Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (26)

25

Ако искате да изберете град, в който да изчезнете, едва ли има по-подходящо място от Ню Йорк. Мери Джейн с учудване разбра колко е лесно да изчезнеш, да се измъкнеш от живота, който си водил досега, и да се превърнеш в дух.

Вечно беше сама. Дните на безкрайно дълго ходене, през които не харчеше и не ядеше почти нищо, не разговаряше с никого и нямаше къде да отиде, освен в хотелската стая, бяха празни до безумие. Но ако искаш нещо ново, трябва да разчистиш място, повтаряше си тя постоянно. Нима е лесно да се ражда? Или да се родиш?

Спомените й правеха компания. Спомени, в които тя се смееше с Нийл, ходеше на пазар с Моли, репетираше с трупата… Спомени за Сам.

Не можа да го забрави. Всъщност колкото по-дълго не го бе виждала, толкова по-често мислеше за него. Как й даде роля в „Джак и Джил“, репетициите, началото на любовта им. Какво бе казал, как изглеждаше. Вероятно защото бе толкова самотна, споменът за него не избледняваше. Ставаше по-ярък.

Гладуването, физическото напрежение, операциите и възстановяването след тях бяха самотни занимания, дотолкова самотни, че почти прехвърляха предела на поносимото. Но благодарение на всичко това Мери Джейн научи нещо. Научи, че би могла да надживее едва ли не всичко и че може да осъществи едва ли не всичко, което поиска, ако си постави само една-едничка цел. Тя не мечтаеше да срещне мъж, да си намери приятели, да получи роля, да си избира дрехи, да си купи нова книга или дори да хапне нещо вкусно. Бе се съсредоточила само върху усъвършенстването на тялото си и върху изучаване на новата личност, в която щеше да се превърне: красива жена. И ако понякога самотата едва ли не я задушаваше под покрова на нюйоркската изолация, все пак тя я предпазваше от разсейване.

При третата операция вече беше по-спокойна. Беше виждала материята, която щяха да вмъкнат в бузите и брадичката й. Доктор Мур й бе показал къде ще я поставят и как ще прикрият белезите от шевовете. Преди операцията тя не се страхуваше, но след това петната и подутините бяха толкова ужасяващи, че си забрани да се поглежда в огледало. Плашеше се от себе си.

И освен това трябваше да бъде в съзнание по време на операциите. Това помагаше на хирурга да разбере как най-добре да опъне кожата върху лицето й. Брустър Мур я бе предупредил за това и тя го знаеше, но не предполагаше колко мъчно ще понася лицата с маски, стърженето на костта, докато работеха върху черепния обръч под веждите й, шума на бормашината. Но бе решена да изтърпи всичко. Вече забелязваше промяната. Сега с лекота можеше да носи най-малък размер дрехи, а гърдите й, макар и с белези, бяха стегнати и опъваха блузата й.

Е, утешаваше се тя, операцията на челюстта бе много по-лоша. Извадиха й осем зъба — четирите мъдреци и четири съвършено здрави кътници, за да се освободи място в устата й за останалите зъби.

— Не че зъбите ви са големи — бе казал доктор Клайнман — просто устата ви е много малка.

— Как ми се иска баба да можеше да ви чуе — промърмори Мери Джейн, като си спомни колко пъти й бяха повтаряли, че е „голяма ненаситна уста“.

Зъбите я боляха. Разбиха челюстта й и я трансформираха. Първо доктор Мур, после Клайнман, специалистът по ортодонтоза. В продължение на седмици не можеше да яде и отслабна с още четири-пет килограма. Когато нямаше какво да прави, можеше да си брои ребрата.

Електролизата бе по-лоша от болката в зъбите. Французойката Мишел се зае с веждите и разделителната линия между челото и косата й, следвайки указанията на доктор Мур. Тя изгаряше с миниатюрна игла корените на всеки косъм. Беше истинска агония и на Мери Джейн й се доповръща от миризмата.

— По-лесно е да оголим челото, отколкото хирургически да ти го повдигнем — бе казал доктор Мур. — А косата ти е прекрасна.

За пръв път й правеше комплимент и тя усети, че се изчервява от удоволствие.

