи дори да се обръсне, ако това ще й донесе нещо. Но тя никак не отговаряше на изискването за девственост по отношение на медиите — вече се бе снимала в няколко евтини телевизионни шоупрограми и едва ли би могла да се нарече „съвършено ново лице“. В този сериал всичко зависеше от изпълнителките на главните роли, а Марти трябваше да решава, защото времето напредваше.

Той сложи на масата сребърна табакера — същата, която Кари Грант бе използвал във „Филаделфийска история“ — извади цигара „Дънхил“, почука я върху капака на табакерата и я захапа. Всъщност не пушеше, никога не вдишваше дима, но обичаше да си помага с ритуала на пушенето. Услужливо огънче блесна до върха на цигарата в ръцете на обера и Марти дръпна само за да запали.

Тази вечер всичко щеше да е непринудено, като в доброто старо време; може би щеше и да е весело. Той държеше на старите си познанства и не искаше да говорят, че Марти ди Дженаро изоставя някогашните си приятели, но в последно време предпочиташе да не се среща много-много с Пол Грасо. Пол наистина прекаляваше с хазарта и вече му личеше като на алкохолиците. В този град на гуляйджии, които пропадат поради злоупотреба с наркотици, секс, пари и неподходящи връзки, Марти бе привикнал на много неща и не се учудваше на ничие падение. Но с Пол нещата не стояха така. Бяха израснали заедно от деца. Затова се мъчеше да го вразуми, макар от опит да знаеше, че никой не може да бъде спрян по нанадолнището.

Пол все още можеше да го разсмива. Той беше неизчерпаем на весели истории и забавни спомени от миналото. И тъй като Пол не го помоли за нищо, когато се обади по телефона, Марти предполагаше, че просто иска да прекара една вечер в ресторант със стар приятел. Пол никога не бе молил Марти за работа. Беше прекалено горд, а и знаеше какъв риск ще поеме, ако се опита да го стори.

Пол го бе уверил, че дамата му не е кандидат-звезда. Прехласнато разправи колко била красива, но подчерта, че е богата и че мрази професията, защото произлиза от известно семейство от средите на Индустрията. Пол само се стремял да й смъкне гащичките. Типично за Грасо. Ако наистина бе толкова красива, както твърдеше, Пол щеше да я предлага на всеки продуцент в града, вместо да си хаби силите да я сваля.

Бетани наруши мислите на Марти:

— Кой друг ще дойде, Марти? Познавам ли ги?

В превод това гласеше: „Ще дойде ли някой, който да ми е от полза? Когото да помоля да ми помогне?“. Но Марти можеше да бъде толерантен към жена, когато тя е красива. А Бетани беше красива.

— Не, мисля, че не го познаваш. Стар приятел, Пол Грасо и неговата мадама. — Няма откъде да го познаваш, Бетани, тъй като той от много време нищо не прави.

Марти погледна стария си златен часовник „Патек Филип“, който някога бе купил на разпродажба в имението на Ерол Флин. Върху капака му бе гравиран надпис: „На Е. Ф. от Ш. Т.“. Често се бе питал кой се крие зад инициалите Ш.Т. Най-забавно му се струваше предположението, че това е Шърли Темпъл. Когато вдигна очи, вниманието му се насочи към входа, тъй като почти всички присъстващи бяха втренчили поглед в тази посока.

Жена, извънредно красива жена, стоеше сама на входа, стиснала копринена чантичка пред късата си рокля от черен муселин. На пръв поглед като да бе цялата само едни великолепни дълги крака. Според опитното му око илюзията се дължеше на изключително късата й рокля, на оттенъка на прозрачните черни чорапи и на черните атлазени обувки. Роклята бе с дълбоко деколте и едва-едва се държеше на тънки презрамчици, опънати от предизвикателните й гърди. И, господи, колко висока беше само! Може би метър и осемдесет, но с тези обувки изглеждаше още по-висока. А как да определи човек цвета на косата й? Не беше червена, не беше само червена. Имаше по-дълбоки и тъмни нюанси и изглеждаше като жива. Единствените бижута, които носеше, бяха диамант на верижка около врата и диамантени обеци. В град, в който красиви жени с лопата да ги ринеш, в който всяка келнерка е била мис Еди-какво си в Тенеси и където съвършенството се среща под път и над път, тя караше сърцето ти да спира и те хвърляше в нокаут. У нея имаше и нещо познато — черти, които бе виждал. Дали не се бяха срещали? Положително не. Марти никога не забравяше лица. Най-малкото, лице като нейното, изваяно така съвършено.

Макар тя явно да осъзнаваше, че е приковала всички погледи, той забеляза, че за разлика от другите красавици, които бе наблюдавал, тази не обръща никакво внимание на това. Излъчваше спокойствие… не, по-скоро дистанцираност, която я отличаваше от останалите хубавици. После до нея се приближи някакъв мъж, който дойде с оберкелнера, прихвана я за лакътя и двамата тръгнаха заедно.

