Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (36)

10

Досега вероятно сте забравили Нийл Морели. А защо не? Забравиха го и няколкото милиона, които го бяха гледали по телевизията през краткото време, докато беше водещ в предаването „Всички апапи на президента“.

Аз, Лора Ричи, го бях интервюирала още преди да започнат да излъчват програмата. Той бе поопиянен от успеха си и по-самодоволно арогантен от всеки друг артист, когото бях срещала. Караше някаква много лъскава кола. Ходеше с партньорката си от предаването, страхотна блондинка, на която се налагаше да обяснява всяка нейна реплика. Не беше приятна гледка.

Работата не бе в това дали идеята на шоуто е смешна, или не. Смешна беше. Разправяше се за някакъв смахнат астролог, който се ползва с благоволението на президента и е назначен в кабинета на новосъздадения пост „Министър на астрологията“. Шоуто можеше да стане побъркващо, стига авторите да ги биваше в писането на майтапи. Ала не ги биваше. Какво можеше да се очаква от хора, които цял живот пишеха тъпи вицове? Нийл знаеше, че може да пише по-добре от тях. Всъщност така и направи, но никой не си даде труда да прочете какви промени предлага той. Сценарият бе дело на „наемниците“ на Ортис, всички там бяха неудачници, некадърници и просяци. Уж Ортис бе негов импресарио. Какво ставаше, дявол да го вземе? Дори и продуцентът беше побъркан. Нийл отиде при него през главата на режисьора и му показа промените в текста, които искаше да направи. Е, може и да не беше много дипломатично. Може и да беше се надценил, но онзи реагира много бурно.

— Я изчезвай от кабинета ми — ревна Лени и го замери със страници от сценария. — И днес да не се мяркаш повече. Тук аз вземам решения, не ти! Като тебе — с лопата да ги ринеш и ако днес не правиш това, което ти казват, утре изобщо не идвай!

Последното истински го беше изплашило. Уж той бе звездата в това скапано предаване. Защо не се отнасяха с него като към звезда? Той си мислеше, че е извоювал нещо, че най-после е стигнал до място, където към него ще проявяват уважение, че ще има някаква власт. Пак беше сбъркал. Е-ех, зелена главо! Когато излезе с колата си през портала, той потръпна при мисълта, че няма да може да се върне там. Най-после се класира, най-после се нареди в Холивуд и бе изгорил всички мостове зад гърба си. Връщане нямаше.

Но сценарият бе скапан, актьорът, който играеше президента, беше някакъв кух манекен, а изпълнителката на женската главна роля, първата лейди, бе тъпа кучка, която бе направила кариера с оная си работа. Ако се провалеше в тази роля, винаги щеше да се вреди за друго шоу по същия начин, по който бе попаднала и в това. Но той какво можеше да направи? Ако се провалеше, къде можеше да отиде? А по всичко личеше, че шоуто няма да се задържи и няколко месеца.

Нийл знаеше, че за него това е въпрос на живот и смърт. Явно не биваше да крещи на секретарката на Сай Ортис, може би трябваше отново да разговаря с онзи човек, с асистента във фирмата на Сай, как му беше името: Брад, Тад, Тод, Тед, нещо такова, който бе натоварен да се занимава с него. Макар че беше пълен невежа и нищо не вършеше. Издокаран в елегантни костюми, той се беше специализирал в ходене по съвещания и чукане на тъпите въртиопашки, които вечно му се натискаха.

Аз, Лора Ричи, писах в статията нещичко за проблема на Нийл. Но този проблем не беше необичаен. Всяка година пускат повече от четиристотин експериментални предавания. Само двайсетина от тях се задържат по-дълго. А от тях само едно-две вървят повече от година. Шансовете са малки. Трагедията на Нийл беше статистическа.

Промяната е отвратително нещо. Е, разбира се, не всяка промяна. Нека си кажем направо, никак не е трудно да свикнеш да живееш в къща край плажа, да караш беемве, да имаш домашна помощница, която да ти пере, готви и глади. Не е проблем да приемеш това, след като цял живот си прекарал в лишения. Нийл Морели набързо свикна с този живот. Къщата в Малибу, беемвето, хубавичката чистачка: като че цял живот бе живял така. Не е трудно да се нагодиш към подобни промени.