— Баба ми казваше, че имам коса като на индианка. Толкова е гъста и тежка, че се срамувах от нея.

— Формулирано на езика на медицината, баба ти е била истинско говедо — рече доктор Мур и тя се засмя, въпреки че не й беше до смях.

Харесваше го. Много го харесваше. Винаги се държеше мило с нея по време на дългите и досадни периоди, които тя прекарваше в болницата, по време на прегледите в кабинета му, дори и при телефонните им разговори. Проявяваше състрадание. Като че тя бе сериозен пациент като Раул или Уинтръп, или като малкото момиченце с изгоряло при автомобилна злополука лице, или като поотрасналото момче, години наред затворено от родителите си в избата, или като някои от другите потресаващи пациенти, които чакаха в кабинета му с надежда да получат човешко лице, лице, което би им помогнало да се покажат пред хора, без да се срамуват.

Но дори и най-желязната решимост трябва да се съобразява с финансовата реалност. След единайсет операции Мери Джейн бе изправена пред необходимостта да осъзнае, че парите й привършват. Не бе работила близо двайсет и два месеца, най-дългата „ваканция“ в живота й. Не че да те оперират бе същото като да си прекараш деня на плажа. Брустър й бе казал, че е щастливка. Нуждаела се само от пари и време. Е, сега стана ясно, че парите привършват. Единственото, с което разполагаше, бе фермата в Скъдърстаун, но след двете години, изминали от смъртта на баба й, тя бе абсолютен мираж, поради заплетената юридическа ситуация, създадена от старицата. Тя твърдоглаво я бе завещала на сина си, въпреки че вече трийсет години той бе невменяем и го поддържаха на системи в болница за душевно болни. Мери Джейн бе разчитала, че след толкова време ще може да получи някакви пари. Дай й на баба само да ми съсипва плановете. Дори и когато е мъртва.

Слейтър, адвокатът от Олбани, все още се мъчеше със завещанието, но уреждането ставаше много бавно и вероятно хонорарите му щяха да погълнат парите от продажбата на фермата.

Опита се да живее още по-пестеливо и продаде годежния пръстен на майка си. Но четиристотинте долара, които получи за него, щяха бързо да се стопят. Когато й останаха само хиляда долара, тя вече нямаше друг избор, освен да отиде при доктор Мур и да му признае всичко.

Отново седеше срещу него в спартанския му кабинет.

— Засега трябва да прекратим операциите — каза тя. Опита се да не се издаде и да не прояви каквото и да е чувство. Спомняше си как рухна психически, когато за пръв път влезе в този кабинет. — Имам намерение да продължим. Само че трябва да поотложим операциите.

— Защо? — попита той.

— По лични причини — отговори тя. Наистина харесваше доктор Мур и бе разбрала какво състрадание се крие зад хладното му лице. Но не искаше да обсъжда проблемите си с него.

— Е, зная, че прекарваш мъчен период. Загуба на самоличността, на вярата в себе си, болка, безпокойство, страх, белези. Страшно много изискваш от себе си. Може ли по някакъв начин аз лично или целият екип да ти помогнем…

Мери Джейн видя, че той се обезпокои. Мислеше, че е извършил нещо нередно. Господи! Може би подозира, че тя се е разколебала!

— Свърших си парите — смотолеви тя.

— Какво?

— Нямам повече пари. — Каза го по-твърдо и по-ядно, отколкото искаше. Настъпи мълчание. Брустър Мур примига.

— Само това ли е? Господи! Аз пък мислех, че си започнала да съжаляваш или че е възникнал някакъв психологически проблем. Само заради парите ли?

— Само?

— Е, исках да кажа, че ако проблемът е единствено финансов, все ще измислим нещо.

— Трябва да си намеря работа. Изчерпах до дъно спестяванията си. А от заплата няма да мога да плащам и наема, и таксите за операции. Ще трябва да отложа всичко, докато не получа пари от имота на баба си. Ако изобщо получа нещо… — Очите й се напълниха със сълзи. Толкова дълго бе отлагала времето, когато щеше да започне да „живее“. Можеше ли да понесе още отлагане и разочарования?

