Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (2)

1

Зимата в Ню Йорк е немилостива към бродуейските несретници, за кой ли път през този ден си мислеше Мери Джейн Моран, докато се бореше с внезапния напор на хапещия вятър, за да отвори тежката стъклена врата на бюрото за безработни. Тя влезе в сивото помещение, подобно на пещера, и без да обръща внимание на разните табели с инструкции, провесени с телени въжета от тавана, се нареди на вече дългата опашка, както правеше всяка седмица през последните шест месеца. Този път беше след някаква много дребна женица. Само дано не е приказлива, мина й през ума.

Въздъхна дълбоко, докато оглеждаше познатата сцена. Както и друг път, имаше неколцина незаети в момента сезонни работници и разни хора без професия, но й се стори, че повечето безработни са като нея самата — млади, енергични, вероятно и талантливи. В Ню Йорк обаче повечето от талантливите не изкарваха хляба си с изкуство. Припомни си отново, както и друг път в такива случаи, стария анекдот за шоубизнеса. За човека от цирка — метач на слонски лайна, който се почувствал зле и отишъл на лекар. След редица изследвания лекарят му казва, че резултатите са добри. „Не е нещо сериозно, но е доста рядък случай. Изглежда, сте много алергичен към слонски лайна. Избягвайте контакт със слонски лайна и всичко ще бъде наред.“

„Не мога!“ — провиква се човекът и обяснява какво работи.

„Ами, напуснете!“ — съветва го лекарят.

Човекът просто онемява.

„Какво?! Да се откажа от шоубизнеса!“

Също като онзи от анекдота, Мери Джейн не можеше да се откаже, въпреки че алергията й към слонски лайна се засилваше. Обикновено изпитваше състрадание към изпаднали писатели, танцьори, актьори и певци, но не и днес. Слонските лайна са страшно много, а аз си имам собствени проблеми, помисли си тя и затършува из голямата чанта от изкуствена кожа. Изрови някаква захарна близалка и евтино издание на „Куини“^[1] с оръфани корици — и се предаде на дългото чакане.

Безработната пред нея подхвърли през рамо:

— Как е? Скапано време, а?

Мери Джейн надникна иззад книгата си към дребната женица, облечена в нещо, наподобяващо детско спортно палтенце. Едва-едва се отличаваше от дрипава просякиня — не беше съвсем спретната и чиста. Изглеждаше малко отнесена или смахната. Сам, приятелят на Мери Джейн, винаги й натякваше, че била като „магнит за отрепките“, защото всякакви малоумници и маниаци се обръщаха към нея за дребни подаяния или просто за да си поговорят. Въпреки това тя ме можеше да превъзмогне себе си и да се сопне на нещастницата пред нея.

— Ами, да. Мразя да вали дъжд или сняг в деня, когато ми се пада да идвам тук. Времето прави животните в клетките по-раздразнителни — кимна тя към отегчените чиновници зад гишетата. — Пък аз сега не съм в настроение да общувам с когото и да е. — Мери Джейн отново забоде поглед в книгата си, а женицата запристъпва в огромните си галоши и се обърна напред, като се сгуши в палтото си.

След няколко минути Мери Джейн се улови, че препрочита едно и също изречение. По дяволите, рече си тя, май бях доста груба. Жената просто искаше да минава време. Потупа я леко по рамото и попита:

— Искате ли дъвка?

Жената се поколеба, после я погледна в лицето, пое дъвката и се усмихна. Зъбите й предизвикаха тръпка на погнуса у Мери.

Онази разгъна опаковката и пъхна бялото кубче в устата си.

— Малко ме е страх. — Тя посочи гишето, което все още беше далече пред тях. — Страх ме е от това, което ще ми кажат, когато стигна дотам.

— Ами запишете се в нашия клуб — изсмя се Мери Джейн. — Май вече не ми се полага помощ за безработни, но реших да намина и днес, да не би да са сбъркали нещо и да ми дадат още един чек.

Женицата въздъхна и кимна.

— Казвам се Грейс Уебър.

— Мери Джейн Моран. С какво се занимавате, когато не сте безработна?

— Мъча се да пиша романи, но работех като компютърен оператор в правна фирма, докато не ме съкратиха.

— А аз съм актриса — каза Мери Джейн. — Сега без ангажименти, но по-рано играех. Веднъж, преди три години, страшно ми провървя на Бродуей, критиката се скъса да ме хвали, но после — нищо.

