Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (37)

11

Джийн се опитваше да запази спокойствие, докато шофираше към киностудията „Роли“. Охраната на входа провери тойотата, после погледнаха дали името й фигурира в някакъв списък.

Какво прави човек, за да се подготви за големия шанс в живота си? Джийн бе отишла при най-добрия фризьор в Лос Анджелис. Виендра носеше тясна червена престилка и ортопедични обувки. Той огледа тежката коса на Джийн.

— Я да видим с какво разполагаме? — фалшиво усмихнат попита той. — Какво ще кажете за късо подстригване? Ще подхожда на лицето ви.

— Никакво рязане. Може ли просто да прикриете посивелите коси? — попита тя. Тук-там върху тъмната й коса се открояваха бели кичурчета.

— Хммм… — Той се замисли, затанцува около стола й и поклати глава. — Не! Това ще развали блясъка на косъма. Няма нищо по-лошо от черно боядисана коса. Имам по-добра идея. Ще сложим сини акценти.

— Сини ли? — попита тя, и вероятно гласът й завибрира, защото той започна надълго да й обяснява. От синьото останалата коса щяла да изглежда още по-тъмна и да се засили лъскавината на пищната й грива. Джийн се съгласи да опита.

Сега тя разтърси коса пред охраната. Наистина, блестеше великолепно.

— Карайте право към трети корпус — каза портиерът.

Тя навлезе в територията на студията. Някога тук е бил павилионът за синхронни снимки, където са били заснети „Аз обичам Луси“ и много други експериментални телевизионни програми. Още по-рано тук е било седалището на „Зелцник Интърнешънъл Пикчърс“. Джийн зави и изведнъж пред нея се разкри Тара, плантаторската къща от постановката на Зелцник на „Отнесени от вихъра“. Тя едва не зяпна като туристка, но тогава видя стрелката към трети корпус. Сега си спомни, че Зелцник бе използвал тази сграда като административна. Тя отиваше там не като туристка, а като актриса, която работи. Също като Ингрид Бергман, Оливия де Хавиланд или Вивиан Лий. Паркира наетата тойота и направи няколко дълбоки вдишвания. Ръцете й трепереха. Да играе тази роля бе много по-трудно, отколкото бе мислила. Тя наклони огледалото на колата и се взря критично в отражението си. Красива беше, нищо че бе малко бледа. Косата й блестеше като гарваново крило. Спомни си гласа на Пийт, който нашепваше в ушите й: „Толкова си красива! Невероятно красива си!“. Ако не беше красива, Марти ди Дженаро със сигурност нямаше да я покани.

— Красива си — прошепна тя на отражението си. — Красива си. Талантлива си. Влез и му го покажи. Покажи му колко си хубава и талантлива. — Ръцете й още трепереха. — Не се бой — повтаряше си. — Това е приключение.

Пое си дълбоко дъх. Собственият й глас не я успокояваше особено много, но до нея отново долетя ехото от гласа на Пийт. „Толкова си красива!“. На този глас можеше да се вярва.

Тя слезе от колата и тръгна по алеята към трети корпус. Последва напътствията на портиера, за да намери апартамента, в който бяха разположени офисите на Марти. Хубава жена, подстригана късо, я пресрещна пред вратата. Дали не посещаваше фризьора Виендра?

— Вие Джийн ли сте? — попита я тя. — Марти ви очаква.

Джийн мълчаливо я последва по дългия коридор, по който бяха вървели десетки, стотици, ако не и хиляди актьори. Ти си Джийн Мур, талантлива и красива, успя да си повтори тя почти свирепо. После я въведоха в кабинета на Марти.

Марти ди Дженаро бе потънал в огромно кожено канапе, заобиколен от цяла джунгла проводници, кинокамери и прожектори. Когато тя влезе, той скочи и пое ръката й. Бе толкова нервен, дребен и жилав, че й заприлича на хрътка.

— Седнете, Джийн.

Тя се отпусна в ниското кресло от бежова кожа. Той размаха ръце към неколцината мъже, които клечаха всред цялата машинария.

— Джийн, това са Бил, Стийв и Дино. Ако нямате нищо против, ние ще си приказваме, а те ще ни записват.

И таз добра, помисли си Джийн. Питаше се какво ли би станало, ако отговори, че не е съгласна, но знаеше, че това не е предвидено в сценария. Усети, че се изпотява. Знаеше, че би могла да му направи впечатление на прослушване или дори ако само чете пред него, но да играе Джийн Мур не й беше лесно. Отметна назад глава, вдигна рамене и се усмихна.

— Вие сте шефът — отговори тя.

