Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (29)

3

След като прекара повече от седмица в цупене и близане на рани, Лайла отново проговори на Роби. Честно казано, едва ли крясъци и разправии можеха да минат за разговор, но все пак общуваха помежду си.

— През целия си живот не съм била унижавана така — крещеше Лайла.

— Хайде, хайде. Я си спомни по-добре — отговаряше Роби.

Прекрасните очи на Лайла се превърнаха в цепки.

— Като нищо мога да те убия! Правиш се на много важен и самоуверен. Като че познаваш някого! Като че можеш да отваряш врати! Ооо! Джордж Гец! И захлопнатата врата на Ейра Сагарян. Това е всичко, което можеш да направиш за мен!

— Лайла, успокой се! — тросна се Роби. — Откъде да знам, че Ейра ще седне да се обажда на Тереза? Не съм те карал да лъжеш! С лъжите си оплеска всичко. Той можеше и да те вземе за клиент, ако не беше го лъгала. Моят съвет беше добър.

— Недей да ме обвиняваш! Това си беше твой план, и то страхотно глупав. Майка ми е все още котенцето на Ейра. Ти си тлъст бивш швестер. Не! Дори и швестер не си бил. Просто си се въртял около всеки, който е ставал знаменитост. Като майка ми. — Внезапно ужасяваща мисъл прехвръкна през главата й. — Знам, че все още се виждаш с нея.

Лайла престана да крещи. Може би Роби беше в заговор с Кукловодката! Може би те двамата я бяха накиснали. Лайла почувства, че й прилошава. Вкопчи се в ръба на огледалната масичка за кафе.

— Лайла, виждам се с майка ти, защото тя ми е приятелка и има нужда от мен. И ти имаш нужда от мен.

— Нямам нужда от никого — изсъска Лайла.

Кен влезе в стаята с измъчено лице.

— Защо не престанете? И двамата.

— Виж какво, имам ново предложение — каза Роби, без да обръща внимание на Кен. — Нека засега оставим филмовите агенти настрана. Да си насочим усилията към осигуряването на роля. На роля, каквато ти трябва. После ще можеш да си избереш който си искаш импресарио. Даже и Ейра Сагарян.

— Дано да го изберат за труп на годината! — отговори Лайла. — Но преди това искам да го видя да пълзи.

— Почакай до следващата седмица. Сега едва-едва ходи — пошегува се Кен.

Роби вдигна рамене, като че Кен бе досадна муха.

— Искам Лайла да започне актьорската си кариера в телевизията. Сигурно ще можем да открием нещо за нея — обърна се той към любовника си. — Кажи й да ме слуша, Кен. В телевизията ще си спечели най-голяма популярност! А тя разправя, че звездите не се снимали в телевизията. Мисли се за звезда!

Лайла хвърли на Роби убийствен поглед. За да отпуши клапана, Кен се намеси.

— Защо не, Лайла? Ако Марти ди Дженаро се е съгласил да се захване с телевизионен сериал, защо и ти да не можеш?

Лайла и Роби зяпнаха.

— Марти ди Дженаро не се занимава с телевизионни програми — каза Лайла.

— Сега се занимава — заяви самодоволно Кен.

— Марти ди Дженаро се е заловил с телевизия? — попита Роби.

Кен кимна.

— А откъде знаеш? — властно попита Лайла.

— Ама вие защо все искате първи да хванете бика за рогата? Още миналия месец в интервю за „Варайъти“ каза, че смята телевизията за ново поле на дейност. След революцията на кабелната телевизия, станала по-примамлива от киното, давала повече творчески възможности.

— За какъв дявол един от най-големите филмови режисьори ще се захваща с телевизия? — попита Лайла.

— Кажи ми, че да ти кажа. Факт е, че се е захванал. Знам го със сигурност. Води преговори с телевизионна компания, а Марти ди Дженаро винаги напипва пулса на шоубизнеса.

