Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (27)

1

Стига да не сте прекарали последните две години като заложници в някоя вражеска страна на Третия свят, досега вече сте разбрали какво събра три толкова различни жени като Лайла, Шарлийн и Джийн. Но дори и вие, прозорливи читатели, не знаете как се случи това.

Ако си спомняте, вече казах, че всичко стана заради едно червило. Може това да звучи твърде опростено, но все пак е вярно. По-точно нещата се задвижиха благодарение на споровете около едно червило.

В продължение на период, който му се стори цял век (а всъщност трая само няколко десетилетия), Хайръм Фландърс трябваше да свири втора цигулка след майка си Моника. Моника беше кралицата на козметиката, оглавяваше управителния съвет на „Фландърс Козметикс Инкорпорейтед“ и се явяваше шеф на Хайръм, освен че му беше и майка. Нищо чудно, че той мразеше жените със силен характер.

Откакто пое компанията, поне като президент и изпълнителен директор, Хайръм все търсеше. Не нов козметичен продукт, както правеше майка му. В края на краищата знаеше, че всички боклуци, които продават, в общи линии са едни и същи. Той търсеше начин да отреже бюджета за реклама. Тъй като красотата се продаваше благодарение на рекламата, ако съумееше да намали астрономическите суми за реклама, като същевременно задържи клиентелата си, би станал герой в очите на всички. На всички, с изключение на майка си.

Моника отговаряше с „не“ на всяко предложение за намаляване на тези разходи. Сякаш вярваше на рекламата, както вярваха клиентките. А Хайръм гледаше как цените се покачват и пазарът се диференцира все повече и повече. „Фландърс“ поддържаше спектър от двайсет и три козметични серии: такива, които се харесват на младите, на най-младите, на не съвсем младите, на жените на средна възраст, които се считат за млади, на жените на средна възраст, които… Е, списъкът край нямаше.

Хайръм пръв подхвърли на Лес Мърчант, директор на телевизионната мрежа, че би се съгласил да спонсорира програма, адресирана към всички поколения зрителки. За разлика от кинематографията телевизията винаги се цели предимно в дамската публика. Хайръм и представителят на неговата рекламна агенция Брайън О’Мали от „Бейниън О’Мали“ се бяха запалили по тази идея. А Лес Мърчант, обхванат от паника, поради намаляващия зрителски интерес, обсъди идеята със Сай Ортис, един от най-могъщите представители на импресарските среди в Холивуд. На свой ред Сай с неохота прехвърли идеята на Марти ди Дженаро, режисьора, който никога не грешеше (и който никога не работеше за телевизията).

Е, читателю, сигурно няма да се учудиш, ако чуеш, че повечето от програмите на телевизията, ако не и всичките, са примамки, които те карат да си купиш нещо. Може би си прекалено млад, за да помниш времето, когато производителите на телевизори спонсорираха разни предавания просто за да има какво да се показва по телевизията. Или пък следващата епоха, когато програмите откровено носеха името на своя спонсор: „Часът на супата Камбъл“, „Славата на Холмарк Хол“^[1]. Все още се прави така. Само че не се вижда с просто око. Е, понякога пък е съвсем очебийно. Информационни реклами, програми, излъчвани благодарение на Еди-кой си, и прочее.

И тъй, когато Моника Фландърс заяви на сина си Хайръм, че не е възможно да адресираш даден продукт към клиенти от различни възрастови групи, Хайръм реши да направи всичко възможно, за да докаже противното. „Не ми губи времето — изпуфтя майка му. — Нито една жена няма да носи същото червило като майка си.“

Днес в Холивуд управляват импресарските агенции. Те дърпат конците на звездите и ги поднасят заедно с режисьори и писатели, също техни клиенти, готовички и опаковани за продан на киностудиите. Най-голяма завист предизвикват шефовете, които имат огромни „конюшни“ със звезди — тях най-много ги търсят и най-много ги мразят. А измежду всички Сай Ортис бе обект на най-жестока завист — търсеха го най-често и го мразеха най-силно.

 

 

Сай Ортис изпъна дребното си тяло върху черен кожен фотьойл, нареден заедно с единайсетте си братя близнаци около заседателната маса в електриков цвят. Краката му не достигаха до пода. Отвърна поглед от снимките, разпръснати върху масата, и от изпълнените с безпокойство лица, вперили очи в него. Стана, отиде до прозореца и изпъшка. Въздъхна. Ей богу, писнало му бе от некадърници! А „Уайнбърг и Глик“ си знаеха работата. Това бе едната от двете най-добри филмови агенции в Лос Анджелис, които предлагаха актьори. Той се обърна към Милтън Глик.