— В коя пиеса? — Грейс изглеждаше истински заинтригувана.

— В „Джак, Джил и компромисът“. Играх в нея повече от година. — Мери Джейн почувства, че отчаянието й се надига. — Но оттогава никой не ме търси.

Всъщност работата беше още по-лоша, но тя си помисли, че не бива да изказва и майчиното си мляко пред съвсем непознат човек.

— Следващият!

Беше техен ред. Грейс й помаха, докато приближаваше към дългото гише.

— Късмет — подхвърли тя през рамо.

Мери Джейн пак запристъпва с премръзнали крака, гледайки как интервюиращата прелиства папките си. Наблюдаваше лицето на Грейс, когато жената срещу нея поклати глава в знак на отказ. После Грейс зададе някакъв въпрос, но жената отново поклати глава, посочи към вратата, стана от мястото си и изчезна нанякъде. Какво ли се опитваше да изкрънка? Дали наистина беше писателка или просто си въобразяваше нещо? Видя как Грейс посърна и се затътри навън. Дойде нейният ред да изпълни ролята си, тоест да получи хладното предупреждение, че ще прекратят изплащането на помощта след две седмици.

Мери Джейн Моран излезе от бюрото за безработни, което се намираше на пресечката на Двайсет и шеста улица и Шесто авеню, и плътно загърна сивкавото евтино палто около едрото си тяло. Да киснеш два часа и четирийсет минути за сто седемдесет и шест долара. Постоя малко на изхода, за да събере сили, и пое пеша по дългия път към църквата „Свети Малахий“ на Четирийсет и шеста улица, където се провеждаха репетициите на театралната трупа. Подгизналите й ботуши от изкуствена кожа шляпаха в ледената киша. Заваля сняг. Мери Джейн придърпа към челото си шала, с който се бе увила. Напъха още по-дълбоко ръце в джобовете на износеното си палто и продължи към покрайнините на града.

Свикнала беше със студа. Като че вечно бе стояла навън, на студено. Отгледала я бе баба й в градчето Скъдърстаун, щата Ню Йорк. Родителите й бяха станали жертва на автомобилна катастрофа. Мери Джейн пазеше неясен спомен за кавгата между пияния й баща и майка й, занасянето на колата, свистенето на гумите, изпотрошените стъкла. После — нищо. Освен студа, който добре помнеше — беше декемврийска нощ и тя трепереше премръзнала във фоайето на болницата, четиригодишно момиченце, изпаднало в шок, което лекарите и сестрите, скупчени около майка й и баща й, бяха забравили.

Майка й почина. Баща й получи сериозни мозъчни увреждания и накрая го изпратиха в болница за ветерани. На четири години неохотно я приюти майката на баща й — единствената жива родственица. Прекара детските и юношеските си години в разнебитена фермерска къща в северната част на щата Ню Йорк като натрапена гостенка на сприхавата старица. Зимите бяха мразовити, вътре в къщата бе почти толкова студено, колкото и навън и тя винаги бе ненавиждала студа, както и сега. Сети се за Грейс и за тънкото й палтенце. Най-лошото, от което Мери Джейн се боеше, бе, че ще свърши като измамена от живота дрипава просякиня, бедна, необичана, самотна.

На Хералд Скуеър забеляза, че още не са махнали коледната украса от луксозния универсален магазин „Мейси“. И на първи декември вече й се гадеше от наближаващите коледни дандании, но сега, през януари, след като едва бе издържала празниците, й се щеше никога да не бяха измисляли Коледата. Физиономиите на хората, които излизаха от магазина, потвърждаваха мнението й. Всички мразят тая суетня, рече си тя. Само че никой не си го признава и не се решава да скочи от увеселителното влакче в движение. Тя също не бе го сторила. Въздъхна, като си спомни за баба си, която й се бе обадила по телефона. И тя бедна, необичана старица. „Болна съм, Мери, май че имам грип. Почти не ставам от леглото. Нямаше да те моля, ако не се налагаше, Мери.“

Баба й се обръщаше към нея на име само когато искаше нещо. Иначе употребяваше единствено местоимението „ти“. „Ти ще можеш ли да прескочиш за няколко дни да се грижиш за мене?“ В края на краищата си милосърдна сестра. Последното не го каза, но то се подразбираше.

И независимо от обзелата я ярост, от спомените, които я караха да тръшне слушалката, да смени номера на телефона си, да избяга, да си промени името и никога вече да не се връща, старото чувство на вина я бе овладяло.