— Господи! Какво не бих дала, за да работя с него — въздъхна Лайла.

— Той наистина ли вече работи върху някакъв сериал? Има ли сценарий? Актьори? — попита Роби.

— Сигурно. Сега набират хора за техническите длъжности. Предложиха ми и на мен.

— Марти ди Дженаро ти е предложил да работиш в новата му програма?

— Не лично. Дино, асистент-режисьорът му ми предложи.

— Сразен съм — подсвирна Роби. Погледна към Лайла с изражение, което говореше: „Аз какво ти казвах?“. После легна върху канапето и придърпа широката периферия на шапката върху очите си.

— Оправяй се сама. Един тлъст бивш швестер без връзки едва ли може да направи нещо. — Той като че заспа. Но след това се смили над нея: — Може би ще мога да те представя на Марти. Чрез Поли Грасо. А може чрез Дино или някой друг от италианците, които се навъртат край него. Познавам и една машинописка в „Целер и Мосбахер“. Това са адвокатите на Ди Дженаро. Можем да проверим какви договори е сключил. Навремето имах връзка с един тип от фирмата на Ортис. Той е импресарио на Марти. Може да засечем нещата чрез него.

Лайла за известно време запази мълчание. Защо не, по дяволите! Може би нещо щеше да излезе от телевизията. Зависи какви позиции щеше да заеме там, но може би…

— Господи, какво не бих дала да работя с него — повтори тя.

— Какво представлява сериалът? — попита Роби.

— Пазят всичко в пълна тайна. Нещо за три момичета, които прекосяват Америка заедно.

— Три момичета ли? — попита Лайла и без да знае защо, се сети за Кльощавелка и Бонбонка.

 

 

Пол Грасо уморено вдигна поглед към режисьора, който все още приказваше. Дрън, дрън. Щеше му се да се върне в епохата на нямото кино, за да не трябва да слуша пискливия глас на това малко еврейче. Е, предположи той, даже и тогава хората от този бизнес са дрънкали. Разликата е била, че аудиторията не е трябвало да ги слуша. Ами да. Искаше му се да плати, за да не трябва да слуша тоя кретен. Пол въздъхна. Нямаше изгледи да престане. Плащаха му, за да слуша А. Джоел Гросман. Всъщност може би щяха да му платят.

— Имаме нужда от абсолютно свежи лица. От страхотно вълнуващи лица. Но не в общоприетия смисъл. Искам да намеря лице с особен израз… то ме преследва като видение… Невинност, която знае всичко, чистота, която разбира мръсотията…

Пол Грасо отново изключи. Дрън, дрън, дрън. И защо името му е А. Джоел? И защо, по дяволите, говори така? С това проклето акцентиране на всяка дума звучи като педал. Всички шибани и тъпи режисьори на търговски реклами са еднакви: не им стига само да си вършат работата и разиграват сценки, сякаш това е някакво изкуство, като че простащините, чрез които продаваха буици или крем за бръснене, или пък джинси, имат някакво значение. Господи, нима не знаят, че никой не дава и пет пари за всичко това. Най-страхотните актьорски етюди в Холивуд се разиграват от режисьорчета като това тук. Пол не можеше да повярва, че ролята му е сведена до това да почерпи ситното копеле с огромен сандвич в ресторанта на Гелер.

Господи, целият бизнес бе претъпкан с досадни дребни еврейчета. Спилбърг, Овиц, Целер, Ортман, Ейприл Айрънс и бившият партньор на Пол — Милтън Глик. Човек не може да купи имот, да сключи договор, да разпредели ролите в някакъв филм, без да налети на някой евреин.

Вярно, огорчен беше. Признаваше си го. Но това, че е огорчен, не означаваше, че не е прав. Едно време, когато работеха заедно с Милтън, той бе вътре в нещата. Когато успехът не ги напускаше и когато им се струваше, че поставянето на следващия голям филм има някакво значение. Но това беше отдавна. Милт и неговите примитивни еврейски номера. Нервите го хващали от моя хазарт, като че някога не съм си плащал дълговете от комар. Подписът на Пол Грасо се приемаше без възражения в целия град. Но той ме изтика от бизнеса. Господи! И после Милтън и всички от неговата порода просто затегнаха редиците си. Клан създадоха.

