Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (33)

7

Джийн си тръгна от сцената на театър „Мелроуз“, след като за последен път аплодисментите я принудиха да се поклони пред завесата. Те още отекваха в ушите й. Възбудена от играта, тя бързо мина през кулисите, покрай Бевърли, директора на театъра, който набута някакъв вестник под мишницата й.

— Има рецензия на трийсет и шеста страница. Чети и ликувай, Джийн. Трябва да си щастлива като птичка.

Джийн затвори вратата на гримьорната си и се облегна на нея, мъчейки се да си поеме дъх. Всъщност й се искаше да се смее на глас. Днес беше петнайсетото представление на „Куклен дом“. С всяко представление аплодисментите нарастваха. Днес осем пъти я викаха на сцената след представлението, осем пъти! И тя не беше на себе си от радост. Нали всъщност затова беше всичко. И какво толкова, че театърът е в Западен Холивуд, а аудиторията не може да различи Ибсен от Йонеско! Тя се ощипа, за да не се разплаче от радост.

Съблече се и застана пред голямото стенно огледало. Сложи ръцете си на кръста и се обърна първо надясно, после наляво. Някогашните й увиснали гърди бяха малки и стегнати. Забеляза някои от белезите си и бързо изтича до вратата да провери дали е заключена. Беше си създала навик да се заключва, когато се облича или съблича, и установи, че и сега не е пропуснала да го стори. Не искаше да рискува.

Белегът в долната част на корема й бе сменил цвета си от яркочервено в бледокафяво и изтънялата черта почти се губеше. Но двата белега, които разделяха гърдите й на две, от зърната до основата, все още се набиваха в очи. Мажеше ги с витамин Е всеки ден, но въпреки това червенината не изчезваше. Белезите около зърната й едва-едва си личаха, но когато вдигнеше ръце, ясно се забелязваха разрезите от вътрешната им страна, от лактите до подмишниците. Личаха си и тези от вътрешната страна на бедрата. Освен Пийт никой не я бе виждал гола, а пред него тя упорстваше да се любят на тъмно.

Доктор Мур бе казал „качествена плът“ и излезе прав. Всички белези заздравяха бързо и постепенно завяхваха. Но винаги щяха да останат някакви следи. Те й напомняха за Ню Йорк, за това, което бе в миналото, за живота, който бе живяла. Не обичаше да се заглежда в тях.

Джийн си сложи памучно кимоно, намали термостата и отново започна да се разглежда. Ти си хубава, каза тя на отражението си. Хубава и талантлива! Най-после притежаваш и двете. Отпусна се в разнебитения шезлонг, какъвто имаше само в гримьорната на изпълнителката на главната роля, и разгъна вестника, който й бе дал Бевърли — „Лос Анджелис Таймс“. Той бе разтворен на театралната страница и пред очите й веднага попадна критиката на Блитщайн: „С каквито и намерения и цели да пристъпим към историята на «Мелроуз», това си остава историята на Театъра на Западния бряг. И въпреки че този театър не е «Лънт Фонтан» или «Уинтър Гардън» на Бродуей, «Мелроуз» може да се похвали с последователност в успехите. И всеки би могъл да завиди на този театър, че за него откриването на истински таланти е концепция, а неслучайно попадение. Сега за пореден път «Мелроуз» влезе в историята не само със смелата модернизация на «Куклен дом», пиеса, която си остава ненадмината, но и с избора на актриса за главната роля. Актрисата, проявила изключително театрално майсторство, се нарича Джийн Мур, а красотата й е неописуема. Изпълнявайки ролята на холивудска съпруга, попаднала в капана на затворения живот в Бевърли Хилс, която копнее да се освободи от позлатената си клетка, тя събужда… съжаление и състрадание — трудна задача, тъй като е много красива, а животът й предизвиква само завист. Благодарение на таланта си Мур се справя с този проблем и ако можем да кажем, че модернизираната постановка подлежи на критика, то изпълнението е безупречно“.