Различни обаче бяха промените, изникнали през последните няколко месеца след прекратяването на неговото предаване. Отново трябваше да свиква с мизерен апартамент в Енсино, с мръсното бельо, което не се изпираше само, и с временната работа през деня.

 

 

Отново блъскаше като роб за мизерни пари и малко бакшиши. Нийл Морели се прибираше вкъщи изтощен и нещастен. Когато свалиха от екран „Всички апапи на президента“, Нийл не се учуди, тъй като още от самото начало знаеше, че сценарият е боклук и че авторите са четвърторазредни. Всъщност бе пророкувал, че предаването ще катастрофира, ако не се преработи основно. Бе направил всичко, на което е способен, да го подобри, да го закрепи, но в тези си усилия той се чувстваше по-самотен, отколкото ако беше на пустинен остров. Изглежда, че никой не виждаше какво ще стане и че никой, освен него не даваше и пет пари. Нито продуцентът, нито режисьорът, нито дори неговата партньорка, за която Нийл бе сигурен, че е или роднина или любовница на някой от големите шефове в индустрията.

Но това, че съзнаваше постепенния провал на предаването, не бе нищо в сравнение с опустошителното усещане, което изпита, когато в действителност го свалиха от екран. Първите седмици след това той прекара захапал телефона. Разговаря с всеки от фирмата на Ортис, който се съгласи да го изслуша. Тод, Тед, Брад и съдружници. След известно време от фирмата на Ортис му отговориха с неизбежното: „Не ни се обаждайте. Ние ще ви търсим“. А великият Ортис изобщо не пожела да разговаря с него. Нито веднъж. За какъв, по дяволите, се смяташе Сай Ортис?

Опита се както винаги да се оправи с чувството си за хумор. Спомни си, повтаряше си той, ако те залеят с лайна, това става по волята на Аллаха. Спомни си и какво бе казал Уди Алън за Холивуд. „Там е по-лошо от случая: куче кучето убива.“ Там е: куче и по телефона не отговаря на друго куче. Но шегите не помагаха. Нямаше я Мери Джейн, нямаше кой да се посмее с него. После настъпи период на затваряне и униние. Знаеше, че трябва да предприеме нещо. Парите му бяха на привършване, нямаше планове, импресариото му го беше зарязал, а не можеше, не искаше да се върне в Ню Йорк с подвита опашка. Затова се зае да върши единственото, на което бе способен. Продължи да пише хумористични скечове. Пишеше и преписваше. Но да пишеш смехории, когато се чувстваш като вчерашен вестник, използван за котешки клозет, не бе особено лесно. Просто не му идваха идеи, а и когато идваха, нищо не се получаваше.

Като че за една нощ се бе преместил от Малибу в Енсино, от беемве на стара износена хонда, от звезда в телевизионен сериал — в келнер от клуб — вариете. Чувстваше се разнебитен, сякаш го бе блъснала кола. Минаха месеци, а единственото, което той можеше да си каже, бе: „Какво стана?“.

Всичко се сговни. Ето какво стана, повтаряше си той на ум.

Нийл хвърли бялата си риза и черната връзка до разтегателното канапе, което никога не си правеше труда да сгъне, и се просна на голия матрак. Легнал по корем, той изрита черните си чехли, чиито подметки бяха вече целите на дупки, и чу как тупнаха върху купа мръсни дрехи. Зарадва се на звука — единствения звук в четири сутринта.

Матракът миришеше на мухъл и затова бе принуден да се обърне по гръб. Нямаше си никого, с когото да може да сподели нещастието си, никой, който да не би изпитал злорадство. Дори и сестра му Бренда би му предложила само пари и малко съчувствие и би му казала да се върне у дома. Господи! Чувстваше се посрамен като бито куче. Докато лежеше в безмълвието на нощта, се сети отново за Мери Джейн. Само тя би могла да го разбере, само тя би го утешила. Никой друг не го разбираше, а нямаше и човек, когото Нийл да може да разбере. Стига тя да не се бе променила, след като измина толкова много време.