Е, Милт беше мухльо и този дребен режисьор — също.

— Цялата кампания се основава върху това… Истинската жена. Трябва да действаме с изключително внимание към подбора на героините. Трябва да се ръководим от чувство за отговорност. Ако нямате нищо против, имиджът е нещо повече от „образ“. Имиджът ни ангажира предварително…

Ама че помия! Този наистина ли каза „ангажира“? За какъв, дявол го взел, се мисли? Да не си въобразява, че е някакъв сър Ралф Ричардсън на търговската реклама или нещо от този род? Не! Вероятно му се иска да стане нов Спилбърг. Я ела на себе си, чекиджия такъв! Един мършав евреин режисьор успя да стане гигант на телевизионната реклама, но мястото вече е заето. Я се връщай към „Недвижими имоти в Ямайка“ или към скапаната работа, която си имал на Източния бряг! Според Грасо тези копелета постоянно се фукаха с приноса си към изкуствата и науката. Да имат да вземат, лайнари такива. Освен че бълват само агенти и адвокати — и едните, и другите бич за човечеството — най-доброто, което са измислили, е говеждата пастърма. Той със задоволство захапа голямо парче от сандвича си.

— … въздействие върху подсъзнанието. Защото това е нещо много повече от търговска реклама. Ние казваме много не само за продукта, но и за нас самите.

Пол натъпка остатъка от сандвича с пастърма в устата си и кимна. Нека си дърдори глупакът… Но глупакът бе млъкнал. Гледаше го. Е тъкмо сега ли, когато устата ми е натъпкана с пастърма и ръжен хляб, трябва да отговаря на този жалък, ситен, шибан чифутин?! Пол преглътна набързо всичко, което бе събрал в устата си. Господи! Едва не се задуши от твърдата коричка на ръжения хляб. Сълзи потекоха от очите му.

Копелето се пресегна и го потупа по ръката. Пол успя да преглътне залъка си. Исусе, тоя да не би да е истински педал? Той се нуждаеше от тази работа, но не чак дотам.

— Благодаря ви, че споделяте моите виждания — каза копелето. — Високо оценявам вашето отношение. Това че вие все още можете да пролеете сълзи за нещо, което за други изглежда празна работа, означава за мен много.

Какви ги дрънка? Лайнар! Да не си мисли той, че аз, Пол Грасо, ще се просълзя от неговата идея за реклама на джинси? Пол се озърна из ресторанта. Имаше ли свидетели на неговото унижение? Пое си дълбоко въздух и се изправи. Ако не беше проиграл всичко по време на последното си служебно пътуване до Лас Вегас, щеше да прати по дяволите този А. Джоел. Това наистина бе последното му посещение в Лас Вегас. Край!

Опита се да се усмихне на ситното копеле.

— Мисля, че зная какво момиче търсите. Елате да идем да я видим — успя да промърмори той.

 

 

Пол Грасо прегледа розовите бележки, разпилени върху писалището му. Повечето бяха от кредиторите му, имаше и застрашително напомняне от Бени Егс, който никак не си поплюваше. Нищо интересно, като не се брои бележката от Роби Лаймън. Пол се зачуди какво ли иска този дърт педераст. Услуга, няма съмнение. А. Джоел се покашля нетърпеливо. Пол се обърна към възпълната жена, която бе застанала на вратата на заседателната зала на „Грасо и сие“ и нервно потропваше крак в сандал с висок ток.

