Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (3)

2

Сам Шийлдс извади пуловера си и го хвърли върху леглото. Би трябвало да се чувства изморен след полета от Лос Анджелис до Ню Йорк, но всъщност кипеше от енергия. А пътуването със самолета на „Метро Голдуин Майер“ не беше за подценяване. Място в първа класа и наоколо само хора първа класа. От филмовото студио го изпратиха до летището с ролс-ройс. Това си беше върховен лукс — да пътуваш първа класа за чужда сметка. Сам вече можеше да забрави, че на този свят има трета класа.

Крайно време беше. Никога досега не си бе имал работа с много пари, пък били и чужди. Израснал на северния бряг на Лонг Айланд в малка къщичка под наем, където винаги бе толкова влажно, че тапетите висяха разлепени, където парите никога не стигаха нито за хубави дрехи, нито за хубави мръвки, но пък винаги се намираше бутилка джин „Бифийтърс“ за баща му и майка му. Сам бе научил както какво е първокачествена стока, така и как да минава без нея. Свестните хора носеха дрехи от „Брукс Брадърс“, а не евтини костюми, така че когато не достигаха пари за нов хубав блейзър, износваше стария, докато ръкавите му окъсееха дотолкова, че изглеждаха като запретнати. Баща му, чиято кариера западаше все повече и повече, в младостта си бил звездата на престижната рекламна агенция „Дойл Дейн“. Тогава това бе най-подходящото място за блестящ възпитаник на Йейл. Майка му бе завършила колежа „Смит“, след което бе сложила бели ръкавици в секретарската агенция „Кати Гибс“. И двамата били стройни и хубави, той — рус, тя — тъмнокоса. Срещнали се в агенцията и се оженили само месец по-късно.

Как ли са се чувствали в почти праисторическото време на петдесетте години, когато жените носели шапки и ръкавици, всички пиели коктейл „Манхатън“, а градът изглеждал като блестяща перла? Изпитали ли са същото, което той изпитваше сега, когато светът отваряше вратите си за него? Дали изобщо са имали шанс около тях да се завъртят големите пари и дали не са го изпуснали? Защото след опияняващото начало с вино и рози и за двамата животът бе протекъл като пътуване в трета класа. Рекламната дейност бе под възможностите на Филип, но пък и каква ли работа би била достойна за него? Все говореше, че ще се отдаде на писателска дейност, но от това не излезе нищо и той искрено съжаляваше. Много време бе изтекло, много питиета бе погълнал, а Фил сега вече не можеше и реклами да пише. Майката на Сам, девойчето със стоманеното сърце, сигурно бе разбрала, че въпреки родословието и позьорството на Филип е заложила на погрешния кон. Сам оприличаваше родителите си на герои от роман на Фицджералд: хора, които живеят в преддверието на блестящото общество, но никога не попадат вътре. А в преддверието е студено.

Сам мразеше романите на Фицджералд.

Родителите му го бяха научили да изпитва чувство на превъзходство спрямо всеки, който не предизвиква у него чувство за малоценност, т.е. да се отнася пренебрежително към евреите, италианците и най-вече към ирландците. Черните изобщо не влизаха в сметката. Бяха го научили да се отнася със страхопочитание към семейство Уитни (далечни роднини на баща му), към фамилиите Хариман, Вандербилт, Рузвелт и към всичките им братовчеди, лели, роднини по сватовство и приближени. После, като да беше богат потомък на видно семейство, го бяха изпратили да учи в колежа „Диърфийлд“ и в Йейлския университет (и на двете места като стипендиант), защото баща му бил възпитаник на тези училища. Там живя в сянка и залягаше много сериозно над учението, защото се страхуваше, че ще се провали, както се бе провалил баща му.