Той се изкикоти с фалцет. От времето, когато засне два филма, които донесоха по десет милиона на ден, мнозина в Холивуд го наричаха „шефа“.

— Какво знаете за шейсетте години, Джийн? — запита той.

— Времето на хипитата и на техните послания за мир и любов ли имате предвид? — отговори тя на въпроса с въпрос.

— Точно така! — извика Марти толкова ентусиазирано, та тя реши, че той шаржира.

— Е — продължи тя — може да се каже, че това е ерата на Бийтълс. — Светкавично пресметна какво би могла да знае двайсет и четири годишна жена за този период. И как леко да избудалка Марти. — Пол Маккартни не е ли бил в „Бийтълс“, преди да пее в „Уингс“? — попита невинно тя.

— Аха! — одобрително изрева Марти, а едно от момчетата, които снимаха, изпъшка. — Това те кара да се чувстваш стар, нали, Дино? Какво друго си спомняте, Джийн?

— Ами… — подхвана тя вече подготвената си реплика — Боби Кенеди е бил президент, докато не са го застреляли. — Усмихна се към камерата и навлажни долната си устна. — А някъде не е ли имало и някаква война?

Трябваше им цяла минута, за да осъзнаят, че тя ги занася.

— Добре, добре. Много остроумно! — Марти й се усмихна. Той стана и мина от лявата й страна към прозореца. Тя извърна глава, за да го вижда; камерата я следваше. Е, ако това наричаха пробни снимки, тя можеше да си играе с камерата, така както си играеше с публиката в „Мелроуз“. — Джийн, аз съм дете на шейсетте години и съм влюбен в онова време. Но мисля, че не съм изключение. Обича го следвоенното поколение, което тогава е изживявало младостта си, и по-младото поколение, на което му се ще също да го е преживяло. Знаете ли какво е КПИ?

— Не — призна тя.

— Означава коефициент на програмни идеи. Всяка година Институтът за проучване на общественото мнение прави анкета всред телезрителите за рейтинга на програмите. Моята идея за сериал, който се развива през шейсетте години, също влезе в анкетата. Получи най-висок рейтинг, както от групата на зрителите от шестнайсет до двайсет и пет години, така и от групата на зрителите от трийсет и пет до петдесет години. Това не се беше случвало досега. Искам да играете в сериал, чието действие се развива през шейсетте години. Ще използваме музиката и стила на периода, може да засегнем и политическите вълнения. Вероятно това ще предизвика вълна от носталгия, но и нещо повече. Има множество паралели с настоящето и мисля, че ще мога да ги изтъкна. — Той се върна на мястото си срещу нея. Тя кимна, отново отметна глава назад и видя как камерата я следва.

— Гледали ли сте „Волният ездач“? — попита Марти.

— Разбира се. Това е първият филм на Джак Никълсън, нали?

— Дааа. Е, искам този сериал да бъде нещо в този дух: да открием себе си, да открием Америка. Искам три момичета да направят това. Три момичета на мотоциклети.

— Изглежда интересно — каза Джийн. Господи, никога не беше се качвала на возило от този род, освен на мотопеда на Нийл. Кръстоса крака, усмихна се към камерата и каза:

— Съжалявам, че не съм облечена подходящо.

Марти се засмя.

— Имам страшно много идеи. Искам този сериал да бъде нещо съвсем различно. Ще работим само с една камера, ще снимаме, няма да използваме видеолента. И ще снимаме на най-различни места. Момичетата ще прекосяват Америка. Ще импровизирам, ще снимам със скрита камера. Няма да прилича на друг телевизионен сериал. Вече съм наел някои от най-виртуозните оператори.

Джийн кимна, въпреки че нямаше никакво понятие какво точно се има предвид.

— Какъв грим използвате?

Тя примига и не отговори веднага. Дали не бе забелязал някой от белезите? Дали великият режисьор не виждаше в лицето й нещо, което другите не забелязваха?

— Само най-обикновен фон дьо тен. Май че е „Ланком“. И руж…

— Имате ли нещо против да подпишете договор с една компания, да носите само техен грим?

— Не.

Тя се постара да не издаде облекчението си.

— Ей, Дино, как изглеждаме? — попита Марти.

— Бомба, шефе — отговори Дино.

Джийн изпрати още една усмивка към камерата.

— Сега какво следва? — попита тя.

Марти й подаде купчина листове.

— Искате ли да почетете оттук надолу? Ролята на Кара.

Тя взе сценария. Младо момиче разговаря с друго момиче за бившия си приятел, за родителите си, за обществото, за живота. Малко сантиментално и банално, но приятно. Чувстваше се и известна нотка нахаканост, от която всяко дете има нужда, за да не го възприемат като дете. Тя вдигна очи:

— Добре. Кой ще ми партнира?