— Тя е в кенефа — обясни жената на Пол и повдигна рамене. Пол забеляза олющения пурпурночервен лак на палеца на крака й, който стърчеше от сандала, а и подалия се жълтеникав нокът, позацапан с кал. Вдигна рамене. Каква свиня. Но бе виждал момичето и то бе цяло бижу. Може би то щеше да разреши проблемите на младия Айнщайн. Погледна към копелето А. Джоел.

— Мисля, че ще я харесате. У нея има нещо неизразимо. — Така де, най-хубавото дупе и най-плоския корем в Лос Анджелис. Плюс чифт щръкнали цици. Лицето й беше наред. Всъщност, горе-долу. Достатъчно беше хубавичка, но по тукашния стандарт бе под средното. Така или иначе, за комерсиален сериал, който рекламира джинси, където няма кадри на лицето в едър план, важното е дупето. Пък за този скапан боклук, за който ставаше дума, тя бе самото съвършенство. Лошото бе, че малката никаквица беше само петнайсетгодишна. А може би и толкова нямаше. Майката показваше кръщелното й свидетелство, но Пол и друг път бе виждал подобни фалшификати. Когато ставаше въпрос за непълнолетни, имаха проблеми с Отдела за защита правата на децата. Я да се опитат да търсят учител по време на двудневни снимки! Все пак за този сериал може би щеше да си струва. Всичко трябваше да направи, за да се отърве от онова еврейче. И от Бени Егс. И да прибави някой и друг долар към банковата си сметка.

Момичето влезе. Главата й бе клюмнала, но въпреки лошата стойка Пол отново се възхити от дупето, от дългите крака, от хубавичките гърди. Сигурно кръстчето й беше не повече от петдесет сантиметра. И сигурно нямаше петнайсет години. Той се молеше поне да е на четиринайсет. Крадешком хвърли поглед към копелето. Най-сетне дребният чекиджия мълчеше, впил поглед в момичето. Грасо тайничко се усмихна. Това означаваше хубав хонорар. Е, все още имаше нюх към тия неща.

— Можем ли да видим десния профил? — попита той.

Момичето бавно се обърна. Кестенявата й коса почти закриваше лицето й, но от този ъгъл се виждаше извивката на бедрата й, подчертана от плоския корем.

— И тъй, Ейдриън, не би ли погледнала насам?

Момичето нищо не отговори, но повдигна главата си.

— Мисис Годовски, ще трябва да помоля Ейдриън да свали ризата и джинсите си — обърна се той към мамчето от бара за еротични танци.

— Тя ще направи всичко, каквото пожелаете, мистър Грасо — увери го жената с мазен тон, после се обърна към момичето: — Нали чу какво иска човекът, Ейдриън?

Милата, любеща майчица, помисли си Грасо, докато Ейдриън започна да разкопчава блузата си. Евтина синя блуза с увиснали ружчета отпред. Отдолу се показа червен дантелен сутиен с банели, който поднасяше гърдите й като грейпфрути в купички. Грасо пак измери клиента си с поглед. Досега всичко вървеше добре.

Момичето изрита обувките си със заучено движение и се залови за ципа на впитите в бедрата бели джинси. Дръпна го и звукът на метала бе единственото, което се чуваше в стаята. Започна неграциозно да се измъква от джинсите, но ципът вероятно бе захапал и пликчетата й, защото и те се смъкнаха заедно с джинсите. От кръста надолу беше гола. Застинала права в заседателната зала, облегнала се с ръка върху шкаф за документи, тя изглеждаше невъзмутима, безразлична. Съвършената й плът се издигаше като фонтан от бяла пяна от джинсите, смачкани на топка в краката й. Никакъв белег, никакво петно не накърняваше съвършенството на дупето, на краката, на корема.

„Ето как мечтаят да изглеждат дебеланите от Тенафлай, Ню Джърси, които носят дрехи палатки. Тази щеше да рекламира и продава джинсите.“ Момичето гледаше безизразно двамата мъже. Пол Грасо се обърна към своя клиент, хлапака режисьор.

— Много е стара — каза А. Джоел Гросман.