Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (35)

9

Шарлийн лежеше върху неудобното легло, заслушана в дишането на Дийн. Обикновено, когато не можеше да спи, звукът й действаше успокоително, но тази нощ просто я влудяваше. Не й се искаше да запали лампата. Миналата нощ, когато светна, видя разбягалите се хлебарки. Щеше й се утрото никога да не настъпи. Червената неонова светлина от фирмата на мотела проникваше в стаята през дупките на повредените щори. Шарлийн знаеше, че скоро ще нахлуе изгревът на още един безрадостен ден.

Стана и отиде на пръсти в банята, затвори зад себе си вратата и седна върху капака на тоалетната чиния. Лъхна я миризма на мухъл, затова измъкна цигара от кутията върху тоалетката, запали я и се облегна на стената, пускайки бели кълба дим. Мизерник! Не трябваше да ме уволнява. Не бях добра келнерка като Телма, но той не ми даде време. За бога, само от месец работех при него!

Знаеше, че всичко й дойде от Телма. Джейк поне това си бе признал. Шарлийн въздъхна. Изглежда, жените я мразеха, колкото и мила да беше с тях. Мило се бе държала и с Телма. Безуспешно. Онази се бе уплашила, че Шарлийн ще й отнеме дебелия съпруг. Шарлийн не преставаше да се чуди. Само да знаеше Телма колко противен й беше Джейк като мъж. Но ако й го беше признала, Телма щеше да се обиди. Шарлийн въздъхна, отново дръпна от дима, закашля се. Всъщност не пушеше истински. Купи кутията само защото бе разстроена и защото майка й винаги казваше, че цигарите успокоявали. А на нея просто й ставаше лошо от тях.

Е, няма значение, сега какво да правя? Нямам работа, Дийн печели по два долара и осемдесет и пет цента на помпата в бензиностанцията. Боже, дай ми знак! Шарлийн продължи да пуши, забила поглед в тавана.

Липса на уважение към Господа бе човек да пуши и едновременно да се моли, затова внимателно смачка цигарата, хвърли я в клозетната чиния, после коленичи върху мръсния линолеум и сведе глава.

Господи, зная, че съгрешихме, зная, че ни изпращаш в пустинята, започна тя. Моля ти се, Боже, толкова съм изтощена. От мръсотията, от бягството, от овехтелите ми дрехи, от това че се страхувам, от ужасните мотели, от скъсаните пешкири, от залоената храна.

Красивите й сини очи започнаха да се пълнят със сълзи, които преливаха по прекрасните й бузи и се стичаха по хубавичкия й нос до розовата й пълна горна устна. Тя преглъщаше като дете и продължаваше да се моли.

Моля ти се, мили Боже, дай ми знак! После се пресегна да вземе Библията на майка си, която държеше в аптечката, и с книгата в ръце отново седна върху капака на тоалетната чиния. Ще я отворя наслуки и тя ще ми подскаже какво да правя! Изтри лицето си с опакото на ръката си, подсмръкна и въздъхна дълбоко.

С ловко движение тя пъхна нокътя на показалеца си в Голямата книга и я разтвори. Попадна на Новия завет, на първата страница от „Деянията на Апостолите“.

Вторачи се в едрите букви на заглавието. Деяния. Действие. Пиеса. Тя вдигна поглед към олющения таван на банята.

Какво бе казал оня човек Милтън миналата седмица? Че мога да получа работа в телевизията и да спечеля много пари? Ама насериозно ли го каза? Тя се изправи и тихичко отиде до дрешника в спалнята, взе сламената си чанта и се върна в банята. Разтвори всичко и намери малкото листче, което търсеше.

Милтън Глик

„Уайнбърг и Глик“

Бул. Ла Сиенега 25550

Холивуд, Калифорния

— Неведоми са пътищата божи! — промърмори Шарлийн.

