Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (32)

6

Сам вдигна поглед от монтажните листове, разпилени върху писалището му. Беше се стъмнило. Сигурно стаята му бе единствената, която още светеше в ниската дълга сграда.

Симор Левин от свитата на Ейприл му бе предоставил своя офис и секретарката си Рита. Докато снимаха филма, това кътче от Холивуд бе негово. Той огледа ниския таван и боядисаните с бяла боя дървени стени. Някога тук е било крилото на авторите в „Интърнешънъл Студиос“, в онези отминали дни, когато заплата са получавали десетки писатели, назначени, за да пишат по три филмови сценария месечно. Кой ли бе работил в тази стая? Робърт Бенчли? Ейджи? Дали тук не се е отбивал Уилям Фокнър, за да пийне чашка бърбън и да поклюкарства? Какво ли бе написано в тази стая и което беше много по-актуално: щеше ли той да напише нещо тук?

Сам разтърси глава и се помъчи да се съсредоточи. Едва стигнал средата на снимачния период на първия си филм, вече се безпокоеше за следващата си работа. Така ще полудееш ти, издекламира той мислено, но не можеше да престане да се тревожи. Бе се опитал да пробута на Ейприл две от старите си пиеси, но тя ги бе отхвърлила. Сам виждаше какво става с режисьор или с продуцент, когато работата му по договора приключи. Освобождаваше кабинета си и мястото на паркинга, където имаше табелка с името му, вдигаше си чукалата и се разкарваше.

А Сам не искаше да се разкара. След близо двете години, прекарани в ада на адаптирането на „Джак и Джил“ във филмова версия, вече му се искаше да бъде част от този град. А и към какво да се върне? Мисълта за Ню Йорк, за неговата студенина и сивота го смразяваше. Претенциите на трупата, дребните му постановки в някой забутан театър. Би ли могъл да се примири с този толкова ограничен живот? Би ли могъл да пише с часове сам в някоя тъмна стая? За какво да пише? За някакъв новак в Холивуд, който се проваля и разорява?

Сам знаеше, че се проваля. Въпреки че най-после бе овладял положението с филмовата постановка на „Джак и Джил“ и въпреки че правеше всичко възможно, за да усвои техниката на правенето на филми, това си беше факт. И не само заради филма. Жените го подлудяваха, а той не се оправяше добре с тях.

Всъщност бе повече от уплашен. Направо беше ужасен. Откакто започнаха снимките на „Джак и Джил“, нямаше нощ, през която да не се събуди в три и петнайсет сутринта, усетил как страх сковава слабините му. Изоставаше с програмата и правеше преразходи в бюджета още от първата седмица. Ейприл на два пъти безпощадно го бе скастрила.

Първото й разярено телефонно обаждане го бе стреснало. Все пак те за кратко време бяха любовници. Но после бе започнал да спи с Кристал, още от първата седмица на репетициите. Когато Ейприл се обади, той очакваше, че тя ще му направи сцена заради това, а не заради бюджета.

— Така ли мислиш да я караш, драги? — студено запита Ейприл.

Сам си бе приготвил извиненията. Той и Ейприл нямаха никакви задължения един към друг, новата му връзка е почнала ей така, някаква химическа реакция между него и актрисата; сгрешил бе и ще й се извини. Ейприл Айрънс не бе жена, която може да бъде обиждана. Сам си признаваше пред себе си, че в действителност се бои от нея.

— Съжалявам. Не исках да те наскърбя, Ейприл. Просто така се случи. — Дори и на него самия това прозвуча неубедително. Трябваше да опита пак, трябваше…

— За какво, по дяволите, говориш? — попита заповеднически тя.

Възможно ли бе да не е чула нищо? Сам не беше толкова наивен. Всички, които участваха във филма, знаеха, с изключение на съпруга на Кристал, а Ейприл никога не пропускаше пикантериите. Ако имаше някакъв пропуск, Симор Левин щеше да й наклепа всичко. Официално той беше копродуцент, но би било по-точно да се нарече „таен доносник на корпорацията“. Баща му беше президент на „Интърнешънъл“ и шеф на Ейприл. Ейприл сигурно бе узнала за него и Кристал. За какво всъщност му се обаждаше? Но може би искаше той да се изповяда? На някои жени това доставяше удоволствие.