Когато се опита да я открие няколко месеца, след като бе пристигнал в Лос Анджелис, разбра, че номерът й е закрит. Картичките, които й изпрати, се върнаха обратно. Беше се преместила и не бе оставила новия си адрес. Все още му липсваше. Много повече сега, в нещастието, отколкото преди, когато се радваше на успеха си.

Стана, разкопча панталоните си и ги остави да се свлекат върху пода, после ги изрита към отсрещната стена, хвърли и слиповете си. След това се замъкна в банята, пусна топлата вода, отиде в недоразумението, което хазаинът му наричаше „кухничка“, взе си бира от хладилника и зачака да минат десет минути — толкова време бе необходимо, за да потече топла вода от душа. Бутна на пода купчината стари вестници, която заемаше единствения стол, тръшна се и изпъна крака. Изпитваше чувство на облекчение, че е още нощ и че не се е зазорило. Надяваше се да заспи, преди да настъпи денят, преди утрото да проникне в стаята му и да освети цялата мизерия, която сега бе милостиво прикрита. Но той знаеше, че дупката в килима си е на мястото, точно пред външната врата. В тъмното се криеше и голямата пукнатина на стената над кухненската мивка, причинена от някакъв теч на горния етаж. Мазнината върху колелата на печката. И всепроникващият мирис на гнило. Него и тъмнината не можеше да премахне, но миризмата на малцовата бира, която той държеше под носа си, го неутрализираше. Слава богу!

Върна се в плесенясалата баня, запали лампата и пипна водата. Топла. Точно за десет минути. Единственото, на което можеше да разчита в живота си. Той леко регулира водната струя, дръпна лепкавата завеса на душа и се пъхна под него. Протегна ръка за сапуна и изруга, когато видя, че се е стопил. Знаеше, че същото се отнася и за шампоана, затова се изми набързо. Хавлиената кърпа, която откачи от пирона на вратата, също миришеше, но това поне бе неговата собствена миризма. Взе силно да се трие, после хвърли кърпата върху влажната купчина на пода и се върна в кухнята. Потърси още една бира в хладилника, но там имаше само диетична кола и една поизгнила ябълка. Нийл тресна вратата на хладилника и се завлече до леглото. Затвори очи и се помоли поне тази нощ да го оставят на мира. Знаеше обаче, че нищо няма да излезе.

Известно време дишаше спокойно и тъкмо когато взе да се унася, пак се започна. Като че думите влизаха през лявото му ухо, пронизваха мозъка му и разтрисаха гръбначния му мозък. Това бе неговият глас, който произнасяше текста на скечовете, разигравани миналата вечер в клуба, и сега трябваше да преживее всичко още веднъж, дори и да не искаше.

Това се повтаряше от няколко месеца. Всяка вечер отиваше на работа, сервираше по масите и чакаше изпълнението си в последната от трите нощни програми. После се връщаше у дома, вземаше душ и преди да може да заспи, изслушваше отново всичко, като да бе на живо. По-рано винаги правеше записи на изпълненията си. Сега нямаше нужда, те се въртяха в главата му, слушаше ги пак и пак. През някои нощи бе поносимо и Нийл успяваше да спи спокойно. През други нощи, а те бяха повечето, той крещеше, че нищо не е както трябва, после ставаше, пишеше и преписваше скечовете, докато ги оправеше, добавяше тук-там по нещо, отстраняваше излишното. Сетне отново заспиваше, но вече му оставаха само няколко часа, докато дойдеше време да отиде на работа, да се прави на келнер и после да изпълни преработения си номер. Най-после отново се връщаше вкъщи, за да чуе „автоотзивите“, както бе започнал да ги нарича.

Поне тази нощ отзивите бяха добри. Той слушаше скеча си за холивудските импресарски агенции и просто чуваше и тълпата, която се смееше. Да, това не бе лошо. След неколкомесечна суша, бе напипал нещо. Това е хубаво, а ще го направя и още по-хубаво. Ще получа втори шанс в живота. Протегна се, изтощен от кошмарния матрак. Няма да живея цял живот в тая дупка в Енсино. Някой ден… някой ден… трябва да изпера прането си.

После заспа.