И тъй, на двайсет и четвърти декември Мери Джейн взе автобуса, за да замине при човека, с когото най-малко искаше да бъде. В Ню Йорк Коледата и без това щеше да е достатъчно мрачна, след като Сам заминаваше да прекара празниците при родителите си в Сарасота, но връщането в бараката в покрайнините на Елмира, където трябваше да се грижи за болната старица, си беше чист кошмар. Поради това тя още по-болезнено изживяваше факта, че Сам не я покани да замине с него. Срамуваше ли се да я запознае с родителите си? Мери Джейн въздъхна.

Сам, макар и прекрасен, бе труден човек. Женил се бе веднъж много млад и жена му го напуснала. „Заради това — твърдеше той — мразя брака.“ Мери нямаше нищо против, ама наистина нищичко. Притежаваше него самия, за какво й беше някаква халка? Но пък ако бяха женени, нямаше ли да я заведе във Флорида? Нямаше ли досега да я е запознал с родителите си? Всякакви, макар и не кръвни роднини, бяха за предпочитане пред баба й, кръвопийцата. Ама че скапана Коледа!

Нямаше да е чак толкова зле, ако баба й бе признателна. Ала тя не беше. Тъкмо напротив — постоянно я хулеше и се заяждаше с нея.

„Май че още си напълняла. Я ме виж, само кожа и кости съм, пък ти винаги си била дунда. От моята храна, от моята пенсия, от социалните ми осигуровки се угои. Дебела и нафукана. Въобразяваш си, че си нещо повече от другите. Скъдърстаун не ти понасял на тебе. Да работиш като медицинска сестра не ти допадало. Не можеше ли да постъпиш в болницата и без диплома, че първо да опиташ как е? Дотрябвала ти беше тая пиклива диплома, дето после така и не я използва. Артистка ще ми става тя! И какви роли игра напоследък? Не съм те виждала нито по телевизията, нито никъде. Какво стана с оная пиеса, в която играеше, а?“ И тъй нататък, и тъй нататък, да ти призлее. Млъкваше само когато се приспеше със сънотворни хапчета или с бърбън. Внучка й просто не я понасяше.

Мери Джейн никога не забравяше колко жестока бе баба й, нито унижението от евтините мръсни дрехи, които бе носила, нито подмятанията и презрението на момичетата в училище. Но най-лошо от всичко бе, че тя сама съзнаваше едно нещо: баба й беше права, жестока, но права, като я наричаше дебела, грозна и смешна фантазьорка.

Помнеше как се промъкваше в тъмната мухлясала баня във фермата, за да се погледне в огледалото с надежда, че страховете й няма да се оправдаят. Палеше лампата, тоест четирийсетватовата гола крушка, щръкнала от стената над огледалото. Отваряше чекмеджето на олющената пластмасова тоалетка до мивката, тършуваше между стари фиби, счупени ножици и полупразни туби с крем, за да изрови огледалото. Беше с две лица — задното с напукано увеличително стъкло — скрепени с излинели гумени обръчи. Сграбчила го с дясната си ръка, Мери Джейн трябваше да отвори огледалната врата на аптечката, така че да е перпендикулярна на стената, при което покритото с петна овехтяло огледало отразяваше тоалетната чиния. Тогава тя се покатерваше върху седалката на тоалетката и се привеждаше. Само по този начин можеше да види профила си, и колкото и да бе ужасен, той просто я хипнотизираше.

Всеки път, преди да погледне, тя изчакваше за миг, затваряше очи и прошепваше последна молитва. Сърцето й винаги биеше лудо, а дланите й се изпотяваха. После хващаше огледалото в лявата си ръка и го накланяше така, че успяваше някак да види профила си, отразен в по-голямото огледало на аптечката, което се падаше зад гърба й. И всеки път сърцето й се свиваше.

Носът й изскачаше направо от челото, където гъстите вежди почти се срастваха, изгърбваше се и се разливаше в месеста топка над тънките й устни. Брадичката й, или по-скоро това, което трябваше да бъде брадичка, се сливаше с шията й. Бузите й бяха възпълни безформени торбички, като бузи на катеричка, мислеше си тя. Ала катеричките бяха хубавички, докато нейното лице бе ужасно.

