Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (34)

8

Пол Грасо се бе затворил в неприветливия си кабинет. Неочакваният полъх на климатичната инсталация под прашния прозорец раздвижи страниците на календар — бележника. Движението накара Пол да отмести поглед от тавана, където търсеше разрешение на измъчващите го въпроси. Залови се да подрежда страниците на бележника, доволен, че си е намерил занимание. Но празните страници за ангажименти го гледаха укорително, като да потвърждаваха реалността на тревогата, която го бе обхванала.

Нищо! Ама нищо! Нищо не се бе случвало от месеци. Всъщност от година, ако искаше да бъде точен. Трийсет години бе прекарал в този бизнес, но сега това не струваше нищо. Ценят те само по последния ти договор, а в неговия случай това бе доста отдавна. Господи, как само мразеше киното!

Поне в моменти като този, когато драпаше за каквато и да е работа, като да бе изпаднал мексиканец, незаконно пребиваващ в щатите, само и само да не потъне съвсем. Преди, разбира се, не беше така. Той бе измежду най-добрите. Той и бившият му партньор Милтън Глик имаха репутацията на най-добрата фирма за набиране на актьори, най-качественото за телевизията, за киното, за каквото щеш. Тогава нямаше тъпи реклами, експлоататорски филми. Всяка нощ падаше по някоя нова мацка. Офис с изглед към океана. Тузарски апартамент в „Сандс“, където той наистина можеше да прави каквото си поиска. Разполагаше с много пари. Пол Грасо. Валяше се в мангизи. Господи! Толкова добър професионалист беше. Беше? Думата го охлади. Нима самият той говори за себе си в минало време? Не, не биваше да допуска това. Защото въпреки че съдружието с Милтън се разтури, въпреки че сега работата му не вървеше, той не беше „бивш“. Беше казал на Милтън, когато напускаше, че някога ще драпа да се върне при него. Милтън му бе изкрещял, че той, Пол Грасо, го бил погубвал, но Пол бе сигурен, че Милт ще се върне. Ще чака аз да направя голям удар. Да намеря истински таланти. Какво значение имат дълговете ми от комар? Хайде, отпусни си душата, Милт, без мен ще пропаднеш.

Само че Глик не пропадна. Той продължи да плава по течението заедно с оня дебелогъз Уайнстейн и сега „Уайнстейн и Глик“ бе водещата агенция. „Ако искате актьори за филм на високо равнище, обадете се на «Уайнстейн и Глик».“ Така се говореше на Булеварда. А ако искате да наемете актьори за скапан рекламен филм за джинси, обадете се на Пол Грасо и после го разкарайте. Пропадналият се казваше Пол Грасо.

И ето докъде стигна, до жалките центове. Не че не печелеше пари, не беше това. Но каквото изкараше, стигаше само за голото съществуване. И не бе правил нито един от онези удари, с които бе свикнал в миналото. Но скоро пак ще направя удар, убеждаваше се той, после ще изплатя всичко на Бени Егс и на другите акули и отново ще попадна в топлистата. Ей богу, налагаше се много скоро да направи голям удар. Защото, ако се разчуеше, че Пол Грасо се е провалил, всички щяха да се нахвърлят върху него. Акулите щяха да затегнат обръча, докато не го разкъсат в яростно опиянение. Не биваше да позволи това да се случи. Не само заради себе си, но и за да не даде възможност на онзи кретен Милтън Глик да злорадства. Никой не бива да се надсмива на Пол Грасо!

Секретарката му се обади, за да каже, че Лайла Кайл, посетителката, записана за два часа, е вече тук.

— Кажете й да чака.

Така вървяха нещата. Хората идваха да ти искат услуги, безполезни скапани сополанковци, приплоди на звезди, които се надяваха на малка роля, или пък режисьори, просещи някаква милостиня.

Сега трябваше да си губи времето и да баламосва чедото на Тереза О’Донел. Е, не можеше да откаже на Роби Лаймън. Тереза и той наистина бяха голяма работа навремето. Гонеше го и леко любопитство да види как изглежда детето на красавицата Тереза и на онзи фуклив второразреден актьор Кери Кайл, когото някои смятаха за по-красив от Тайрън Пауър… и с положителност по-отявлен педал от него.

Той нареди на секретарката си да помоли Лайла да влезе и й напомни да прекрати срещата точно след петнайсет минути. Тя бе тренирана в тези работи. Пол бе решил, че ще се покаже достатъчно любезен, ако отдели на Лайла петнайсет минути. Господи, дори и ако момиченцето бе втора Джулия Робъртс, той нямаше какво да й предложи. Когато вратата се отвори и Лайла влезе, на Пол му бе необходимо време, за да стане на крака. Той стисна ръката й и я покани да седне на стола до бюрото му. Боже господи! Ама че красавица! Страхотен бюст, невероятно дълги крака и цял водопад червена коса, която стига чак до чудесното й дупе. И никак не бе лигава и развлечена като повечето сегашни девойчета. Момичето си беше тип-топ. Изпипана работа, лъскава като победителка на конкурс за красота.