По дяволите! Мъжът беше Пол Грасо! Това момиче с Пол Грасо! Марти тихичко се засмя, без да сваля очи от тях, докато те се приближаваха към масата. Я гледай, кучия му син! Досега не беше си имал работа с такова парче. Той се хвърляше на гърли от шоубизнеса в Лас Вегас или на разни никаквици, току-що изсипали се в Холивуд. Пол сигурно си беше загубил ума по нея. Вторачен в момичето, Марти пак изпита натрапливото чувство, че я е виждал. Отнякъде я познавам, чудеше се той. Или може би ми се ще да я познавам.

Както всички останали красиви жени в салона, Бетани бе забелязала ефектното влизане. Сега му говореше нещо. Бръщолевеше безспирно.

— Какво? — попита Марти.

— Питах кои са тия, които току-що влязоха. — Бетани знаеше, че не може да си позволи да се оплаква, но вече почти хленчеше. След като онова копеле Сам Шийлдс я заряза, тя нямаше намерение да остави Марти да й се изплъзне. И тя, и Сам се нуждаеха от по-влиятелни партньори. Като Кристал Плинъм и Марти ди Дженаро. Това, от което Бетани не се нуждаеше, бе да се състезава с тази амазонка.

— Да ви запозная. — Марти се изправи и протегна ръка на Пол, без да сваля очи от младата жена, която му напомняше някого.

— Пол, радвам се да те видя. Това е Бетани Лейк. Пол Грасо. Един от най-старите ми приятели.

Пол енергично се ръкува, явно в добро настроение.

— Марти ди Дженаро, Лайла Кайл и Бетани… Лейк ли беше?

— Да — отговори Бетани, но неудоволствието й прозираше в начина, по който просто отсече отговора. Ама че гадост! Откъде се изтърси тая кучка, която, изглежда, така и ще седи срещу Марти цяла вечер? Защо нямам късмет?

Оберкелнерът дръпна стол за Лайла точно срещу Марти и тя плавно се плъзна на него.

— Трябва да ви се извиня, че Пол закъсня заради мене, мистър Ди Дженаро. — Тя погледна Бетани, после Марти и се усмихна.

— Марти, моля ви наричайте ме Марти, Лайла. Много мило от ваша страна, че поемате вината за закъснението на Пол. Само че аз бях сигурен, че няма да дойде навреме. — Насочил усмивка към Пол, той добави: — Познаваме се от памтивека.

Марти забеляза, че Лайла настойчиво гледа Бетани, която просто бе окаменяла на мястото си.

— Бетани Лейк… Не играхте ли ролята на Лиора в „Хюстън“ през миналия сезон? — попита Лайла.

Бетани кимна някак отбранително.

— Тъкмо навреме напуснахте сериала — продължи Лайла. — Той после съвсем се скапа.

Марти усети как Бетани малко се поотпусна, но не сваляше очи от Лайла. Нито пък той. Мило, много мило. Всички знаеха, че това бе най-глупавият ход на Бетани: да напусне сериал, който се радваше на успех, за да се снима в някакъв посредствен филм, от който нищо не излезе. Нейният импресарио се бе опитал да я посъветва да изчака още една година. Но тя не щеше и да чуе. Искаше да налапа по-голям залък, отколкото можеше да глътне. Бетани не бе готова за киното и по този начин всъщност провали кариерата си. Освен ако не получеше нова възможност. Марти погледна божествената червенокоса и го обхвана подозрението, че и тя знае това. Той се помъчи да започне разговор:

— Поръчах бутилка калифорнийско мерло, надявам се, че нямате нищо против. — Келнерът наливаше виното в чашите.

Лайла предупредително сложи ръка върху чашата си:

— Всъщност бих предпочела един „Манхатън“, ако не възразявате. — Обърна се към келнера и добави: — Без лед, с лимон.

После сведе очи и отвори чантата си. Марти кимна на келнера, после забеляза цигарата, която Лайла доближи до извитите си като лък устни с дългите пръсти на лявата си ръка. Марти веднага извади запалката „Дънхил“, която иначе рядко използваше, и изпревари келнера, който тъкмо се канеше да й поднесе огънче.

Тя дръпна дълбоко и обхвана лакътя на лявата си ръка с дланта на дясната. У кого бе виждал този жест? Господи, щеше да се побърка! Лайла вдигна поглед към тавана и изпусна бавно разгъваща се бяла лента дим, после наведе глава и каза, без да се обръща към никого:

— Надявам се, че нямате нищо против да пуша.