Сега вече всичко се промени. Сам се усмихна и се пресегна да извади от куфара измачканото си сако. Беше старо ленено сако (той винаги се обличаше в черно), прекалено лятно за нюйоркската зима, но произведе нужния ефект в Лос Анджелис. В Лос Анджелис всичко тръгна добре. Беше свалил оная продуцентка Ейприл, преработката на сценария вървеше отлично и като че можеше да започнат снимките още през май. Ако имаха късмет с разпределението на ролите, можеше и това да стане.

Ох, разпределението на ролите! Тъкмо там бе болното място. „Джак и Джил“ бе сурова пиеса, къс от реалния живот. Той гледаше на филма като на черен филм. Е, все още. Не че в него нямаше и хумор, и патос. Но историята беше мрачна. Истинска история. А нима истинските истории не са мрачни?

Та и неговата собствена история бе мрачна. Момче от Лонг Айланд, което отива в огромния град, гладува, живее за театъра, пише хубави пиеси, не му обръщат внимание, насмалко не се отказва, пише още една пиеса и успява. Сам повдигна рамене. Изморен от разопаковането на куфарите, той хвърли мръсните си дрехи на купчина в ъгъла. Обикновено оставяше прането си в квартирата на Мери Джейн. Но не и сега, когато нещата стояха по-особено.

Живееха заедно от две години и повечето време прекарваха в нейното апартаментче, но Сам предвидливо задържаше мансардата си на Деветнайсета улица. За него бе важно да има къде да се усамоти, а не по-малко важно бе и Мери Джейн да знае това. Поставяше ясна разграничителна линия. Бяха любовници, но той никога не криеше, че се смята за свободен.

Прекоси мансардата и натисна мигащото копче на телефонния секретар. Чу се леко изщракване, после сигнала, после пак прищракване и накрая гласът на Мери Джейн изпълни стаята. „Още ли не си се върнал? Надявам се, че си пътувал добре. Отивам в бюрото за безработни. В такова време! Обади се, като пристигнеш. Ще изляза в единайсет и половина.“ Отново се чу сигналът. Сам погледна часовника си. Дванайсет и четирийсет и пет. Изтървал я беше. Толкова по-добре. Разтърси глава. Гласът й звучеше спокойно, но все пак го накара да изпита неудобство. По-скоро вина.

Защото именно това бе обратната страна на медала. Бе свързан с Мери Джейн. Не че беше някаква „фатална жена“. Сам не можа да сдържи усмивката си. Ох, от тази порода през ръцете му бяха минали много: невротички, маниачки, обхванати от нарцисизъм актриси, които го тормозеха. Беше се оженил за Шайна, когато бе само на двайсет и три години, и в продължение на четири години й се остави да го тормози. После се развихри страхотно, но след година и нещо попадна на Нора, която също го влуди. Коя от двете бе по-красива — Шайна или Нора? А коя от тях беше по-голям егоист? Просто бе невъзможно да отговориш на тези въпроси. След Нора последва цяла върволица стройни съвършени същества, всичките с тела на танцьорки, прекрасен бюст, разкошни крака и нежни лъжовни очи. Те или го влудяваха, или го отегчаваха. Само тези два типа жени познаваше.

Докато не се появи Мери Джейн. На трийсет и шест години, той бе започнал да си мисли, че сигурно нещо в него не е наред, и последната му пиеса ясно изразяваше тревогата му. Всъщност Джак бе той самият — отчаян и уплашен. Боеше се от още една нездрава връзка, от още един голям разрив, който щеше да го довърши, а и се боеше, че ако трябва да хвърли и тая пиеса в боклукчийската кофа, нямаше вече да се роди друга. И тъкмо тогава се появи Мери Джейн. Талантлива. Повече от талантлива. Тя пое ролята на Джил. Ей богу, ролята сякаш бе създадена за нея. Тя й вдъхна живот. Когато беше на сцената, той не можеше да свали очи от нея. Вълнуващо бе да работят заедно. И най-тънкият нюанс не й убягваше. А си знаеше силата. Можеше да постигне емоционален връх, после с безпогрешно чувство за ритъм да закове страхотен гег. И така вечер след вечер. У нея всичко изглеждаше ново, свежо.