Но доктор Мур сякаш не я слушаше.

— Нали си била медицинска сестра? — попита той. — Отсега нататък ще можеш да работиш при мен.

— С мис Хенеси? Не, благодаря. — Все още я полазваха тръпки от сестрата. И усещаше, че сближаването й с доктор Мур не се нравеше на мис Хенеси. Не че в него имаше нещо друго, освен професионалната връзка между доктор и пациент. Мери Джейн веднъж-дваж се бе питала дали би й се искало да съществува и нещо повече. И дали и сестра Хенеси също не си падаше по доктора.

— Е, тя не е толкова лоша.

— Така говорите, защото тя ви боготвори.

— Е, не е лошо някой да те боготвори, пък било то и мис Хенеси. — Засмя се. — Нямах предвид да работиш тук. Мислех, че можеш да дойдеш в клиниката при децата.

— При Раул и другите?

— Да.

Тя усети как стомахът й се сви на топка.

— Не бих могла.

— Мисля, че ще им бъдеш полезна. Искам те да виждат хора, които са оперирани успешно. Разбира се, че твоят случай не е толкова сложен като техните, но може да им послужиш за пример. А и ще спечелиш от общуването с тях. Освен това имам нужда от някого, който да ми помага, а ти имаш нужда от операция на носа. Сделката е изгодна за всички.

— Но ще ми трябва много време, докато спестя достатъчно за операцията.

— Виж какво. Ще продължим с операциите веднага, а ти ще ми платиш от наследството или когато спечелиш пари. Освен това, ако работиш в клиниката, бих могъл да уредя операциите да са безплатни.

Тя отново усети, че очите й се пълнят със сълзи. Толкова беше мил. Само от съжаление и благотворителност ли правеше всичко това? Или от професионална амбиция, която го караше да завърши започнатото? Тя реши да не задълбава във въпроси и само да благодари.

И тъй, сделката бе сключена.

 

 

Мери Джейн седеше в отдалечено сепаре на китайски ресторант и ядеше безвкусно ястие от попарени зеленчуци. Дори и Буда не би харесал такова меню! Отмести чинията настрана. Брустър Мур се бе изразил пределно ясно. „За да поддържаш това не съвсем нормално за теб тегло и за да не загубим постигнатото чрез операциите, може да ядеш само по два пъти на ден, и то малко.“ Този следобед щеше за пръв път да отиде на работа в клиниката на Брустър и затова беше нервна. Знаеше, че той се заема с най-тежки случаи на лицеви деформации. Какво ли биха почувствали тези бедни и обезобразени пациенти, ако разберат, че тя, макар да е била нормална, също се е подложила на толкова много операции?

Погледна чинията си. Досега винаги когато я обхванеше безпокойство, се бе утешавала с ядене, но това вече бе невъзможно. Сега дори и в стресово състояние имаше право само на попарени зеленчуци и малко кафяв ориз. Върху подложките за чинии имаше китайски хороскоп… Тя бе родена под знака на кучето. „Щедра и лоялна, притежавате дарбата да се сработвате с другите. Подхождате си с Кон и с Тигър. Несъвместим знак е Дракон: 1910, 1922, 1934, 1946, 1958, 1970, 1982, 1994.“ Родена беше през 1958 г. Е, наистина беше щедра и лоялна и добре се сработваше с другите, във всеки случай това напълно прилягаше на отношенията й с Брустър, само да я нямаше ревнивата мис Хенеси. Потърси годината на раждане на Сам, 1952. Да, така беше — Дракон! Тъй значи, китайците са знаели, че отношенията им са обречени от самото начало. Там пишеше, че той е силен и страстен, че животът му е изпълнен с усложнения. „Подхождате си с Маймуна.“

Въпреки изминалите месеци, въпреки раздялата, въпреки болката от това, което изживяваше в самота, тя все още мислеше за него. Усмивката му. Дългите му ръце, които бавно се движеха по тялото й. Смехът му, начинът, по който разтърсваше глава, когато чуеше нещо смешно. Въпреки всичко страшно много й липсваше, не по-малко, отколкото когато я напусна. А дали тя изобщо му липсваше?