Всеки път, когато приведена се вторачваше в отражението си, горещи сълзи замъгляваха очите й, също както сега. И всеки път накрая се извръщаше към огледалото, за да застане лице в лице с врага си. Очите й, все още пълни със сълзи, огромни и кафяви, я гледаха изпод надвисналите вежди. Прозорци на душата, повтаряше си тя. За какво са ми притрябвали хубави кафяви очи? За да виждам колко съм грозна? Добре си се пошегувал, Господи!

На тринайсет години Мери Джейн Моран бе осъзнала доста неща. Знаеше, че е по-умна от повечето деца в училището. В град като Скъдърстаун, щата Ню Йорк, това не беше кой знае колко трудно. Всъщност, честно казано, тя бе по-умна и от повечето си учители. Но доколкото зависеше от нея, стараеше се да не го показва. Хората не обичат някой да е по-умен от тях. Баба й винаги я наричаше „всезнайка“ и в нейните уста това звучеше не като закачка, а като обида. Мери Джейн добре знаеше, че старицата не я обича. Знаеше, че е грозна и че сигурно такава ще си остане. И тогава значи никой няма да я обича. Никога.

Трябва да съм благодарна, че съм здрава, повтаряше си тя. Трябва да съм благодарна, че съм умна. Не всички са умни. Дори не можеше да си представи какво щеше да е, ако бе глупава, глупава като Марджъри Хеймън, която не можеше да каже коя е столицата на щата Ню Йорк, въпреки че Скъдърстаун се намираше само на четирийсет мили от Олбани.

Да, ала Марджъри бе една от най-големите хубавици в гимназията, а Мери Джейн можеше да си представи какво е, когато всички момчета те следят с очи и се избиват да седнат до теб в училищния автобус.

Част от проблемите на Мери Джейн по нейна преценка произтичаха точно от това — имаше прекалено силно въображение. Вече девойка, тя просто не можеше да седи по време на разгревките в дъното на физкултурния салон при останалите тромави фермерски щерки, които изглеждаха доволни като крави. Мери Джейн наблюдаваше мажоретките, между които беше и Марджъри Хаймън, и си представяше как ли би се чувствала, ако подскача пред стълпените хубави момиченца от по-долните класове. Сигурна бе, че ще й хареса. Освен това си представяше още тогава какво е изпитвала лейди Макбет, когато е влизала в тъмната спалня, за да извърши убийството, как се е чувствала Ана Каренина, когато е чувала приближаващия влак, и колко се е потиснала Алис Адамс, когато никой не й е обръщал внимание по време на танците. О, да, още тогава тя съвсем лесно можеше да си представя всичко това.

Но пък всъщност, припомняше си Мери Джейн с кисела усмивка, не й беше необходимо особено въображение, тъй като в училището никой не й обръщаше внимание. Тя минаваше от стая в стая, като трополящ призрак, ако се съди по отношението на всички момчета и на ползващите се с всеобща обич момичета. Тогава бе решила, че нищо няма да получи лесно, че никой няма да й подаде ръка.

Трябваше да се бори сам-самичка. Бог нямаше да й помогне, нито пък баба й. Сама трябваше да се справи с всичко.

И се справи. Приеха я като стипендиантка в сестринското училище. Записа се, за да се махне от Скъдърстаун. След това изкара курсовете по актьорско майсторство и започна едно безнадеждно обикаляне на импресарските агенции, прослушвания, денем работа тук-там, унизително оглеждане, дребни роли, после откази… Трябваше да минат много, ама много години, докато й се удаде възможност да се докаже, но най-сетне успехът дойде. Признаха я, приеха я, плащаха й, за да работи каквото тя искаше. И дори спечели любовта на един мъж, който беше и умен, и красив. Ала сега, изглежда, губеше всичко. Всичко се превръщаше в слонски лайна.

Откъм Бродуей задуха леден вятър и я натика в някакъв вход. Мери Джейн спря да си поеме дъх и малко да почине. Докато стоеше там и гледаше как хората наемат таксита, още веднъж си зададе оня, същия въпрос, чийто отговор знаеше и който бе неизменен, независимо колко пъти си го задаваше. За какво правиш всичко това? Откажи се, нашепваше й някакъв вътрешен глас, гласът на баба й. Дори и за автобус нямаш пари, ботушите ти пропускат вода, палтото ти е старо и протрито по шевовете, а ти бързаш в снежната виелица, за да отидеш на сбирката на актьорската трупа — там не ти плащат нищо, а искат от теб да репетираш по петдесет часа седмично. Сигурно си побъркана.