Джийн четеше и усещаше, че се взира в рецензията с отворена уста, въпреки че тя не се различаваше много от няколкото други отзиви, появили се след премиерата. Всъщност другите критици не даваха толкова положителна оценка на постановката, но всички бяха единодушни, че Джийн Мур притежава голям талант. Това тук обаче бе от Блитщайн в „Лос Анджелис Таймс“. То щеше да доведе в театъра холивудската мафия.

В изблик на емоции тя притисна вестника до гърдите си, но после веднага го разтвори и заглади гънките. Това щеше да влезе в колекцията й от вестникарски изрезки.

Шумоленето на вестникарската хартия бе заглушило слабото почукване. Тя изведнъж осъзна, че има някой пред вратата. Чукаше се леко, но при все това тя се стресна. Скочи да грабне халата си и извика:

— Кой е?

— Аз съм, Марти — отговори някакъв глас. — Марти ди Дженаро.

Джийн се захили и отвори вратата. Колегите й бяха започнали да я подкачат заради успеха й и й играеха номера.

— Не познавам никакъв Марти ди Дже… — Тя рязко млъкна, с ръка върху дръжката на вратата. Той стоеше там, нисък мъж пред открехнатата врата. Божичко господи!

— Мистър Ди Дженаро, много съжалявам — каза тя — помислих, че ме занасят… Знаете ли какви стават актьорите, когато някоя пиеса се превърне в хит? Искам да кажа, вие сигурно знаете. — Ако Марти ди Дженаро не бе наясно с хитовете, то кой ли друг бе?

— Мога ли да вляза? — попита той с очи, присвити от усмивката. Беше нисък и произходът му се набиваше на очи — италианец от Ню Йорк. Прекоси стаята и седна на един стол, без да каже нищо. Само я гледаше.

Джийн нямаше и представа какво да направи, затова и тя го погледна в очите. Мълчанието се проточи.

— Мистър Ди Дженаро, моля да ме извините, но се чувствам като Фани Брайс, когато отворила вратата на гримьорната си и видяла Ники Арнстейн. Малко ми се вие свят. Да ви предложа ли нещо за пиене? Или друго?

— Не, нищо не искам, Джийн. И моля ви, наричайте ме Марти. Трябваше да дойда да ви видя… да ви кажа колко прекрасно играхте тази вечер. Да си призная, не ми се идваше в театъра… довлякоха ме приятели, които са полудели по вас. Когато приятели ми кажат: „Трябва да видиш Еди-кой си, голяма работа е!“, толкова често съм бил разочарован. — Той замлъкна, като продължаваше да я наблюдава, и погледът му бе толкова концентриран, че тя просто чувстваше как прониква през кожата й. Дали не виждаше белезите под халата й? Режисьорът се усмихна. — Днес не претърпях разочарование. Талантлива сте толкова, колкото твърдят всички. — Той се засмя. — За пръв път съм съгласен с театралните критици. За мен беше чест да видя как играете.

Надигна се да стане и Джийн успя да проговори:

— Не зная какво да кажа. Всъщност, благодаря ви. Но трябва да разберете какво означава това за мен. Вие сте човекът, чието мнение уважавам най-много. Да чуя всичко това от вас… — Гласът й пресекна. — Благодаря ви — рече през смях, после сниши тон и стана уж сериозна: — Ама вие наистина ли сте Марти ди Дженаро, а? Да не сте някой, който само прилича на него. Това да не е шега?

— Ей! Кой ли би признал, че прилича на мене — засмя се Марти и прекрачи прага, като да излизаше от живота на Джийн. Но сетне се поколеба, обърна се за миг, бръкна в джоба си, извади визитна картичка и й я подаде. — Обадете ми се утре. Директният ми телефон е написан на гърба. Бих искал да работя с вас. — След това си отиде.

Джийн остана на вратата, гледайки как Марти се отдалечава.

— Ей, Сюзън — извика тя гримьорката си, после извика сестрата на Пийт и всички останали. — Бевърли, приятели, слушайте!