Зачуди се през коя ли година е родена Кристал Плинъм. Под знака на Маймуната бяха родените през 1944, 1956, 1968. Дали тази кучка бе две години по-възрастна от нея или десет години по-млада? Бяха ли й правили пластични операции? Какви ли лъжи разправяше?

Е, реши Мери Джейн, дори ако промени възрастта си, тя самата винаги щеше да си остане Куче, ако не външно, то по китайските хороскопи. Но нямаше да бъде куче от 1958, а сякаш родено през 1970 г. Мислеше, че може да мине за по-млада с дванайсет години. Операциите на очите и лицевата хирургия бяха унищожили всички бръчки, а кожата й бе толкова еластична, че не бе придобила напрегнатия вид, от който се боеше.

Все още се безпокоеше за носа си. Ненавиждаше огледалото, винаги го бе ненавиждала. Сега прекрасните скули и деликатната брадичка, оформени от скалпела на Брустър, като да се присмиваха на огромния нос, все още увиснал по средата на лицето й. В известен смисъл сега бе по-грозна от преди. Избягваше всички огледала. Отсрещната стена на ресторанта беше огледална, но тя не поглеждаше натам.

Доктор Мур бе настоял операцията на носа да остане последна, след като мине всичко друго. Имаше му доверие, но въпреки стройното тяло, което сега изглеждаше добре дори и в много тесни джинси, въпреки женствената форма на челото, скулите, съвършения контур на линията на косата, зъбите и цветните контактни лещи, лицето, от което тя извръщаше поглед, не бе никак привлекателно. Нима операцията на носа щеше да промени това?

Е, добре, въздъхна тя. Работата в болницата щеше да постави нещата на мястото им.

 

 

И още към края на първата нощ, тя разбра, че е станало точно това. Брустър я бе помолил да работи нощна смяна. Нямаше много задължения: раздаваше болкоуспокояващи лекарства на децата в следоперативен период и утешаваше онези, които не можеха да заспят от уплаха. Брустър й бе казал, че те се нуждаят от внимание и от общуване не по-малко от всеки друг. „Имат нужда от някой, който да ги гледа. Толкова много хора отвръщат поглед от тях. Гледай ги. Не се вторачвай в тях. Само им направи удоволствието да знаят, че някой ги е забелязал.“

Удоволствието, че някой ги е забелязал. Е да, това беше истински подарък, някой да те гледа с одобрение. С новото си стройно тяло Мери Джейн предизвикваше мъжете да й подсвиркват по улицата. Всъщност тези, които я гледаха в гръб, предимно строителни работници, но щеше да излъже, ако не признаеше, че това й доставя удоволствие. Нима не бе истина, че цял живот никой не я бе забелязвал? Трийсет и шест години бяха дълго време. Ще гледа децата и ще им дарява удоволствието, че някой ги забелязва. Мислено се закле, че няма да си разреши и мускул да трепне на лицето й.

Тук имаше десетки хлапета, които независимо от плашещия си вид притежаваха дара, който имат всички деца: бяха невинни, любопитни и жадни за живот. Разбира се, тя веднага си намери любимци. Четиринайсетгодишната Сали, жертва на деформация на черепа. Фонтанелата й се бе втвърдила преждевременно. Вече я бяха оперирали над десет пъти, за да оправят обезобразената форма на черепа и челюстта й. А Дженифър — тригодишното чернокожо момиченце с брахицефалия, я гледаше с очи като пуканки. Но още от първата нощ тя се привърза най-много към Раул. Раул, който бе разговарял само с очи в продължение на дванайсет години. Раул, който бе роден в Южна Америка без език и долна челюст, който никога не бе сукал, защото деформираната му уста не бе могла да се справи с този бебешки инстинкт. Раул, изоставен след раждането си, който сега, с нови уста и език, се мъчеше да изговори думи на непознат език. Раул, който я караше да се смее.