Знаеше обаче, че не е. Вършеше това, което винаги бе искала да върши. През детството й в Скъдърстаун театърът спаси живота й. Играеше във всички училищни пиеси, винаги характерни роли. Реджина в „Малките лисичета“, мисис Уеб в „Нашият град“, и бе добра. Ей богу, много повече от добра. Беше истинска. Театърът й показа пътя, пътя за измъкване от Скъдърстаун и Елмира, от непоносимия живот. Знаеше, че баба й няма да плати таксите за колеж или за театрално училище, а тя самата не разполагаше с пари и нямаше как да си изкарва прехраната. Принуди се да влезе в сестринско училище, но го мразеше. Обичаше театъра, открай време го бе обичала. Когато беше на сцената, се забравяше — намираше приятели, намираше себе си. Но сега, ще не ще, трябваше да работи като сестра, за да изкара някакви пари.

Беше време, и то неотдавна, когато си мислеше, че със случайните занимания е приключено и ще може да си изкарва хляба като актриса. Получи роля в кратка пиеса за двама: „Джак, Джил и компромисът“. Играеше продавачка, тромава несретница на средна възраст, която прекарва една нощ с някакъв закъсал търговски пътник, после двамата се влюбват. През цялото време са голи в леглото, а сцената е почти празна. Получи това, за което винаги си бе мечтала. Стана чудото, което я издигна до скромния успех на професионална актриса.

И после — още едно чудо! — получи похвални отзиви от критиката. Пиесата се премести в голям театър в района на Бродуей и близо две години тя игра ролята на Джил, ролята, която бе създала. Най-хубавото бе, че пиесата се откупи от киното и един от продуцентите, Симор Левин, се срещна с нея и почти й обеща да я ангажира.

Навремето, в Скъдърстаун, тя си мечтаеше в банята, но никога не бе имала смелостта да си мечтае за големия екран.

Независимо че успехът й бе съвсем истински, баба й, Марджъри и всички останали от Скъдърстаун нищо не подозираха за триумфа на Мери Джейн. Те не спадаха към редовните посетители на малките театри извън Бродуей. Но филм, това бе друго нещо! Всеки ще може да я види. Това ще е нейното отмъщение и за пръв път в професионалната й кариера ще паднат пари. Пиесата ще й даде всичко, от което има нужда.

Всъщност пиесата вече й бе дала Сам. Той бе автор и режисьор на „Джак, Джил и компромисът“. Той й бе възложил ролята, режисираше играта й и — чудо на чудесата! — влюби се в нея. След това, преди около шест месеца, когато Холивуд откупи пиесата, той започна преговори да му възложат режисурата на филма. Беше й обещал, че филмовата роля на Джил ще бъде нейна. Трагичният образ на една несретница. Тя щеше да го пресъздаде на екрана. Завинаги.

Сам отпътува за Лос Анджелис, за да преговаря. Отначало й се обаждаше всяка вечер, после през ден. След това не се обади почти цяла седмица. Тя просто полудя. Най-сетне получи от него бележка: „Прости ми. Направих всичко каквото можах. Ще се върна след четири дни“.

Два дни по-късно тя прочете във „Варайъти“, че във връзка с ролята на Джил се споменава името на Кристал Плинъм. Мери Джейн не можа да се вдигне от леглото цяло денонощие.

Единствен приятелят й Нийл Морели успя да я изкара от това състояние.

— Всички са дупедавци — бе казал той, докато тя лежеше, забила лице във възглавницата, и плачеше беззвучно. — Ето, хапни си малко ригатони. — Нийл се усмихна и лицето му на невестулка стана почти красиво. — Кристал Плинъм е курва. Ще се провали. Виж какво, ти създаде Джил, ти й вдъхна живот. Никой, който те е гледал, не може да те забрави.

— Да, де. Но повече никой няма да ме види — рече тя и отново й стана тъжно. Извърна се, за да скрие сълзите си.

— Ей! Ще ти дадат друга роля. Помниш ли какво писаха критиците? „Проникновеност. Патос без капка сантименталност.“ Дори и говедото Джон Саймън^[2] каза, че ти си просто върхът, а той мрази всички. Я го таковай Сам. Таковай ги всичките. Ей, като сме на тая вълна, що не вземеш мен да ме…

— Господи, Нийл!

— Хубаво, де. Може и по-късно, след като си избършеш носа. — Подаде й книжна кърпичка. — А как гледаш на духането? — попита, докато тя поемаше кърпичката.