Някои спряха да вършат това, с което се бяха захванали, и вдигнаха очи. Мери се затича към нея.

— Слушайте! — обяви високо тя, размахала визитната картичка. — Марти ди Дженаро току-що ми каза, че иска да работи с мен.

Лицето на Бевърли грейна в широка усмивка, когато се обърна към всички, намигна и ги попита:

— Кой беше този Марти ди Дженаро?

 

 

Обикновено Джийн прекарваше вечерите след представленията сама, а веднъж-дваж седмично отиваше у Пийт. Бяха си изработили програма: той приготовляваше мексиканска тортила, пиеха бира, гледаха късните новини, после се любеха. Тялото му бе силно, лицето — красиво, беше изпълнен с ентусиазъм и нежност. Никога не говореше, докато се любеха, и никога не протестираше, че тя настоява да гасят всички лампи. Дори и да бе успял да усети някои от белезите й в тъмното, не задаваше въпроси.

Но днес, след посещението на Марти ди Дженаро, тя настоя да излязат да вечерят навън. Имаше за какво да го черпи.

— Та нали от теб научих, че има прослушване в театъра.

Отидоха в евтин италиански ресторант на булевард Мелроуз. За да отпразнуват събитието, тя поръча бутилка „Кианти“.

— Какво е това? — попита Пийт.

— Италианско вино — обясни Джийн и едва сдържа въздишката си. Е, в края на краищата той бе млад и роден в Калифорния. Откъде можеше да разбира от европейски вина? От ресторантите, в които слагаха свещи в бутилки от „Кианти“ ли? Младостта и неопитността на Пийт понякога я караха да се чувства самотна. — Мислиш ли, че той наистина ще ме ангажира? — попита тя с известно кокетство. Всъщност бе истински уплашена. — Дали има предвид някаква роля за мен? Ще я получа ли?

— Няма съмнение — увери я Пийт.

Ако можеше да й обясни защо е толкова сигурен, щеше да я успокои.

— Защо? — попита тя. Искаше той да разкрие нейните силни и слаби страни. Искаше да чуе от него някакви размисли за киното и за самия Марти ди Дженаро. — Защо? — повтори настоятелно тя.

— Защото си толкова хубава и умна — отговори той простичко.

Настроението й се развали. Той не съумя да я убеди. Поръчаха вечеря, тя се опитваше да поддържа разговора, но усещаше как ентусиазмът й бавно стихва. Продължи да пие „Кианти“, раздразнена, че неговата чаша си остана пълна.

— Не ти ли харесва?

— Не особено — призна си той.

— Добре тогава, поръчай си бира, за бога!

Нищо чудно, че не излизам с него. Той е невъзможен. Започна да се пита колко ли ще продължи тази връзка. И дали може да мине без утешителното му физическо присъствие. Вдигна очи и срещна неговите.

— Какво има? — попита тя.

— Нищо — отговори той и повдигна широките си рамене.

— Хайде, кажи ми — настоя тя.

— Ами ще стане това, което предрече сестра ми. Ти наистина ще преуспееш и после ще ме зарежеш.

Обвинението му я жегна. Още по-лошо бе, че тя току-що мислеше за раздяла. Досега винаги се беше показвала лоялна, винаги бе от тези, които биваха зарязвани, а не от тези, които сами напускаха другия. За голямо свое учудване усети, че очите й се напълниха със сълзи. Пийт бе много мил с нея, но страхът, че ще я изгуби, издаваше по-дълбоко чувство. Той й бе правил компания като симпатично, дружелюбно голямо куче. Сега очакваше, че тя ще го забрави.

— Може би ще имам нужда от оператор — каза тя меко. — Бих могла да помоля Марти, стига той да ме ангажира.

— Разбира се, че ще те ангажира — каза тъжно Пийт, но все пак се усмихна. Приличаше на ухилен златист лабрадор или на някакво друго, не много умно куче, което се привързва силно.