Пътуването от Бейкърсфийлд до Лос Анджелис не бе никакво удоволствие за Шарлийн. Климатичната инсталация на датсуна се бе повредила, а и на два пъти объркваха пътя. Когато се обади на мистър Глик, той й обясни как да стигне до него, но беше много сложно, а и тя беше зле с ориентацията. Освен това Лос Анджелис бе толкова по-голям и оживен от Бейкърсфийлд.

Загубиха се в някакъв опасен квартал. Когато най-сетне стигнаха до Ла Сиенега, тя си отдъхна облекчено. Беше се издокарала: елегантна пола и нова бяла блуза с дантелена яка и маншети със сребърни нишки. Носеше старите си бели обувки без пети — бе намазала подметката с ваксата, която използваше за униформените си обувки, когато беше келнерка при Джейк. Мислеше си, че изглежда добре, но когато излезе от колата, едва не се разплака. Полата й бе съвсем изпомачкана, гънките не се оправяха, а блузата й бе изпотена и залепнала на гърба. Лицето й се бе зачервило от жегата, а косата й висеше, отпусната от влагата.

— Дийн, нали ще ме чакаш тук?

— Дадено, Шарлийн. Ще си намериш ли друга работа?

Ами ако оня човек е измамник? Ако просто лъже и се опита да я изнасили? Ръцете й трепереха, когато затвори вратата на колата и погледна към Дийн.

— Надявам се, миличък.

Запъти се към входа на сградата. Беше голяма и нова, с мраморен под и блестящи метални обкови на всичко, което не бе стъкло или огледало. Хладният въздух просто я блъсна, докато минаваше през въртящата се врата. Кожата й настръхна. Е, нервна беше. Какво щяха да правят, ако не получеше тази работа? Стисна чантата си от мачкан лак. В нея имаше само седемдесет и шест долара и някакви дребни центове от бакшиши.

Ами ако мистър Глик е като другите мъже? Само да я подмамва, да я свали и да я вкара в беля? Спомни си предупреждението на Доуб. Когато се качи в асансьора и натисна копчето за дванайсетия етаж, се помоли да й предложат свястна работа.

 

 

— На кого трябва да се моля, Милтън, за да работиш почтено за мен? — питаше Сай Ортис.

— Сай, зная, че момичето ще ти хареса.

— Дано да ми хареса. И дано да хареса на Марти. Защото той иначе ще вземе оная гадна нюйоркска дрипа и ти си загубен.

Сай беше бесен заради Бетани Лейк, една никаквица от Източния бряг, която Марти се канеше да ангажира. Неин импресарио бе Джуди Пристли и тогава не оставаше място за Сай. А ако нямаше работа за него, нямаше да има работа и за Милтън. С положителност знаеше това.

Понякога отчаянието влияе на възприятията. Дори и Шарлийн Смит да не бе една от най-красивите жени на земята, тези двама отчаяни мъже щяха да я възприемат като такава. Но когато я натикаха в заседателната зала, тя изглеждаше по-мила от всякога. Евтините дрехи, разрошената коса, изчервяването, всичко допринесе тя да излъчва свежест и чувственост, на която никой не можеше да устои.

— Мистър Глик, помните ли ме? — попита тя. — Ами аз съм Шарлийн от Бейкърсфийлд.

— Но не сте родом от Бейкърсфийлд, нали? — обади се Сай вместо Глик. — Освен ако не подражавате на този диалект.

— На какъв диалект?

Мъжете се засмяха.

— Ами косата истинска ли е? — попита Ортис, като произнасяше думите също като нея.

— Моля?

Сай Ортис стана и се доближи до Шарлийн. Никой не й бе предложил да седне, затова тя стърчеше насред стаята. Сай я обиколи, после погледна към Милтън.

— Почти бяло — руса е. Няма и помен от тъмни корени. Моника Фландърс ще я хареса. Изглежда истинска — обърна се той към Милтън. — Косата. Това вашата собствена коса ли е, Шарлийн от Бейкърсфийлд?

— Разбира се, че си е моя — каза тя.