Раул бе на дванайсет години, много будно дете. Претърпял бе шест сериозни операции на устата и езика и очакваше седмата. Първите три години от живота си бе прекарал в болница, после две години — в сиропиталище. И въпреки всичко притежаваше неизчерпаема жизненост и любов. Раул не можеше много-много да приказва, но затова пък можеше да напише или нарисува почти всичко. Мери Джейн дълго играеше с него на „морски шах“ и му подари книга с рисунки, маркирани само с точки, от който той бе толкова възхитен, че сам заизмисля нови фигурки. Още на втората седмица след постъпването й в болницата той й даде такава своя рисунка, за да я изпита какво може да направи.

Тя взе молив и започна да прокарва съединителни линии между точките. Получи се медицинска сестра, с удобни обувки и табелка на ревера, върху която бе изписано някакво име. Когато стигна до лицето, Мери Джейн разбра, че на рисунката е изобразена самата тя: изящни скули, бадемовидни очи и ужасен, смешен нос. Тя кимна и се опита да се усмихне, а Раул отново хвана молива. „Линда Мери Джейн“ написа той и обърна към нея лицето си, което излъчваше любов и преданост. За миг Мери Джейн се обърка, после си спомни, че на испански „линда“ означава „хубава“. Тя се вгледа в деформираното му лице. Не откри никаква следа от ирония. Той бе първият мъж в света, който я беше нарекъл „хубава“.

Недей да се самосъжаляваш, казваше си тя. Погледни Раул. И го гледаше. Нощ след нощ. И изведнъж й се стори, че ужасните му белези са нещо съвсем нормално. Нормално и симпатично.

 

 

В началото на смяната Брустър Мур често наминаваше да я види, влизаше на визитация при децата, приемаше уплашените и съкрушени родители и прекарваше доста време с Раул. После пиеше с нея кафе. Тя свикна да очаква тези срещи. Когато той не дойдеше, изпитваше странно разочарование. Добре, де, казваше си, водя толкова ограничен живот, че мисля само за носа си и се влюбвам в хирурга си. Нищо лошо няма в това. Но може би е време да помисля как да започна ново съществуване.

Защото за пръв път в живота си тя се почувства привлечена от сестринската професия, от доктор Мур и децата. Мисълта, че ще ги зареже, както бяха правили всички досега, я измъчваше. По-добре се измъквай, преди да се почувстваш обвързана, повтаряше си. Махай се, преди да изгубиш кураж.

И тъй, през една нощ тя взе решение. След последната операция ще замине за Калифорния. Вече беше нов човек, време бе да продължи. През тези две години животът й се свиваше все повече и повече. Сега бе дошло време да се разширява.

Имаше нужда от друго име. Новата й възраст бе двайсет и четири години, зодиакалният й знак си оставаше Куче, но годината бе различна. И въпреки че нямаше да променя професията си, сега се надяваше, че ще има повече успех, отколкото при първото си превъплъщение. Разбира се, пак се боеше, че ще се провали, но бе време да се справя с това чувство.

Естествено, след като се сдобие с нов нос.

 

 

Дали някога съм мислила да се подложа на пластични операции? Ако ми бяхте задали този въпрос, когато бях на двайсет години, може би щях да ви отговоря с „да“, но след като вече съм виждала толкова ужасни резултати, ще кажа „не“.

Така разправяше Ема Самс в интервю за „Пийпъл“. Мери Джейн захвърли списанието на пода. Писнало й бе да чете как природно красивите жени поддържат хубостта си. „Пия бутилирана вода в големи количества.“ „Никога не ям червено месо.“ „Просто правя леки йогийски упражнения и медитирам, за да може да се прояви вътрешната ми красота.“ По дяволите, вътрешната красота! Никой не я бе поканил на среща и никой не й бе дал роля заради вътрешната й красота. И всичко това бяха пълни глупости. Като че газираната вода „Перие“ може да промени костната ти структура или да изчисти кожата ти! Онази нова звезда Фиби ван Гелдер се кълнеше, че се храни само със зеленчуци, но преди години Мери Джейн бе чувала от Нийл, че тази мършава кучка по-скоро е на диета от наркотици, а освен това са й правили сериозна пластична операция на носа. Ама моля ви се. Фиби ван Гелдер: диетата на новата епоха. Моркови и кокаин.