Мери Джейн му се оплези и се изсекна.

— Ето че се държиш като добро момиче. Ама слушай, когато друг път се заемеш с духане, прави го с устата, не с носа и вместо да духаш — смучи. Чаткаш ли? Това сто на сто ще ти вдигне цената. Може дори и роля да получиш.

Нийл, най-добрият й приятел, я прегръщаше, докато тя плачеше, разсмиваше я, тъпчеше я с вкуснотии. Чудесен приятел беше, но грешеше. След „Джак, Джил и компромисът“ Мери Джейн така и не получи значителна роля. Сам се върна, смутен и засрамен, и тя се опита да го разбере и да се примири. То се знае, че не е могъл да направи нищо друго. Разбира се, че в Холивуд искат да дадат ролята на най-страхотната си мадама. А когато Кристал Плинъм прие ролята, Мери Джейн се опита да не се сърди на Сам, че изглежда доволен. От шест месеца все му прощаваше, докато кариерата му вървеше стремително нагоре. Трябваше да му прощава, иначе щеше да го загуби. Обичаше го и знаеше, че прави всичко, на което е способен. В Холивуд просто не търсеха дебели обикновени жени на средна възраст. Като че Америка изобщо не обичаше такива жени. Мери Джейн потрепери и се сгуши в палтото си.

Сам бе опитал да замаже нещата, доколкото може. Омаловажи значението на пътуванията си до Холивуд за определяне на актьорския състав и за подготвяне на сценария. Дори започна да стяга нова постановка — някакво шоу, в което щеше да я включи. Но не понасяше депресията й. Тя си го знаеше, ала не можеше чак толкова да се преструва.

Отново потрепери. Вятърът наистина ставаше все по-мразовит. След като прекоси Таймс Скуеър, тя се отправи в западна посока, през района на театрите. Беше грозен и безвкусен квартал със стари афиши и обяви, налепени на още по-стари олющени стени, с тъмни, вонящи на урина улички, но всъщност тя най-много обичаше тъкмо тази част на града. Беше сряда, ден на матинета, сети се Мери Джейн, когато забеляза оживлението пред входовете на театрите, добре облечените тълпи, готови да се подложат на напора на виелицата, а после да се отправят към домовете си в Уестчестър и Лонг Айланд. Мери Джейн вдигна очи към огромния плакат над театър „Плимът“, който рекламираше „Спирка за никъде“. Беше се явявала на прослушване за тази пиеса. Сега завистливо си представяше ангажираните щастливци, седнали в удобните си гримьорни, приятно загрети след представлението.

След като престанаха да играят „Джак и Джил“, тя се почувства като изгубена. А сега се боеше, че може да изгуби и Сам. Той се бе заел с филма, докато тя затъваше все по-дълбоко и по-дълбоко в нещастието си. Гледаше го как се стяга за пътуванията си до Западния бряг и се мразеше, че все му се обесва на врата. Така щеше да стане и тази вечер.

Сам не обичаше да му висят на врата. Може би и затова си бе определил среща с нея на репетицията. Стратегия за ограничаване висенето на чужда шия. Това щеше да е първата репетиция със Сам от няколко седмици насам. От почти четири години той ръководеше трупата. И когато замина на Западния бряг, всички се почувстваха загубени. Сега обаче той се връщаше, поне за известно време, и тя щеше да се вземе в ръце. Щеше да се стегне и нямаше да издава страха си, че скоро ще я напусне за няколко месеца, и щеше да опита да забрави, че всъщност ще я напусне завинаги.

Най-сетне, съвсем прогизнала, пресече Осмо авеню, мина покрай две чернокожи проститутки, които трепереха на входа на „Макдоналдс“, и стигна до входа на енорийската църква „Свети Малахий“. Провря се между тежките дървени порти. Отец Деймиън разговаряше със свой енориаш и я изгледа стреснато.

— Мери Джейн, вир-вода си! — Беловласият пастор се пресегна и й помогна да свали натежалото от сняг палто. Винаги се притичва на помощ на актьорите, помисли си тя с признателност, трогната от загрижеността му.

— Какво се е случило? — попита той.

— Отче, не питай. Аз съм безработна нюйоркска актриса, а ти си моят ангел хранител. Друго не знам. — Хванала мокрите си пробити ботуши и метнала през рамо овехтялото палто, тя блъсна с широкия си задник вратите към стълбището и се провикна: — Отче, ако няма за мен горещо кафе, кръв ще се лее!