— Лайла. Лайла Кайл. Не знаех, че се казвате така. Винаги съм мислил, че фамилията ви е О’Донел, докато Роби не се обади на секретарката ми завчера. Лайла Кайл. Нямам думи. С положителност може да се каже, че сте пораснали. На колко години сте сега? Двайсет и една? И две? — Той се изсмя, защото това прозвуча абсурдно. — Проклет да съм! Много сте красива, Лайла.

— Благодаря ви, Пол. Не сте се променили много. Все още пушите благоуханни пури, малко сте напълнели в кръста, но все още сте хубав мъж. — Лайла се усмихна и кръстоса крака.

Дрън, дрън, дрън. Карай с баданарката! Не че ще ти помогне… Е, хайде сега да проявим сърдечност, за да не се разядоса и да каже на майка си, че съм бил нелюбезен.

— Лайла, винаги съм знаел, че ще станеш още по-красива от майка си и баща си. Наричай ме просто чичо Пол.

Исусе Христе! Може би не трябваше да споменавам онзи швестер. Човек никога не е наясно какво знаят тия холивудски дечица. Той се приведе напред, с лакти, облегнати върху бюрото.

— Ти беше прекрасно малко момиченце, но… малко пълничко, липсваше ти височина, нали разбираш? Но сега… — Той разпери ръце, тъй като вещественото доказателство на думите му седеше пред него. — Сега си страхотна красавица!

Припомни си Кери Кайл, голям хубавец, и отново се усмихна, когато забеляза израза на лицето на Лайла, докато слушаше комплиментите му. Нито мускул не помръдваше по него. Е, добре. Ще преминем към семейството. Дрън, дрън, дрън.

— Всъщност как е майка ти?

— Не съм дошла тук, за да се впускаме заедно по пътеката на спомените, Пол. Това не е присъщо и на двама ни и затова искам да говорим по същество. Имам делово предложение, което ще бъде изгодно и за мен, и за вас.

Той се облегна назад в стола и запали угасналата пура, която бе оставил върху счупения скъп пепелник, коледен подарък от Милт. Имаше нужда от това движение, за да спечели време да премисли. Това не звучеше, като да идваше от средностатистическото детенце на квартала Бел Еър, което търси работа. Сигурно е чела премного детективски романи. За какво ли се мисли? За Мери Астор? Той пусна кълбо дим и попита:

— Добре, какво можеш да направиш за моя бизнес?

— Първо ми осигурете среща с Марти ди Дженаро.

Пол широко се усмихна и скръсти ръце върху коремчето си. В крайна сметка се стигна до същото обичайно дрън-дрън. Отново се чувстваше сигурен. Влюбена ли беше, или искаше Ди Дженаро да я направи звезда, или пък и двете?

— А това какво общо има с мен?

Лайла се придвижи до ръба на стола.

— Марти ди Дженаро ще режисира телевизионен сериал и търси нови таланти. Старомодни, девствени таланти.

Пол се изсмя.

— Марти ди Дженаро не снима телевизионни сериали. — Той произнесе последните думи така, като да ставаше дума за улична смет. Тая малката изобщо нямаше мозък.

Като да четеше мислите му, изразът на лицето й се промени.

— Не се мъча от три седмици да си уредя среща с Пол Грасо, за да го оставя да се отнася с мен като към безмозъчно същество. Ако ме слушате, може и да научите нещо. Така ли е, чичо Пол? Марти ди Дженаро ще снима телевизионен сериал, разполага със сценарий, с идеи, с телевизионна компания — има всичко, с изключение на актриси за главните роли. Видях договора. Мислите ли, че ви лъжа?

Той кимна. В този град можеше и да има малки тайни, но да се запази в тайна нещо голямо бе просто невъзможно. А това май беше голяма тайна. Момичето почервеня, наведе се и започна да рови из голямата си бяла кожена чанта.

— Ето го. — Тя хвърли няколко хартии върху бюрото му. Облегна се и зачака Грасо да ги прегледа.

Наистина беше договор. Изглеждаше истински. Ама че сделка! Пол усети, че се бе изложил, но тя го държеше в ръцете си. Господи! Той играеше на карти с Марти по веднъж в месеца от много години, заедно с Джони Далаверата и други стари сънародници. Заедно ходеха в Лас Вегас, въпреки че от известно време не бяха се срещали. Истински ли бе договорът? А тя откъде знаеше, откъде се бе сдобила с тоя договор, след като той бе в неведение?

— Ако Марти иска да работи за телевизията, той ще се обърне към мен, Лайла. В никакъв случай няма да се захване с друга агенция. И няма начин аз да не знам какво прави той. Ние имаме общо минало.

— Така е, Пол, само че Марти ди Дженаро не гледа към миналото, а към бъдещето. Има нужда от три актриси за главните роли. От нови лица. Съвършено нови. — Тя посочи към стената, запълнена от черно-бели снимки на актьорите, на които Пол Грасо бе осигурил роли. Нито една от тях не бе правена отпреди по-малко от три години. — Защо да ви търси Марти ди Дженаро за актьори? Какво ново можете да му предложите? Има ли смисъл да ви търси?