Познаваше я, сигурен беше, че я познава. Жестовете й, гласа. Толкова му бе познато всичко това, а и напълно чуждо. И все пак как е могъл да я забрави? Раздразнен беше, че трябваше да прибегне до най-изтърканото клише от наръчника по сваляне, но нямаше друг избор:

— Струва ми се, че ви познавам отнякъде — каза Марти. — Срещали ли сме се вече? Изглеждате ми толкова позната.

Бетани, която отпиваше от виното, се задави, сложи чашата на масата, като едва не я разля, и продължи да кашля. Пол я потупа по гърба.

Лайла се усмихна и вдигна учудено прекрасните си вежди, вложила достатъчно изразителност в жеста.

— Да не сте идвали в девическия колеж „Уестлейк“? — рече Лайла, после погледна встрани, като да се отегчаваше. — Не, съжалявам, никога не сме се срещали.

— Не играете ли в киното? Сигурен съм, че съм ви гледал в нещо.

— Това, което никога не съм правила, е да играя. Майка ми се опита да ме вкара в бизнеса, но аз устоях.

— Ей, ама нали нямаше да говорим за бизнес днес, да ви вземат дяволите — напомни Пол. Той взе менюто. — Я кажи, Бет, кое е най-хубаво?

Бетани за миг свали поглед от Марти и Лайла, но знаеше, че не може да си позволи това. Марти продължи да изучава Лайла, без да обръща никакво внимание на останалите.

— Какво е правила майка ви, Лайла?

— По отношение на какво? — измърка тя.

Марти се засмя. Тази жена му доставяше удоволствие, а и се виждаше, че благодарение на нея Пол отново е станал какъвто си беше преди. Само Бетани се чувстваше неловко тази вечер. Не си беше на мястото. Е, помисли си Марти с чувство на симпатия, сега тя загуби шанса на живота си. Това би накарало всекиго да се разтревожи.

Марти се усмихна на Лайла и прехвърли топката на разговора през мрежата.

— По отношение на живота, свободата и стремежа към щастие. Пък и по отношение на заплатата й. Или е била родена богата?

— Родила се е бедна и е забогатяла. А аз съм се родила богата и възнамерявам да си остана богата. Само дето не съм измислила как да постигна това. Майка ми е имала талант. Аз само външно приличам на нея. — С леко кимване тя даде на келнера да разбере, че иска да й се налее втора чаша. Марти пак се зачуди на познатия жест — сладострастен и възбуждащ и въпреки това естествен. Лайла го погледна. — Ето, вие сте се родили беден и сте станали богат, и Пол се е родил беден и е станал богат, после пак беден и отново богат. — Тя закачливо ръгна Пол. Засмя се. Смехът й беше като дълбоко мъркане.

— И ти можеш да играеш, Лайла, постоянно ти го повтарям — обади се Пол. — И майка ти вечно се дърпаше. По-трудно ми беше нея да увещая за някоя роля, отколкото да накарам продуцентите да я ангажират.

Изведнъж му просветна. Ама, разбира се! Приликата си беше под носа му, не само с майка й, но и с легендарния й баща, човекът, който бе прекалено красив за мъж. Марти се усмихна, сложи чашата си върху масата и каза:

— Дъщерята на Тереза О’Донел! — За малко да се обърка. Щеше да е по-лесно, ако Лайла му бе помогнала. Тя очевидно не беше типичното детенце, което повтаря „Мамчето е звезда!“.

— Бих предпочела хората да казват, че тя е майката на Лайла Кайл, но още не съм измислила как да ги накарам да правят това. Във всеки случай съм дъщеря и на Кери Кайл. — Оглеждайки се, тя продължи: — Умирам от глад. Няма ли кой да убие някое угоено теле?

— „Дни и рицари“ от четирийсет и девета! — възкликна Марти. — Това е велика реплика от първия филм на Тереза. Тя играеше професионална танцьорка във водевил.

— Четирийсет и осма — поправи го Лайла. — Но откъде знаете? Това са малко далечни неща за човек, който точно сега е на върха на славата си.

Марти съзря изненада върху лицето й.

— Сниман е през и осма, но е пуснат по екраните едва през и девета.

— Дявол да го вземе! — каза Лайла, очевидно впечатлена.

— И мисля, че именно в този филм тя се среща за пръв път с Кери Кайл.

Келнерът, който от известно време стоеше дискретно край масата, леко се покашля. Дадоха поръчката, сервираха им ордьоврите. Ядяха и бъбреха. Или по-скоро те ядяха, а Марти бъбреше. За всеки филм поотделно. За петдесетте и шейсетте години в Холивуд.

— Знаете ли колко е тъжно, че тази епоха е вече минало? Но съм благодарен, че притежавам някои от първите копия на филми от този период. — Той задъвка и се замисли за миг.

— Е, Лайла, разправи ни как си се чувствала като малка, като дете на Тереза О’Донел и Кери Кайл — попита Бетани. — Сигурно към теб са се отнасяли много специално.