— Ние с Кристал… ами, просто така се случи.

— Господи, това ли било?! Тя спи с всички свои режисьори. Кой обръща внимание на тия работи! Ти кажи защо изоставаш с два дни от графика. Знаеш ли колко струва това? Дори не сме започнали да снимаме. Симор смята, че ще проточим нещата най-малко със седмица.

Сам се опита да дойде на себе си и да превключи.

— Ще ми удържиш от заплатата!

— Хубаво предложение, но загубата вече превишава два пъти заплатата ти — незабавно изстреля тя ядосано. — Не знаеш ли какво струва един снимачен ден? Ония чекиджии от синдикатите живи ще ни одерат, ако им паднем. Да ги нямаме такива. Сериозно те предупреждавам. И за какъв дявол са ни тия репетиции? Това да не ти е Бродуей!

— Майк Никълс винаги репетира на мястото, където ще снима. А като актриса Кристал има нужда да…

— Ти, Сам, не си Майк Никълс. А Кристал не е никаква актриса. Започвай да снимаш, по дяволите, разбра ли?

Тя тресна слушалката.

Оттогава, обхванат от ужас, Сам горе-долу успяваше да се придържа към бюджета. Той може да беше, а може и да не беше нов Майк Никълс, но Ейприл бе права, че Кристал Плинъм не е никаква актриса. Беше звезда, а Сам едва сега започна да разбира, че това е съвсем друго. Тя се бореше с него непрестанно, докато той се мъчеше да разпали у нея някаква искрица актьорско майсторство. Искаше да играе ролята на Джил с холивудски грим, със съвършен маникюр, хубави дрехи и в благоприятен за нея план. Беше се молила да получи ролята, но после искаше да я промени, да я трансформира в шоуто на Кристал Плинъм.

Това щеше да доведе до провал и тя щеше да го повлече по нанадолнището. Едва сега, когато имаше какво да губи, го обхващаше парализиращ страх, че ще пропадне или че сам ще съсипе всичко. Струваше му се, че е невъзможно да овладее Кристал, а и всички останали. Надмощие над нея имаше само в леглото. Там я успокояваше, приласкаваше я да се откаже от суетата си, да не му създава затруднения. Прегръщаше я, милваше я и й повтаряше безброй пъти как трябва да изиграе дадена сцена, колко велика може да стане. Нощ след нощ той я убеждаваше в леглото да се вживее в ролята, да играе човек, който губи, да играе простичко. Убеждаваше я, че има талант.

А после, всяка сутрин на снимачната площадка, фризьорът й, гримьорката и специалистът по костюмите започваха всичко наново. Вече облечена и гримирана за ролята, тя изведнъж отказваше да се снима.

— Господи, приличам на плашило — повтаряше тя, втрещила се като хипнотизирана в огледалото.

— Изглеждаш точно като Джил — уверяваше я Сам.

— Изглеждам стара! — отговаряше яростно тя.

— Изглеждаш както трябва. Ти си изнурена. Ти си самотна. Не ти е провървяло в живота. Така изглеждаш.

— Трябва да си сложа перука — скубеше тя тъмните корени на изрусената си коса. — Толкова оредя. Знаех си, че не трябва да се боядисвам.

— Без перука, Кристал. Така е съвсем добре. — Той хвана лицето й с ръце и я принуди да отклони погледа си от огледалото и от себе си и да го погледне. — Прекрасна си. Всички ще се прехласнат по тебе. Това ще бъде най-доброто ти постижение.

— Наистина ли?

Понякога, когато го погледнеше така, докато го питаше нещо, Сам виждаше у нея детето, малкото момиченце, което винаги е било толкова хубавичко, което е разчитало на това, че е кукличка. Което е чувствало, че не може да предложи нищо друго, освен красотата си.

— Наистина! — увери я той и се помъчи да не мисли за пропиляния половин час.

