Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (28)

2

След като взе куфара си от багажната лента на летището в Лос Анджелис, Джийн се насочи към гишетата за наемане на коли. В чантата й бяха останали около шест хиляди долара от парите, които получи от Олбани. Най-добре да наема съвсем евтина кола, реши тя. В Ню Йорк да притежаваш кола беше лукс и след всичките години, които прекара там, се бе примирила с това. Но знаеше, че тук, в Лос Анджелис, колата е задължително условие. Доближи се до група бизнесмени, застанали пред гишето.

— Да ви помогна? — Висок мъж с посребрени коси и загоряло лице пренесе куфара й.

— Благодаря — каза тя и му хвърли ослепителна усмивка.

— Боб — обърна се бизнесменът към спътника си, който чакаше на опашката — пусни дамата да мине.

— О, не е необходимо. — Джийн играеше ролята на Одри Хепбърн в „Закуска в «Тифани»“. Държеше се като лейди, но и като жена, която познава живота. Пред нея имаше дебелана, чийто зелен костюм се пръскаше по шевовете. Цветът никак не й отиваше.

— С какво мога да ви бъда полезен? — обърна се към Джийн чиновникът зад гишето.

Зелената жена изскимтя.

— Аз съм преди вас — каза тя и я изгледа с омраза.

— Да, разбира се — съгласи се с нея Джийн.

Чиновникът с неохота се обърна към протестиращата.

— Имате ли резервация? — попита той.

— Не.

— Боя се, че няма да мога да ви помогна — каза самодоволно чиновникът. — В момента нямаме коли, освен за клиенти с потвърдени резервации.

Жената се отправи към друго гише.

С усмивка на облекчение служителят погледна към Джийн.

— И така, с какво мога да бъда полезен? — попита я той.

— Вероятно няма да можете — каза Джийн. — Исках да наема кола, но и аз нямам резервация.

— Каква кола искате? — попита той.

— Възможно най-евтината — призна си тя.

— Добре, за вас може би ще намеря нещо по-специално. За колко време искате да я наемете?

— Като начало за две седмици — отговори Джийн и въпреки че изпитваше чувство на вина, му хвърли още една усмивка а ла Одри Хепбърн.

 

 

Мотелът „Звезден прашец“ имаше само два плюса: стаята беше чиста и струваше двеста осемдесет и шест долара седмично в предплата. Беше от ниските сгради, сглобени от стандартни модули, които изглеждаха като паднали отнякъде върху черния асфалт. Сивокосата стара жена на рецепцията я предупреди, че мотелът не предлага никакъв излишен лукс, и не излъга. Джийн се настани в стая №29 с размери три на три метра. Имаше място за две легла с вградено нощно шкафче, закачалка, провесена на отсрещната стена и телевизор. Имаше и клетка с душ, не много по-голяма от ковчег. Но беше чисто и вратите се заключваха с две ключалки. Тук отсядаха предимно сменящи полети пътници и семейства на туристически обиколки, но нямаше сбивания и нощем не бе шумно. Джийн забеляза и рус дългокос младеж, който живееше в №28. Можеше да бъде къде-къде по-лошо.

Джийн лежеше на едното легло, а второто бе покрито с броеве на „Дейли Варайъти“, „Холивуд Рипортър“, „Уийкли Варайъти“ и още няколко други. Въоръжена бе с химикалка и бележник, купен в магазина на ъгъла за долар и двайсет и девет цента. В една колонка вписваше всяка обява за прослушване, предаванията „Микрофонът е ваш“ и тъй нататък. Във втората си отбелязваше какво търсят. Странно бе, че след толкова години, прекарани в преглеждане на обяви, сега се насочваше към такива, в които се търсеха млади и привлекателни изпълнителки на главни роли.

Обзе я жажда и тя закопня за студена сода или бира, но в мотела „Звезден прашец“ нямаше дори автомат за сокове. Трябваше да отскочи до паркинга, където имаше минимаркет. Страницата вече бе почти запълнена, въпреки че Джийн не очакваше много от подобни огледи. Внимателно бе подредила купчина свои снимки и към всяка бе прикачила по един екземпляр от творческата си биография. Преди да напусне Ню Йорк, бе похарчила почти две хиляди долара от скъпоценните пари от Олбани за тях, но трябваше да признае, че фотографът бе свършил прекрасно работата си. Черната грива на косата й се очертаваше на фона на осветено петно, а лицето й изглеждаше съвършено. Дори и сега още гледаше снимките като хипнотизирана. Когато не можеше да се срещне с някого, щеше да оставя снимка като визитна картичка.