— Виж какво, драги ми, ще ти обясня още веднъж. — Говореше бавно, гласът му се извисяваше във фалцет, който наподобяваше детски плач. — Марти е гений. А Марти иска три съвсем свежи актриси. Нови-новенички банкноти. Прясна мръвка. Не ми пробутвай двайсет и шест годишни боклуци, които от десет години си веят задниците из Холивуд. Марти иска нови лица. А каквото иска Марти, искам го и аз.

Глик облиза тънките си устни и кимна нервно, заровил пръсти в оредялата си коса, очевидно подсилена с малко къдрави кичурчета, имплантирани в кожата на черепа му. Сай извърна глава, не от деликатност към проблемите на Милтън, а от отвращение, което винаги пряко се отразяваше на стомаха му. Господи! Откъде ли се бяха взели тия прикачени къдрички? От гърба на Милт? От окосмяването под мишниците му? От по-деликатно място? Защо не си нахлупи шапка на главата, за да не кара почтените хора да драйфат, щом го погледнат?

В стаята цареше мълчание. Всичките млади нафукани служители бяха забили поглед в скута си. Като че щяха да отговарят с оная си работа, а не с главите си, помисли си Сай.

Милтън се прокашля.

— Мисля, че ще намерим подходящи хора, Сай.

— По нищо не личи! — отсече Сай и с един замах запрати на пода снимките на усмихнатите безупречни красавици. Никой не помръдна.

Сай Ортис вероятно бе най-могъщият импресарио в Холивуд, а и един от най-влиятелните хора в шоубизнеса изобщо. Той ровеше надълбоко и работеше като бесен. В Холивуд почти всеки би направил всичко, за каквото го помоли Сай, ей тъй, за нищо. А сега седеше тук, пред куп малоумници, плащаше, за да получи добра стока, а насреща — нищо.

— Вижте какво — заговори отново той много бавно, сякаш всички присъстващи имаха някакви мозъчни увреждания. — Марти ди Дженаро досега никога не се е захващал с телевизията. Това ще бъде най-великото нещо, най-значителното откритие, след като изкуствените материи излязоха на мода. Той ще прави нещо съвършено ново. Нарича го „Шоу без сюжет“. А телевизионната компания му дава картбланш. Картбланш, разбирате ли какво означава това, по дяволите! — Той сам бе уредил договора между Ди Дженаро и компанията и този договор просто нямаше равен на себе си. Но Марти настояваше за пълна секретност и затова го беше яд, че никой не можеше да се възхищава на неговото дело. Никой не оценяваше какво прави той. Наричаха го „най-влиятелният човек зад кулисите“, а с потайни клиенти като параноика Марти трябваше да си остане зад кадър.

Сай още веднъж бързо огледа разтревожените лица. Щеше пак да опита.

— Искаме да създадем нещо ново. Схващате ли? Това означава, че не желаем никакви евтини комедийни трикове, не приемаме никакви емигранти от реклами на бирата „Будвайзер“, никакви статисти, участвали в долнопробни филми. Тук става въпрос за Марти ди Дженаро! Марти иска свежа струя, а на вас ви беше предоставено изключителното право да му я предложите. Разбирате ли какво означава това?

Малкият човечец дишаше тежко и гласът му се извисяваше в крясъци. Взе да се задавя. Бръкна във вътрешния джоб на сакото си, извади инхалатора и засмука от него въздух като огладняло бебе. Само да не е нов астматичен пристъп! Света Богородице, сигурно е от налягането. А мъглата, легнала над града, никак не му помагаше. Градът на ангелите, могат ли да ме хванат за задника! Тук работи само Ангелът на смъртта. Но бизнесът беше тъкмо тук, а Сай не бе станал най-влиятелният импресарио в този бизнес с дишане на чист въздух в Скотсдейл, Аризона.