През последните няколко месеца, докато бе проучвала въпроса за красотата, тя бе изчела огромни количества тъпотии. „Как да свалим два-три килограма за един уикенд“, „Десет трика, за да не остареем“, „Топмоделите разкриват тайните на грима си за вас.“ Е, да де… Истинската тайна беше: „Трябва да си млада, висока и със съвършена костна структура“. Е, Мери Джейн сега вече знаеше тайната на красотата за невзрачната жена. Красотата означаваше болка, операции и ежеминутни грижи. Не оставаше време за никаква друга работа през деня.

Господи, май съм се побъркала, призна си тя. Хвърли бърз поглед в малкото огледалце, което сега носеше в чантата си. Петната под очите й бяха почти напълно изчезнали. Тя извърна лице. От последната операция бяха минали няколко седмици. Все още не бе хубава. Носът й още по-застрашително стърчеше върху лицето й. Но доктор Мур й бе обяснил, че се иска доста време, докато спаднат подутините. Оставаше само последната операция на носа, „облагородяването“, както го наричаше доктор Мур. Тя бе забелязала, че доктор Мур никога не казва „твоят нос“, а само „носът“.

„Повечето хирургически операции трябва да се извършват на етапи“, бе пояснил той. „По финансови, а и по емоционални причини мнозина хирурзи не си дават труда да правят това. Но тъканите в носа се подуват и понякога е необходимо да минат месеци, за да се нормализират. Повечето хирурзи са касапи. Те просто чупят хрущяла. Това предизвиква много подутини. Единственият начин да се проследи профила на костта, е да се наблюдава как тъканта прилепва към арматурата на хрущяла и как кожата се опъва върху тъканта. Трябва да се чака. И после да се «облагороди». Което често означава втора операция. Повечето жени не желаят да се подлагат два пъти на операция. Но с твоето лице…“

Брустър й обясни, че е избрал метод, при който не е необходимо да се чупи хрущялът. „А това означава по-малко подутини и никакви изменения на цвета на кожата. Но не искам да се захващам с носа, докато не приключа с всичко останало. И държа да поработя още веднъж, само върху края на носа.“

Подутините, вкусът на кръв в гърлото й, безсънието вече бяха минало. „Облагородяване?“ Тя се засмя, но дори и от смеха болеше.

 

 

За нейно учудване последната операция бе много кратка. По-малко от час. Мери Джейн слезе от масата само замаяна, с бял памучен тампон на върха на носа. След неспокойна, почти безсънна нощ тя прекара следващия ден в опаковане на малкото, което притежаваше, и уведоми дежурната на рецепцията, че напуска. Не че на рецепцията, където служителите непрекъснато се сменяха, много ги беше грижа дали тя остава или напуска. Работи още една седмица в клиниката и се сбогува с децата. Направи всичко каквото бе необходимо, за да подготви заминаването си, освен да свали тампона.

Свършено бе с дългите месеци болка и очакване, с добротата, която й дари доктор Мур. Скоро щеше да види онова, което той бе съумял да постигне. Лицето, с което щеше да живее занапред. И се боеше. Толкова се боеше, че не искаше сама да махне тампона. Не смееше да свали превръзката и избягваше да поглежда отражението си в стъклата на прозорците. Отдавна бе закрила огледалото на шкафчето в банята на хотела. Просто трябваше да има доверие в този дребничък човек, доктора, единствения й приятел, и да види какво е сътворил.

Най-сетне в неговия кабинет настъпи „часът на истината“. Беше толкова нервна, че искаше да го помоли да му държи ръката, но се стесняваше. Като да знаеше какво изпитва, доктор Мур застана съвсем близко зад гърба й. Сложи ръцете си на раменете й и я заведе в ъгъла на стаята. Накара я да застане пред стенното огледало. После свали превръзката от носа й.

Тя смаяна впи очи в огледалото.

Оттам я гледаше непозната жена. Съвършено непозната. Овално лице, с почти неуловима масивност, твърдо очертана долна челюст. Широко, гладко чело, тънки извити вежди, високи скули. И носът. Носът! Дълъг, но със съвършена форма, абсолютно правилен, който под рязко очертан пръв ъгъл се накланяше към горната й устна. Всичко бе променено и изящно. Тя беше красива! Всичко у нея бе различно, с изключение на очите.