— Ще ви подавам реплики зад кадър — отговори Марти.

И тя започна. Зачете с най-високия регистър на гласа си, за да звучи по момичешки, което придаде трогателност на детинската напереност. Монологът за бащата изчете много бързо, едва ли не неразбираемо, като да имаше нужда да изрече всичко това на глас, но не искаше да се чуе ясно. Репликата „Разбирате ли какво искам да кажа?“, с която свършваше сцената, произнесе с шепот и с поглед, вперен в камерата. Знаеше си, че се представи добре. Много добре.

Но дали това бе достатъчно?

 

 

Скъпи доктор Мур,

Вие сте велик хирург, който направи моето сега прекрасно тяло, но как бихте се справили като психиатър? Имам толкова много новини, че не зная откъде да започна.

Радвам се, че сте получили изрезките от вестници. Опитвам се да не отдавам особено голямо значение на рецензиите, но публикацията в „Лос Анджелис Таймс“ доведе в театъра много хора, включително и Марти ди Дженаро. Не, не — не фантазирам! Дойде в гримьорната, за да ме поздрави, но това бе само началото! Предложи ми да се явя на пробни снимки и вчера ме покани да играя една от главните роли в новия му телевизионен сериал!

Е, добре: зная какво ще кажете. Нима си е струвало да мина през всичките тези мъчения, а и Вие да направите толкова много само за да стана следващата Вана Уайт? Но, доктор Мур, Брустър, това е Марти ди Дженаро! А сериалът е наистина много авангарден! Нарича се „Три момичета на път“ и вече видях сценария на първите няколко серии. Три момичета (да, да, аз минавам за момиче!) прекосяват заедно страната на мотоциклети. Същината е в майсторския диалог и прекрасните ефекти — паралелни епизоди, преливане на картината, необичайни ракурси на снимане. Действието не се развива последователно, а по пътя на асоциациите.

Боже мой, прочетох това, което съм написала. Звучи налудничаво, нали? Разберете ме, много съм възбудена, но това още не е окончателно. Марти (да, да: аз наричам Марти ди Дженаро „Марти“) казва, че трябва да намери изпълнителки за трите главни роли, за да види дали всяка от нас ще може да прояви своята индивидуалност, но моят импресарио вече трябва да започне да подготвя договора! Когато му казах, че нямам агент, той едва не припадна! (Всъщност колко удивителни има в писмото ми? Боя се, че прекалих.) Така или иначе, той каза, че ще ме свърже със Сай Ортис, неговият собствен импресарио. Сай Ортис! (Кълна се, че това ще е последната удивителна.) Но тук той е най-влиятелният филмов агент.

Освен това подразбрах, че Сай Ортис е гаден мръсник и зарязва всеки, който не му пуска редовно лепта. Не е някакъв добър чичко от детски сериал. Но тук цялата обстановка съвсем не е като в детски сериал.

Като споменах „обстановка“, се сетих, че си търся самостоятелно жилище (под наем, разбира се) и Роксана Грийли от агенцията по недвижими имоти, която работи за всички филмови звезди, ми показа едно изключително симпатично бунгало с две спални, на самия бряг. Марти й е дал името ми. Тук всички известни хора като че се познават помежду си. Няма да Ви споменавам какъв е наемът, защото сигурно бихте ме застреляли, но няма да го наема, преди да подпиша договор за сериала.

Що се отнася до парите, просто не ми го побира въображението. Говорят за трийсет и три хиляди долара на епизод, а те ще бъдат осемнайсет епизода. Не мога да умножавам такива големи числа. Първият чек, който ще напиша, ще бъде за Вас, за да Ви се издължа, и още веднъж искам да Ви благодаря, че ме изчакахте и че ми вярвахте.

Доктор Мур, Брустър, всичко дължа на Вас. Вие знаете каква съм всъщност: дебелата, обикновена, стара Мери Джейн Моран, и знаете точно какво Ви дължа. Никога няма да мога да Ви се отблагодаря достатъчно.

Най-странното е какъв ефект има това, че сега съм красива: то е като да притежавам някаква свръхсила. Само поради външния си вид мога да стопявам прегради, да карам хората да ме харесват, да прескачам небостъргачи. Е, добре де. Последното не мога да правя, но всичко останало е вярно. Побъркващо е.

Как е Раул? Успешна ли излезе операцията на носа му? Предайте му, че го обичам. И поздравете всички деца от мен.

Всъщност се чувствам като дете, но като щастливо дете в магазин за бонбони. Пишете ми!

С обич, Джийн