Разлисти страниците на „Холивуд Рипортър“. Поместен беше рейтинг на всички нови програми на телевизията. Потърси шоуто на Нийл „Всички апапи на президента“. Губеше се някъде на дъното на дългия списък. Въздъхна. Гледала го бе няколко пъти, но беше много мъчително. Четеше отчаянието в очите на Нийл при всеки кадър в едър план. Каква ирония на съдбата — единствените хора, които познаваше в този град, бяха Нийл и Сам. Невъзможно беше да се обади на никой от двамата: на единия — защото бе влюбен в нея, на другия — защото пък не я обичаше.

Почука се и тя скочи. Бързо погледна дали е сложена веригата. На мястото си беше и тя се приближи с чувство на облекчение. Беше в безопасност. Бавно открехна вратата. Навън стоеше високият рус младеж от съседната стая, неловко облегнат на стената.

— Здравейте, аз съм Пийт Уорън — каза той и й подаде бира. — Искате ли?

— Не, благодаря.

Изглеждаше симпатично момче, на двайсет и две-три години, с красиви зъби, каквито се срещат само в Калифорния.

— Ей, ама аз само така… Имам излишна бира — каза той. Подаде я през открехната врата и си тръгна, като подхвърли:

— Доскоро!

Раменете му бяха широки и мускулите му играеха под тениската.

— Благодаря! — сети се да извика тя подир него, после затвори вратата. Отпи от кутията с чувство на благодарност, питайки се дали Пийт Уорън изобщо би забелязал Мери Джейн. Положително не. Бирата беше добър знак. Но може би ако изглеждаш добре и си млад, най-многото, което може да получиш, е евтина кола под наем и безплатно питие. Изпи бирата до дъно, като си задаваше въпроса дали някой импресарио или помощник-режисьор ще я забележи. Почука по снимките си за късмет.

 

 

Ако последните две години, а и всички преди това бяха истински кошмар, то тук се чувстваше като в приказка. Лос Анджелис бе толкова сияен след нюйоркския мрак — плажът, крайбрежният булевард и щедрото слънце. Но най-голямата промяна беше у нея самата. Така добре си пасваше с Лос Анджелис — на токчета тя бе висока, стройна, съвършена, като изключим няколко посребрени косъма. Прекрасно беше да ходиш по улиците. Прекрасно беше да се обличаш. Да се гримираш. Дори самото събуждане беше прекрасно. Ако не се брои, че от време на време я понаболяваше някой от шевовете, Джийн се чувстваше прекрасно. Бе изпълнена с надежда.

Всъщност ето къде беше истинската разлика. В Лос Анджелис имаше надежда.

Джийн си разработи програма за всеки ден. Всяка сутрин отиваше с колата си до гимназията, която се намираше наблизо, и пробягваше по три мили на училищната писта, връщаше се в „Звезден прашец“, вземаше душ, слагаше по един банан, обезмаслено мляко и бирена мая в миксера и изпиваше сместа, докато се гримираше. После се обличаше и потегляше по прослушвания, срещи и тъй нататък. В един часа отиваше или в „Замъгленото слънце“, където сядаше на открито и си поръчваше специалитета им, или пък се отбиваше в „Чин-Чин“, където за обяд предлагаха много хубава пилешка салата. И в двата ресторанта само след десетина минути на масата й винаги сядаше мъж. Правеха й различни предложения — един се натискаше да й плати сметката, друг я канеше на вечеря, трети настояваше да я срещне със своя импресарио. Предлагаха й да я заведат до Малибу, да й покажат апартамента си или да я запознаят със собствената си анатомия. Техните предложения донякъде я шокираха. Не че беше чак такава пуританка. Просто не бе свикнала мъжете да се отнасят с нея по този начин. Макар винаги да бе предполагала, че някогашният й външен вид се е отразявал върху живота й, сега с положителност знаеше, че той всъщност го е съсипвал. Всичко беше лесно, когато човек е млад и красив. Най-малко през следващите десет години никога нямаше да й се наложи да се храни сама на маса.

От нея се искаше само да се гримира, да отиде там, където има много хора, да седне, да си набележи обект и да го гледа настойчиво, докато срещне погледа му. Бе забелязала, че осем от десет мъже чакаха само да им се усмихне, за да дойдат на нейната маса. Тя усъвършенства начина, по който ги гледаше. Постара се лицето й да придобива израз, който сякаш им говореше: „Нали знаете за какво си мисля?“. Ловяха се на този поглед като пъстърви на въдица. Един на десет се нуждаеше от сериозен поглед без усмивка. Обикновено такива мъже бяха облечени в черно.