За миг я обхвана паническото чувство, че собствените й очи се взират в нея от някакво чуждо красиво лице, докато нейното собствено лице от отсамната страна на огледалото, не се е изменило. Неволно вдигна ръце и запримига, когато пръстите й докоснаха лицето й — върху лицето на чуждата жена в огледалото. Беше съвършеното лице и беше нейно.

Той й остави достатъчно време. Тя все гледаше и гледаше и бе странно, че не изпитва никакво чувство на смущение пред него, може би защото и той по същия начин се бе вторачил в огледалото. Най-сетне Брустър наруши мълчанието:

— Доволна ли си?

Мери Джейн с мъка откъсна очи от огледалото и го погледна.

— Благодаря ви — изрече тя. — Просто нямам думи да изразя благодарността си. — Тя отново се втренчи в огледалото. То сега беше неин приятел.

Доктор Мур леко докосна лицето й, нейното собствено лице. После тя му подаде ръка.

— Вие ми дадохте нов живот. Сега мога да си отида. Давате ми втори шанс. Никога няма да мога да ви се отблагодаря.

Той погледна встрани. Може би тя го смущаваше. Но после бързо се обърна към нея и се усмихна.

— Подготвена ли си за нов живот?

Тя кимна с чувство на гордост.

— Всичко съм обмислила. Дори и новото си име.

Той повдигна вежди.

— Галатея?

Неин ред бе да се усмихне и тя поклати глава.

— Джийн — каза. — Винаги съм мразила Мери, но преди се страхувах да остана само с простото „Джейн“. Сега ще бъда „Джийн“. Не звучи толкова обикновено.

— И тъй, Джийн Моран.

Тя отново поклати глава:

— Не е Моран. Предпочитам ново име. Но искам да запазя инициалите си. Бих искала да използвам Мур… Искам да кажа — тя се изчерви — ако вие нямате нищо против.

— Очарован съм. Наистина. Това е чест за мен.

— Има още нещо, доктор Мур. — Тя замлъкна. — Може ли да ви пиша? И на Раул? От време на време. Знам колко сте зает. Няма нужда да ми отговаряте.

— С най-голямо удоволствие. И ще отговарям на писмата ти — усмихна се той.

Джийн се изправи. Оказа се, че да се сбогува, е по-трудно, отколкото бе очаквала. Много и най-различни чувства изпитваше към този творец, този голям доктор.

— Ще ида при Раул за последен път.

— Много ще го зарадваш.

— Надявам се, че ще ме познае без превръзките.

— Той е художник. Умее да вниква дълбоко в нещата. Ще те познае. Но никой друг не може да те познае.

— Напълно ли сте сигурен? Да?

— Мери Джейн, изглеждаш на двайсет и четири години и си прекрасна. Коремът ти е плосък, краката — стройни, гърдите ти са предизвикателни. Да не споменаваме носа на Май фон Трилинг. Кой би могъл да те познае?

— Никой — съгласи се тя и се засмя.

 

 

— Мери Джейн! Мери Джейн! — изкрещя Раул отдалеч, още щом я забеляза, че се приближава към отделението. Бяха истински приятели. Той рисуваше за нея чудесни картини, тя му носеше малки подаръци. Много щеше да й липсва. Говорът му значително се подобри, след като тя започна да го занимава. Сега, колкото повече се доближаваше до него, толкова повече лицето му помръкваше. Блясъкът изчезна от кафявите му очи, усмивката изчезна от деформираната му уста.

— Buenos dias, Раул — поздрави го тя. — Какво има? — За миг усети как стомахът й се сви. Може би тя не бе такава, за каквато се бе помислила. Може би той е разочарован от вида й.

— Какво има, Раул?

— Докторът ли направи това? — попита момчето завалено. Все още бе мъчно да се разбере какво казва, но тя му бе свикнала. Тя кимна. Господи! Може би Брустър лъже. Може би не изглеждам толкова добре, колкото си въобразявам. Раул се извърна.

— Какво има?

— Сега ще си отидеш.

— Откъде знаеш?