Извън сцената, разбира се, никой нямаше и да я погледне. Никога не я бе водил при критичните си родители. Можеше да си представи как очите на майка му я преценяват за миг. Наполовина ирландка, наполовина еврейка, при това наследила най-лошото от двете страни. Сам си представяше каква гримаса ще направи майка му. Както и скованата усмивка, която никога не достигаше до очите й. Мери Джейн нямаше да издържи изпита.

Но бе открил, че с нея може да се говори. За разлика от красавиците тя слушаше, откликваше на думите му, бе топла, любеща и винаги честна. Сам се наруга на глас. Ами да, честна беше, а той ценеше честността и истината, въпреки че в последно време се разминаваше и с двете. Господи боже, защо животът бе такъв? Получаваше се нещо като мръсен номер в космически мащаб: не можеш да постигнеш каквото искаш, без да прецакаш някого.

Е добре, преди цяла вечност, преди три години, той имаше нужда тъкмо от Мери Джейн. Постоянно трябваше да си го напомня. Може би в началото бе почнал да спи с нея от съжаление, но тя направо го сложи в малкия си джоб. Беше страстна и винаги активна. Задържаше го с топлотата и с таланта си. Страстта и признателността й бяха трогателни, а когато я сравняваше с хладината и егоизма на Шайна и Нора и на всички тези хубави момичета с кошмарни характери, за пръв път в живота си се чувстваше щастлив.

Мери Джейн не искаше нищо, а му давате всичко. Той се чувстваше така добре, че не се питаше дали ситуацията не е някак небалансирана. Не че от време на време не сваляше някоя хубавица. Преспиваше с разни сладурани, но връщането при Мери Джейн бе приятно, дори разтърсващо. По-свободен се чувстваше, като покръшка малко. А и не й бе обещавал нищо. Абсолютно нищо. Винаги държеше на яснотата по този въпрос. Въпреки това тя се привърза към него. Да живее в апартамента й стана нещо съвсем естествено: там бе удобно, на газовия котлон винаги къкреше някаква супа, бельото му бе сгънато, подредено и дори изгладено. Бе получил възможност да се съвземе, да забрави за някогашните рани. Като да се бе върнал в утробата на майка си. Голямото й тяло излъчваше нещо майчинско. А и вярваше в любовта й, за разлика от собствената му стройна, красива и похабена майка кучка. Крепяха го вярата на Мери Джейн и талантът й. Работеха заедно по цял ден, просто изгаряха в репетициите на Джак и Джил, а през нощта се утешаваха взаимно. Май че тя бе първата и едничката жена, която истински бе обичал.

И му донесе късмет. Триумфът на пиесата се дължеше на нейната игра, тя караше публиката да подлудява, тя я привличаше. Преместиха се в по-голям театър и все още имаше билети само за правостоящи. Той знаеше, че като нищо можеха да й дадат награда. Тя вярваше, че ще получат една, а може би и две. В действителност получиха наградите за най-добра актриса, за най-добра пиеса и за най-добър режисьор.

И тъй, вместо да си пререже гърлото, преди да достигне четирийсет години, той летеше до Западния бряг и правеше филм. Бе заявил, че не приема никакви условия, ако той не бъде режисьорът. На жената от посредническата агенция просто й призляваше, когато опреше до този проблем. Тя май не обичаше да си дава много труд срещу заплащането, което получаваше, но сега се налагаше. Дума да не става за продажба на сценария, ако не възложат на него, на Сам Шийлдс, режисурата. И в крайна сметка Холивуд прие.