Един на десет изобщо не реагираше, но тя изчисли, че е нормално да има и известен процент гейове и порядъчни женени мъже. Не приемаше липсата на реакция като лична обида. След толкова години глад Лос Анджелис беше истински пир. Кога се бяха любили със Сам за последен път? Откога изобщо мъж не я бе докосвал?

Но въпреки че не бе равнодушна към мъжете и въпреки че изглеждаше на двайсет и четири години, тя в действителност беше на трийсет и шест и едва се сдържаше да не се изсмее на глас на репликите им. Всички бяха или продуценти, или добри приятели на някой продуцент, или пък работеха в независима продуцентска фирма, където заемаха някаква тайнствена длъжност. Никой не признаваше, че работи в застрахователна компания, в компютърна фирма или в банка. Всички бяха в „Киноиндустрията“. Тя разговаряше с тях, смееше се, флиртуваше. Смяташе, че по този начин си прави успешни репетиции, но не се сприятеляваше с никого и на никого не даваше телефонния си номер. Сигурна бе, че всичко това не е истинско. А и за нея би било прекалено уморително, след като цял ден играеше ролята на красавица, да продължава да я играе и вечерта. Имаше нужда да бъде сама, за да си възстанови силите.

Пийт Уорън, съседът й по стая, продължаваше да се отбива при нея. Беше от Енсино и работеше като помощник-оператор. Беше сладък, чистокръвен калифорниец и много, много млад. Идваше в стаята й почти всяка вечер, пиеха по няколко бири и гледаха заедно телевизия. Живееше в мотела само докато излезе наемателят на жилището му, което беше дал под наем, докато отсъствал от Лос Анджелис. Лесно й беше да общува с него, но имаше и нещо странно. Той вярваше, че тя е на неговата възраст, а тя не му признаваше истината. Но бе забравила различията между човек на двайсет и четири и трийсет и шест години, между манталитета на човек от Ню Йорк и човек от Калифорния. Възприемаше го като дете, макар и сексуално зряло.

Пийт я насочи към театър „Мелроуз“ от Западен Холивуд. Сестра му работеше там като дизайнер по осветлението и можеше да уреди прослушване, ако Джийн поиска. Тя поиска.

Продължаваше да прекарва дните си в обиколки по обявите и оставяше навсякъде своя снимка. Щяха да я прослушат в театър „Мелроуз“, обадиха й се и защото я бяха избрали за фон на реклама за бира на Венис Бийч. И това беше нещо. Обнадежди се.

Обнадежди се и Пийт. Вече бе неин приятел. Тя с нетърпение очакваше вечерта, за да му разправи приключенията си. Той бе оптимист и й служеше за опора. Убеден беше, че в края на краищата тя ще получи роля. Освен това не й се натрапваше като мъжете, които срещаше всеки ден.

Най-сетне той се опита да я целуне. Тя го отблъсна. На следващата вечер не дойде. Отсъствието му й даде повод да разбере, че е самотна и че й доставя удоволствие да гледа неговите силни и големи ръце, хванали бутилка бира. Когато почука на вратата й след два дни, тя го посрещна с най-прелестната си усмивка.

— Как си? — попита Пийт.

— Добре.

Той влезе в стаята с традиционната вече бутилка бира. Приседна на ръба на второто легло.

— Джийн, мога ли да те попитам нещо?

Тя кимна.

— Не искаш ли да спиш с мене?

Тя се усмихна.

— Мисля, че не.

— Но ти не излизаш с друг мъж. Не ме ли харесваш?

— Харесвам те, Пийт. Но не чак толкова, че да спя с теб.

— Колко още трябва да ме харесаш? — попита той. Не бе агресивен. И не изглеждаше ядосан. Само смутен.

Тя се засмя.

— С точност не мога да ти отговоря.

— Джийн, наистина много те харесвам. Мислех дали няма да се съгласиш да се преместиш при мен, когато се освободи апартаментът.

— О, Пийт. Та аз почти не те познавам. И ти не ме познаваш.

— Е, няма ли това да бъде добра възможност да се опознаем? — Той се изправи и нежно я прегърна през рамо с дългата си ръка. Наведе лицето си към нейното и я целуна.

Тя усети приятна възбуда. Толкова приятно и топло бе да чувства неговата ръка на гърба си. Толкова отдавна беше всичко… Той пак я целуна и въпреки че съзнаваше, че не бива да прави това, и тя го целуна. Не успя да устои. Под тениската плътта му бе гореща и ухаеше на младост. За миг, но само за миг, тя се сети за Сам. После се остави на Пийт, който нежно я повали на леглото.