Бедата не беше само в Милтън и в провала на неговата акция. Беда беше целият нов проект на Марти ди Дженаро. Марти може би беше най-престижният и скъпо платен филмов режисьор в Холивуд. Марти означаваше екстра качество и огромни приходи. И сега изведнъж тази налудничава прищявка да си цапа ръцете с телевизия. Гетото на развлекателния бизнес, с неговите сергии, отрупани със сюжети и актьори. Но Марти настояваше за телевизията. И тая негова налудничава идея — авангарден тип сериал, който тече свободно, шоу за три момичета, прекосяващи Америка на автостоп. Що за дивотия? Марти беше гений и беше най-могъщият от клиентите му, но цялата тази история изнервяше Сай. „Не искам да се обвързвам с никакъв сюжет — бе казал Марти. — Писна ми да разказвам разни истории. Хайде да направим нещо ново.“

Ново! НОВО! Господи боже! Защо просто не кажеше „опасно“, „рисковано“, „касов провал“. Ако на Ди Дженаро му доставяше удоволствие да си чеше крастата, като губи на поразия в някое казино в Лас Вегас, Сай не възразяваше. Но за какъв дявол му беше тоя хазарт в професионалната кариера? Талант! Представи си! Талантът обича да ти го завира, и то право в мозъка!

И за да изкофти още повече работата, Марти отказа да вземе който и да е от клиентите на Сай. Цяла конюшня, пълна със звезди, всички съгласни да се унижат да снимат в телевизията, само и само да работят с Марти, а Марти вика „Не!“. Трябва да се търсят актьори за цяло шоу, да се сключват договори, да се раздава благоволение и да се вземат проценти, а Марти разправя „Издири ми нещо свежарско“. Докара Сай дотам, че сам да се хапе отзад. И тъй, сега той седеше в офиса на „Уайнбърг и Глик“, налапал инхалатора си, и търсеше „неотваряна консерва“. Защото, ако не му намери актьори час по-скоро, Марти ще тръгне да си ги намира чрез други и Сай оставаше с пръст в уста. При мисълта за подобна загуба Сай още по-здраво захапа инхалатора.

Най-сетне дишането му се успокои. Вкаменилите се присъстващи все още седяха унило, безполезни като цици на монитор. Той се обърна към Милтън, който все още нервно ближеше устни.

— Милтън, тия момичета трябва да са голяма работа. Страхотна. Ще бъдат на корицата на „Телевизионен справочник“, ще ги показват в най-гледаните програми. Ще бъдат домакини в „Събота вечер“. И това е само началото. Ако всичко върви както трябва, те ще станат цяла киноиндустрия. Затова ги искам нови и свежи. Не искам да са позирали голи за „Пентхаус“. Не искам да са се снимали в порносписания. Да нямат такива изпълнения, да нямат агенти, да не са представяли чекове без покритие, да нямат съпрузи, да нямат никакви проблеми. Нови и чистички, за да можем с кеф да си ги пипнем само за нас. И затова, Милт, не обиждай повече моята интелигентност. Недей да ми пикаеш на физиономията и да ме убеждаваш, че всъщност се потя. Намери ми нови лица!

Сай се обърна и тръгна към вратата. Вече на прага се завъртя на пета и каза:

— Защото, ако не ги намериш ти, ще ги намери Пол Грасо!

Сай видя, че Милт примига само при споменаването на бившия му съдружник, а сега върл враг.

— Давам ти срок до четвъртък.

— Ще се справя — увери го Милт, но Сай вече бе излязъл в коридора.

 

 

Ако на съвещанието в кантората на Глик страшилището бе Сай Ортис, то на следващото съвещание ролите бяха разменени. Но той си знаеше, че е най-дребната риба в компанията на Лес Мърчант, директора на телевизионната мрежа, Брайън О’Мали от „Бейниън О’Мали“, най-голямата рекламна агенция в света, Моника Фландърс и сина й Хайръм. Вдигна рамене. Е, някои имаха по-лоша орис от тази да бъдат малки червени рибки тъкмо в това езерце. В стаята нямаше човек, чиято нетна стойност да е по-долу от петдесет милиона долара.

А нямаше нищо, което Сай да уважава повече от парите. Само мисълта за мощта, която излъчват петдесет милиона долара, караше коленете му да се подгъват. Някой ден и той щеше да има толкова и тогава никой нямаше да му дърпа конците. Не че сега успяваха да го водят за носа.