— Я й дай някакъв текст от сценария — нареди Ортис на Глик.

Милтън се зарадва. Подаде на момичето папка със сини корици и й посочи какво да прочете.

— Ще изпробваме няколко реплики. Четете репликите на Кловър.

— Аха — отговори Шарлийн, но всъщност прозвуча като „Ъхъ“. Милтън прочете един ред, а Шарлийн се запрепъва на следващия. После Милтън пак зачете.

Сай почти не слушаше. Знаеше, че Марти преди всичко се интересува кое как изглежда, а малката си изглеждаше добре. Дали слага някакъв грим? Няма значение. Можеше да изготви договор за Фландърс и вероятно да я накара да го подпише за по-малко от сто хиляди долара. Може би щеше да я обложи с почти толкова заради това, че я е открил.

Развълнуван, но прекалено опитен, за да се издаде, Сай хвана телефона и набра някакъв номер. Гледаше в празното пространство, докато слушаше как телефонът звъни в колата на някого. Каза „Здравей“, после се прехвърли на микрофона и сложи слушалката на мястото й.

— Марти?

— Какво има, Сай?

— Марти, искаш ли да поздравиш новата си Кловър?

— Да, разбира се.

Сай прикани Шарлийн да се приближи.

— Кажи „добър ден“ на мистър ди Дженаро.

— Здрасти, мистър Ди Дженаро.

Марти изпръхтя; към пръхтенето се примеси и шумът от лошата връзка.

— Откъде идва този престорен пейзански акцент? — попита той.

— От устата на най-красивата девица, която си виждал някога. — Изведнъж Сай се сепна. Не си ли играеха с огъня? Ако е малолетна, някакъв алчен родител би могъл да се намеси в сделката, Света Богородице! После се обърна към Шарлийн: — На колко си години?

— На деветнайсет — отговори тя с невероятния си акцент.

Марти, който слушаше по телефона, отново се изсмя:

— Нещо ме будалкате.

— Ела тук сам да я видиш — отговори Сай. — Тя да те избудалка.

Милтън Глик се усмихна за пръв път от един месец насам.

— Сай, ще те убия, ако ме караш по това време да излизам на магистралата за щяло-нещяло — заплаши го Марти.

— Това тук не е щяло-нещяло — увери го Сай.

 

 

През следващия час упражняваха Шарлийн да произнася репликите си. Тя започна да се тревожи за Дийн, но се страхуваше да ги попита дали не може да си отиде. Поискаха адреса й, за да разберат откога живее в Бейкърсфийлд. Питаха я откъде е, има ли си адвокат и дали е омъжена. И още много други неща питаха. Повече от час стоеше права върху разклатените си високи бели токове. Вече я заболяха прасците.

— Моля ви се — престраши се най-после тя — мога ли да седна?

— Разбира се — отговори Милтън Глик.

Сай Ортис се досети, че досега момичето се е страхувало да зададе този въпрос. Пое си дълбоко дъх.

— Милтън, тя е истински шедьовър.

Шарлийн се бе изморила много. Страхуваше се да попита дали ще й дадат работа, колко ще й плащат и дали ще е за по-дълго от седмица-две. Прочете репликите, така както я бяха научили, стараейки се да се хареса на мистър Ди Дженаро, който се въртеше неспокойно около нея, понякога се приближаваше, после съвсем се отдалечаваше, от време на време приклякваше, веднъж придърпа стол и го възседна със скок, и все я зяпаше.

— Невероятно — отрони той най-после. — Просто няма лош ракурс. Знаете ли колко лесно ще я щракаме?

Шарлийн дочу думата „щракаме“ и отстъпи към вратата. Може би тия бяха някакви гангстери. Ами това „Ди Дженаро“ си звучеше като мафиотско име. Облиза устните си, набра кураж и най-сетне зададе въпрос:

— Та ще ме назначите ли, или няма?

— О, мисля, че ще те назначим. Сигурно ще те назначим — каза Ди Дженаро.