— Ако бъда честна, трябва да кажа, че когато бях дете, не мислех, че съм по-различна от другите деца. А когато станах достатъчно голяма, за да тръгна на училище, ходех заедно с други деца като мен. Нали разбирате — Тори Спелинг, момчетата на Нелсън, дъщерята на Кари Грант. Затова аз просто бях като всички останали.

Марти гледаше как Лайла разчупи на две кифличка и си намаза малко масло.

— В гимназията беше същото. Е, не съвсем, но тогава четях много повече за живота отвъд холивудското гето. Въпреки това, то не ми се струваше достатъчно реално. Мисля, че съм била отглеждана като в оранжерия — каза тя и отново захапа кифличката. — Но аз приемах всичко като дължимо… Спомням си няколко наистина изключителни истории.

Марти забеляза как тя огледа всички на масата, за да провери дали наистина се интересуват.

— Веднъж чичо Кари игра ролята на Дядо Коледа у нас и аз седнах на скута му. Веднага разбрах, че е Кари Грант. Майка ми имаше всичките му филми, а и във всяко филмово списание поместваха снимки и истории за Кари Грант. Косата му бе посребрена, вече не беше млад, но все още си оставаше много хубав. Въпреки това бях ужасно разочарована, защото в тази роля исках истинския Дядо Коледа, а не някакъв стар актьор. Разплаках се и казах:

— Ти не си Дядо Коледа, ти си само чичо Кари! Скочих от скута му и вече не исках да се върна. Не можах да разбера защо жените в стаята се смяха толкова много.

Бетани взе думата от името на всички:

— Кари Грант е идвал у вас и се е правил на Дядо Коледа заради тебе?! — изсмя се тя с пресилен гърлен смях и добави: — Хайде стига, Лайла! — После отпи от чашата си, като си даде вид, че повече не иска да бъде лъгана.

Лайла сякаш се смути и прозрачната й бяла кожа незабавно порозовя. За професионалното око на Марти красотата й изпъкна още повече, тъй като през цялата вечер той я следеше като през кинокамера. Тя е по-красива от майка си, има очите на баща си, кожата й е като кожата на Мърл Оберон, има гласа на Лорен Бакол и тялото на Ан Маргарет, но е по-висока. Ама че съчетание!

Лайла повдигна само едното си рамо. Много елегантно движение.

— Ето какво става, когато разправям за детството си. Хората започват да ревнуват.

Бетани изведнъж престана да се смее.

— Да ревнуват ли? Аз не ревнувам. Просто не ти вярвам. Не мога да си представя как Кари Грант си слага брадата на Дядо Коледа и разрешава на някакво сополанче от Бевърли Хилс да седи на коляното му. Защо да прави това?

— Защото искаше да чука майка ми. И това влизаше в сметката — отговори Лайла. — Така или иначе, това не беше нещо особено. Когато едно от децата на Манкиевиц се заключи в банята, докараха Тримата палячовци да изиграят някакво шоу на полянката, за да го накарат да излезе. Тогава взимаха още евтино.

В този момент Марти задраска Бетани. Улови се, че се е вторачил в Лайла. В нея виждаше нещо повече от красотата й, тя притежаваше самоувереност, интелигентност и инстинктът му подсказваше, че има и талант. И лице, което камерата обича и ще изпрати във всяка дневна в Америка. А и във всяка спалня. Питаше се дали тя и Пол не го бяха подлъгали с идиотската си история за девицата, която не бута. Но какво от това? Зелцник никога не се бе оплакал, когато импресариото на Вивиан Лий му я бе домъкнал точно в навечерието на снимките на „Отнесени от вихъра“. Марти можеше да се възползва от случая, без значение дали работата е била нагласена, или не.

— Лайла, мисля, че Пол има право. Бих ви предложил сериозно да се замислите дали да не започнете да играете в телевизията.

— Но телевизията е боклук — отговори тя.

— Не и когато аз режисирам нещо.

— Вие не снимате за телевизията.

— Сега ще снимам. И с това ще я променя за вечни времена.

Марти гледаше Лайла, която, без да сваля очи от лицето му, сложи вилицата си на масата и се облещи. Най-после тя проговори:

— Да не се шегувате?

— Не, не се шегувам. И ако ми се обадите утре по телефона, имам готово предложение за вас.

Лайла се хвана за гърлото, отметна главата си назад, така че водопад от червена коса се разпиля върху гърба на стола. Като да търсеше думи някъде по тавана на „Спаго“.

Пол Грасо, който дълго време бе мълчал, се обади:

— За бога, Лайла, просто кажи „Благодаря ви, мистър Ди Дженаро“ и после ме целуни, че те изведох на вечеря.

Лайла се усмихна и каза:

— Благодаря ви, Марти. Ще обмисля предложението.