Когато Кристал видя първите кадри в края на снимачния ден, тя изпадна в криза, която я държа два дни. Толкова много плака през нощта и на следващата сутрин, че не можаха да снимат нито на втория, нито дори и на третия ден, докато не спаднат подутините около очите и носа й.

— Господи! Изглеждам толкова стара. Толкова ужасна! — продължаваше да стене тя.

— Изглеждаш като нормална жена на средна възраст — каза Сам, но тя се разрева още по-силно.

— Не съм на средна възраст — изкрещя му.

— Ти не си, но Джил е — напомни й той.

— Не мога да се примиря с това. Тия номера минават на Фара Фосет, а аз не искам да прекарам остатъка от живота си, като играя грохнали жени в телевизионни филми. Боже мой!

Той я успокои, увери я, че я обича, а после издаде нареждане никой да не гледа заснетите през деня кадри, освен Симор, самият той и продуцентът. Заключваше снимачната площадка, следеше бюджета. И по два пъти на нощ се любеше с Кристал. Програмата бе изтощителна, но той успяваше да се справи.

Освен това, въпреки напрежението, всички проблеми и страхове, той чувстваше, че най-после се намира в центъра на нещата; че влага своите виждания в нещо, което ще гледат милиони, а не само стотици; и че неговите идеи ще се съхранят, докато съществува филмовата лента. В известна степен той ставаше безсмъртен.

Нюйоркският период беше далеч във времето и пространството. Все още изпитваше неудобство, когато си спомнеше, че обеща да се завърне. Но дрипавата трупа актьори в подземието вече никак не го привличаше. Отлагаше да се обади на телефонните повиквания на Чък, докато накрая Чък престана да се обажда. Щяха да се почувстват предадени, щяха да кажат, че той е продажник, но те бяха хора, които никога нямаше да успеят, които никога не биха получили такъв шанс. Ако им се предоставеше, щяха да го сграбчат.

Сега Сам беше важна личност. Най-малкото, имаше кабинет в „Интърнешънъл Студиос“. Имаше и секретарка, а кинозвездата Кристал Плинъм му бе станала любовница. Той я притежаваше. Все още му бе трудно да повярва, че е истина. Все още го тревожеше мисълта, че тя е омъжена. Но Кристал му бе обяснила, че бракът й съществува само формално. Изглежда, че наличието на съпруг ни най-малко не усложняваше тяхната връзка. Не пречеше и четиригодишната дъщеричка.

Това, разбира се, означаваше да се отърве от Бетани, но историята с Бетани си беше грешка от самото начало. В крайна сметка не й бе обещавал нищо, а тя получи билет за Лос Анджелис и безплатно жилище в този град. Дори успя да се докопа до някаква малка роля в рекламата на „Хюстън“ за сапун, която пускаха в най-гледаното телевизионно време. Нямаше от какво да се оплаква. Но, естествено, тя се оплакваше. Жените вечно мрънкаха.

С изключение на Мери Джейн. Образът й отново се мяркаше в съзнанието му. През всичките тези месеци; откакто бе напуснал Ню Йорк, чувството му за вина, а и още нещо го възпираха да се обади. Баща му обичаше да повтаря: „Миналото си е минало“. Но след толкова време той се изненада, че все още мисли за нея, че тя му липсва. Колко биха се смели на абсурдността на Лос Анджелис, ако бяха заедно? Всички жени досега сякаш изстискваха жизнените му сокове. Само Мери Джейн му вдъхваше доверие в самия него. Тя го успокояваше и утешаваше.

И въпреки това не й се обаждаше. Не сега, не докато трае историята с Кристал. Тя обсебваше цялото му време. Филмът и играта на Кристал съставляваха съдържанието на живота му. Снимачната площадка, актьорите и целият екип бяха станали техният свят. Той изтръгваше от нея игра, която щеше да порази всички. Името й щеше да осигури касовия приход, а останалото щеше да свърши режисьорът. Щяха да забележат работата му. Само да намереше време да пише, всичко щеше да е наред.