Но Сам не можа да се порадва на триумфа си. Никак. Защото Холивуд съвсем нямаше намерение да рискува шестнайсет милиона долара и да повери главната роля на обикновена, дебела и неизвестна актриса, дори и ако ролята налагаше това, дори и да ставаше дума за „малък филм“, както те го нарекоха. Това беше част от сделката. Кристал Плинъм се интересувала от ролята. Ако тя подпише договора, касовият успех е гарантиран. Следователно се налагаше той да бъде лошият и да съобщи на Мери Джейн условията. Хайде, опитай се да не ти пука, когато някой те гледа с очи на кокер шпаньол, които просто говорят: „Какво от това, че ме риташ. Свикнала съм“.

Той знаеше, че тя може и да го възненавиди, но че никога няма да го признае на глас. Единственото нечестно нещо, на което се оказа способна. Тя просто прие фактите. А на телефонния запис гласът й звучеше приятно, уж нормално. Ала фалшиво, Господи, колко фалшиво!

И сега, застанал в собствения си прашен апартамент, той разпределяше мръсното си бельо. Защото не можеше да погледне кокер шпаньола в очите. Никой не й бе възлагал друга роля, откакто не играеха вече „Джак и Джил“. Боже господи! Това поне не бе по негова вина. Вече му се щеше да вярва, че тя просто иска да бъде жертва. И че го наказва, като не го оставя да се радва на успеха си.

Телефонният секретар отново зазвуча. „Здрасти, Сам. Бетани се обажда. Питам се дали не може да се видим пак. — И след миг: — Всъщност искам да кажа, че предлагам да се видим. През целия ден съм си вкъщи, чак до репетицията довечера. Чао.“

По дяволите! Насрочил бе репетиция на трупата за днес. Почти беше забравил. След слънцето и киностудиите на Лос Анджелис не му се вярваше, че ще изтърпи подземията на църквата „Свети Малахий“. Пък и, честно казано, шоуто, което подготвяше, беше примитивна работа, макар че щеше да се хареса на публиката. Отново прозвуча телефонният секретар.

„Обажда се Сай Ортис от «Ърли Артистс», мистър Шийлдс. Моля, обадете се в нашия офис в Лос Анджелис на 5660111.“

Сам повдигна вежди. Сай Ортис му се обажда лично? Само да разбере моят агент, че ме търси най-големият импресарио в киносредите на Лос Анджелис! Спомни си старата шега от света на бизнеса. Писател се прибира в къщи и вижда, че къщата му е пълна с полицаи и пожарникари. Детектив му съобщава, че неговият собствен агент внезапно побеснял, отишъл в къщата му, изнасилил жена му, убил децата и подпалил къщата. Писателят е смаян. Нима ме е посетил лично, пита той.

Е, добре, Сай Ортис не го беше посетил лично, но сам се беше обадил, а не бе възложил разговора на някакъв асистент педераст. Отново прослуша съобщението, за да се увери, че не се заблуждава. Мили боже, помисли си той, май наистина ставам знаменитост. Е, доволен беше от имиджа си. Щеше да се обади на Сай. Записа си номера.

Имаше още едно съобщение. „Здрасти, голямо момче! Имам предвид една част от тебе, разбира се. Надявам се, че си пътувал добре. Обади ми се.“ Сам се усмихна. Ейприл Айрънс бе толкова самонадеяна, че дори не си правеше труда да си каже името. Май по-добре да изтрие този запис. Не че Мери Джейн идваше често в апартамента, но за всеки случай.

Мисълта за нея отново изличи усмивката от лицето му. Защото въпреки Ейприл, въпреки всички останали той наистина обичаше Мери Джейн. Надяваше се тя да дойде в Лос Анджелис, въпреки че се срамуваше от вида й. Знаеше също, че има нужда от нея повече от всякога. Въпреки голямата шумотевица, въпреки че бе на прага на успеха, въпреки телефонните канонади, а може би и поради всичко това той се боеше. Боеше се, че няма да достигне до голямата слава и парите. Можеше да се провали и да прекара живота си в неизвестност. Е, добре, ще се види с Мери Джейн тази нощ. А междувременно може да отскочи до Бетани.