Както обикновено Сай бе дошъл навреме, но за негово учудване и останалите бяха точни. Това бе разликата между големия бизнес и шоубизнеса: големият бизнес дисциплинирано следваше програмата си. Сай се усмихна, докато подаваше ръка на всички, които седяха около масата. Никой не му отвърна с усмивка. Още една разлика.

Съвещанието се провеждаше в залата за конференции на „Бейниън О’Мали“; Сай присъстваше в качеството си на представител на своя клиент Марти ди Дженаро. И двамата бяха решили, че така ще е най-добре. В края на краищата сделката беше вече факт, но беше разумно да поддържат колкото се може по-дълго доброто разположение на спонсора и на телевизионната компания. Така или иначе, днешното съвещание не бе свързано с напрежение за Сай.

— Господа, мадам Фландърс — започна Брайън О’Мали. Той беше ирландец, огромен и дебел. Тлъстините му бяха грижливо прикрити от костюм, шит в Лондон в ателие на Савил Роу. Моника Фландърс, вероятно прехвърлила осемдесетте, с жест даде да се разбере, не повече приказки са излишни. О’Мали кимна.

— Мисля, че ще харесате това, което ще видите.

— Дано — отговори Моника Фландърс и погледна към сина си, президента на нейната международна козметична фирма. Той кимна. Лес Мърчант, висок и белокос, се изкашля да си прочисти гърлото. Сай бе подразбрал, че днешното съвещание е само формалност, че „Фландърс Козметикс“ ще спонсорира програмата и че Хайръм е упълномощен да има окончателната дума. Но забеляза, че всички се потят от напрежение да не би дъртата да не одобри проекта.

— Е, вие сте добре запознати с демографските проучвания — продължи О’Мали, а стената зад гърба му светна и затрептя в бляскави неонови цветове, които очертаваха диаграма, прожектирана от невидим апарат.

— Наблюдаваме все по-голямо и по-голямо фрагментиране в пазара на дамски стоки. Най-голяма група представлява вече застаряващото следвоенно поколение. Следват две по-малки групи купувачки на козметика: тези в критическа възраст, обединени с още по-старите, и групата на по-младите: от юношеска възраст до жени, наближаващи четирийсетте.

Той се обърна към диаграмата и в същия момент сегментът „жени в критическа и по-стари“ изчезна от екрана.

— Като се абстрахираме от по-възрастните, които в общи линии или се придържат към определена марка в козметиката, и то при намаляваща покупателна способност, или пък са изгубени за каузата на потребителския пазар поради смърт или болест, ни остава лъвският пай от двата останали сегмента.

Сай забеляза, че Моника Фландърс примига, когато О’Мали спомена думата „смърт“. Синът й заговори:

— Брайън, „лъвският пай“ може да означава много неща, не само най-голямото парче. Така или иначе ние знаем всичко това.

— Да. Но работата е там, че картината на пазара при застаряващото следвоенно поколение показва низходяща тенденция в покупките на козметика, въпреки че има леко нарастване в дела на продуктите, предотвратяващи стареенето. Докато при младите се наблюдава намаляване на покупателната способност в сравнение с тази на застаряващите, когато са били на тяхната възраст. Това обуславя нуждата от стеснени, скъпоструващи и целенасочени кампании в печата и телевизията, с които се цели нарастването на продажбите на дадена серия козметични продукти.

— Брайън, бих искала да ти напомня, че кампаниите със стеснен фокус ни ги пробутваше преди близо десет години — каза Моника Фландърс.

— Имало е защо. Нямаше друга алтернатива. Но ако сега ви кажа, че съществува начин да достигаме до четирийсет-петдесет милиона жени, да обхванем и младите, и застаряващите клиенти, и то с една-единствена кампания?

Моника Фландърс смръщи лице от нервност и досада.

— Според мен ти си луд. Дъщерите не купуват червилото, което употребяват майките им.

— Ами ако ти докажа, че ще го купуват?

— Господа, аз съм възрастна жена, но добре познавам своя бизнес. Брайън, колко цвята червило произвежда „Ревлон“?

Брайън помълча, после вдигна рамене.

— Сто и седемдесет. Най-много се търси „Вино с всичко“. „Есте Лодер“ произвежда деветдесет и пет. Най-добре се продава „Звездно розово“, преди десет години беше „Палисандрово дърво“, а преди петнайсет — „Перлена праскова“. Дори „Шанел“ трябва да произвежда шейсет и осем цвята. Защото пазарът е фрагментиран и защото дъщерите не купуват червилото на майките си. — Моника Фландърс стана от масата. — Хайръм, би ли повикал колата ми.