— Защото вече си много красива — каза той и очите му се напълниха със сълзи.

— О, Раул — промълви тя и го прегърна.

 

 

Мери Джейн слушаше как телефонът в Олбани звъни и чакаше, да й се обадят. Най-после мистър Слейтър вдигна слушалката.

— Мистър Слейтър, обажда се Мери Джейн Моран.

— Съжалявам, мис Моран, щях да ви се обаждам. Нищо не става с обжалването на завещанието. Мислех, че може да оставим баща ви за наследник, а вас да определим за изпълнител на завещанието и за негов пълномощник. Това би…

— Мистър Слейтър — прекъсна го Мери Джейн. — Искам да ви предложа нещо. Когато нещата юридически се уредят и фермата се продаде, колко, мислите ще струва?

— Е, пазарът не е добър, но може би четирийсет-петдесет хиляди долара. А може би и по-малко.

— Съгласен ли сте да вземете имота за сметка на вашите хонорари, а сега да ми изпратите чек само за десет хиляди?

На другия край на жицата настъпи мълчание. Алчността се бори с морала?

— Е, това предложение е много особено и не се знае кога ще се уреди всичко и кога ще продадем фермата…

— Зная. И точно затова искам толкова малко. Бихте ли поели този риск? — Тя знаеше, че той ще захапе въдицата, усещаше се по напрегнатия му тон. Всички тези дребни провинциални адвокати бяха еднакви. След като ще има личен интерес, ще уреди всичко само за една седмица. Но тя се нуждаеше от парите сега, за да започне новия си живот. Напрегнато чакаше.

— Е, мисля, че няма нищо нередно да задействаме нещата така.

Чудесно, зарадва се тя.

— Още нещо, мистър Слейтър. Бих желала да си сменя името. Може ли да легализирате това, трябва ми за моята професия.

— Няма проблем, след като не сте омъжена. Изпратете ми свидетелството си за раждане и още няколко други документа…

— Имам всичко, което е необходимо, и ще ги пратя още днес, но днес очаквам и чека.

— Няма проблем — повтори той.

Сега наистина нямаше проблеми.

 

 

Джийн вървеше по Първо авеню и слънцето хвърляше отблясъци по лъскавата й коса. Крачките й бяха широки, държеше тялото си леко изпънато назад, което правеше походката й по-привлекателна. Трябва много да упражнявам това, повтаряше си тя наум. Може и да не се беше родила красива и сексапилна, но наистина беше актриса и бе наблюдавала цял живот момичета от типа на Бетани, с каквито светът бе пълен. Тя можеше да играе красавица и сега вече фигурата и лицето й нямаше да превръщат играта й в гротеска.

Спря пред банков автомат на Шейсет и четвърта улица, извади картата си и се нареди на късата опашка от нетърпеливо чакащи хора. Пълничък младеж тъкмо вадеше портфейла си, когато тя застана зад него. Той не довърши движението си, ръката му застина в задния джоб, погледна я. Само я погледна. И каза:

— Моля. — И отстъпи реда си.

— Няма нужда. Така е добре.

— Моля — повтори той и почервеня до корените на оредяващата коса на челото си.

Тя просто се плъзна на освободеното място, приела възхищението и почитта, които некрасивите дължат на красивите. Пъхна картата си в автомата, набра кода и поиска баланса на сметката. На екрана се появиха зелени цифри: шестстотин деветдесет и четири долара и осемнайсет цента. Изтегли двайсет долара и прибра картата си.

— Благодаря ви — каза Джийн на пълничкия младеж.

— Аз ви благодаря — промълви той.

Тя грациозно го заобиколи, вживяла се в ролята си, и тръгна пеша към офиса на „Либърти Травъл“, който се намираше през една пряка. В офиса беше празно, имаше само една служителка, която правеше резервации. Служителката беше руса и красива по натрапващ се начин благодарение на бухналата си прическа. Джийн се приближи до нея.

— С какво мога да ви бъда полезна? — попита жената и я изгледа от глава до пети с погледа, с който хубавичките жени оглеждат конкуренцията.

— Казвам се Джийн Мур. Искам билет за Лос Анджелис. Отиване.