Вътрешният телефон зазвъня, но Пол троснато изрева в микрофона:

— Моля, не ме смущавайте. Не искам да ме безпокоите!

Щеше да полудее. Или тая госпожичка знае какво говори, или пък е луда и го прави на глупак.

Тя изчакваше да чуе нещо, без да сваля очи от него.

Не, не е луда, реши той.

— Е, добре. Ако всичко това е вярно, ако аз ти уредя среща с Марти, ако той те хареса и ако ти получиш ролята, какво общо има това с мен?

— Сега-засега — продължи Лайла — старият ви приятел Милтън Глик е получил изключителните права върху подбора на актьорите. Но Ортис ги е подгонил. Разправят, че Уайнбърг и Глик миналата седмица се явили пред Сай Ортис по бели гащи и че Ортис е побеснял. Хвърлил всички снимки и биографии, и клипове в кошчето. Работата се закучила. — Тя се усмихна, облиза устни и пак кръстоса крака.

Пол вече гледаше на нея с други очи. Тя бе по-корава и от Мери Астор. А самото споменаване на името на Милтън му подейства като удар с камшик.

— И тъй — поде отново Лайла — те сега са затънали до шия в кучешки лайна и ако не изнамерят момичета, ще трябва да се простят със сделката. Знае се, че не е много хубаво да се изложиш пред Сай Ортис. — Тя придаде престорено намръщен израз на лицето си, стараейки се да го провокира. — Но вие сигурно вече знаете всичко това, Пол, нали? Нали сте много близки с Марти ди Дженаро?

Лайла чакаше.

Умът на Пол щракаше бързо. Искаше й се да играе безцеремонно? Добре, и той щеше да бъде безцеремонен.

— Е, и по какъв начин да те представя на Марти? Всичките му братовчеди се мъчат да го накарат да се съгласи да види по някое пиленце. И какво ще стане, ако уредя срещата? Ти си хубаво котенце, Лайла, но Марти не е вчерашен. Какво можеш да предложиш?

— Чела съм абсолютно всичко, писано за Марти ди Дженаро, най-големия режисьор. Той е израснал в света на старите филми и филмови звезди. Знаете ли каква колекция от оригинали на старата класика притежава? Вероятно е най-хубавата в света. И отгатнете кой е любимият му филм, Пол?

Пол вдигна рамене, за да покаже, че това не е важно. Защо не мога да си спомня кой е любимият стар филм на Марти, помисли си той.

— „Роди се звезда“. Говори ли ви нещо?

Така е! Тя беше права! Марти му бе споменавал. Той обичаше първия хит на Тереза О’Донел. Ами да, Пол вече си спомни. Веднъж Марти му бе казал, че бил гледал „Роди се звезда“ петдесет и два пъти или нещо подобно. Луда работа. Заради Тереза О’Донел! Разправяше, че тя е една от последните истински красавици с талант в Холивуд. Дрън, дрън, дрън. Пол никога не обръщаше внимание на брътвежи за „киното като изкуство“. Но това бе тема, която вълнуваше Марти. А тук бе дъщерята на Тереза. Истинска, естествено красива, тя седеше насреща му.

Пол усети, че го обхваща старият хъс. Това му падна от небето. Но то е по силите ми, помисли си той.

— И тъй, представям те на Марти. А после — какво?

Лайла започна търпеливо да му обяснява.

— Другото оставете на мене, Пол. Вече съм голямо момиче. И, повярвайте ми, когато уредим договора, Марти ще ви бъде страшно благодарен, че сте свършили това, с което Милтън не е могъл да се справи. Страхотно благодарен. В сериала ще участват много актьори. Седмичен сериал! Цял час! Помислете си само!

Пол си помисли и облиза устни.

— Затова се обадете на Марти ди Дженаро и го поканете на вечеря, а аз ще бъда вашата дама. Само имайте предвид едно. Не му казвайте кои са родителите ми. Нито дума. Това е задължително условие.

— Ти полудя ли? Че тъкмо в това е примамката.

— Слушай, да не си посмял да споменеш името ми! Аз съм жената, която си поканил на вечеря. Кажи му, че мразя да говоря за бизнес и че ти само искаш да ме чукаш. Аз съм от онези дечица на Бевърли Хилс, които мразят Индустрията. Нямам амбиции, нямам талант, нямам илюзии. Разбра ли?

— Разбрах, но защо е всичко това?

— Важно е Марти да ме открие. Той може и да не ме погледне, ако смята, че ти искаш да ме пробуташ или че аз се натискам. Излизам с тебе, защото ти ме сваляш. И все не успяваш. Разбрано ли е?

— Добре. Дадено.

Тя тръгна към вратата, изведнъж спря и се върна при Пол, който все още седеше зад бюрото си. Наведе се и го целуна по темето, после отново си тръгна.

— Вече никой не окачва портрети по стените, Пол. Те издават възрастта ти, поставят те във времето. Махни ги. Сега получаваш за втори път шанс в живота си.

Пол за миг остана втрещен в затворената вече врата, после погледна към телефона.

Действай, заповяда си той, по дяволите, действай! После взе слушалката. Набра номера на Марти ди Дженаро, който знаеше наизуст.