— Мамо, почакай малко. Моля те!

Моника изгледа своя оплешивяващ и шишкав шейсет и две годишен син, вдигна рамене и отново седна, без да продума.

— Мисис Фландърс, ами ако създадем шоупрограма, седмична телевизионна програма, която да привлече огромна аудитория жени от всички възрастови групи? Ако направим филм, който да привлича всички поколения?

— Ако леля ми имаше колела, щеше да бъде трамвай — отговори тя. — Младите гледат програми, в които се показват млади хора. А по-възрастните гледат телевизионни сериали. Или предавания, в които показват около четирийсетгодишни жени. Или пък дебели домакини.

— Ами ако в сериала играят млади жени…

— По-възрастните няма да го гледат.

— Ами ако действието се развива в шейсетте години, когато застаряващите са били млади?

Моника Фландърс замълча. В продължение на почти половин век тя бе продавала красота на американските жени. Беше започнала с козметични кремове, които забъркваше сама в кухнята си, а сега притежаваше почти една трета от целия пазар на козметика в страната, който възлизаше на шест милиарда долара. Знаеше какво върви и какво — не и все още имаше най-точен усет за имената на новите продукти.

За пръв път заговори Лес Мърчант. От десет години неговата компания губеше зрители поради появата на кабелната телевизия и конкуренцията на „Туенти Сенчъри Фокс“. В новата програма той виждаше шанс за възраждане. Готов бе да рискува всичко заради това. Но за такава мащабна инициатива се нуждаеше от мощен партньор. Хайръм вече се бе съгласил да спонсорира програмата, но Мърчант не беше глупак и знаеше, че се нуждае от пълната подкрепа на старата дама.

— Моника, помисли върху това. Сериал от висока класа с красиви момичета. Той ще накара по-възрастните жени да копнеят по своята младост, а младите да копнеят по красотата. Изключително красиви момичета, Моника, с чар, на който никой не може да устои.

Тя не обичаше да признава, че е сгрешила, но не би станала толкова богата, ако беше глупава. Все още седеше неподвижно и безмълвно. Минаха две минути. Станаха три. Всички мълчаха. Просто не смееха да дишат.

— Може да излезе нещо — каза тя и наведе старата си глава. Въпреки пластичните операции и изкусния грим приличаше на малка изрисувана маймунка, облечена в костюм на „Шанел“.

ОʼМали се усмихна, а Лес Мърчант продължи:

— Имаме договор за изключителни права. Режисьор ще бъде Марти ди Дженаро. За всеки епизод са предвидени по милион и половина. И нови таланти.

— Колко са момичетата?

— Три. Обикалят страната на автостоп.

— Искам блондинка, брюнетка и червенокоса. Искам тригодишни договори с всяка от тях за реклама в пресата. Те ще представят новата козметична серия. Всеки договор ще бъде за не повече от петстотин хилядарки. Включваме грим и козметични препарати, поддържащи кожата. Момичетата няма да използват нищо друго, освен нашите продукти, независимо дали са пред камерата, или не. И никакъв автостоп. Това са простащини. Сложете ги на мотоциклети. Секси е. Освен това ще привлечем и мъжката част от аудиторията. По Коледа ще им продаваме парфюми за техните момичета.

— Какви парфюми, мамо? — попита Хайръм.

— Новите парфюми. Ще носят имената на трите звезди. Как, по дяволите, се казват?

— Кара, Кримзън и Кловър — обади се Сай.

— Прекрасно — ухили се Моника.

— Но, мамо! Какво ще ни струва това! Да създадем и пуснем на пазара три парфюма за една година! Никога не съм смятал…

— Ако нямаш време, Хайръм, аз ще се заема с тази работа — троснато отвърна Моника и се изправи. Бавно започна да се отдалечава от масата, здраво стиснала бастун с дръжка от чисто злато в покритата със старчески петна лява ръка. За миг спря и отново се извърна към тях.

— Запазвам си правото да одобря изпълнителките на главните роли. Да няма наркоманки или курви. Свежи! Докарайте ги от Канада, ако трябва. Чувала съм, че там все още има девственици.

След тази реплика тя обърна гръб на мъжете и напусна стаята.