Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (19)

18

— Къде отиваме? — попита Дийн, развълнуван от изненадата, която им обеща Доуб.

— Ще видиш, млади човече. Да изминем още само няколко мили.

Шарлийн се наведе напред, облегнала двете си ръце върху седалката.

— Каква тайна криете с Опра днес, Доуб? — попита тя и се усмихна. Тъжно й беше, че от утре двамата с Дийн ще продължат пътя си сами. През цялото пътуване Доуб се беше държал като истински джентълмен и никога не я бе помолил да лъже, не беше се отнасял непочтително с нея. Но Шарлийн знаеше, че това, което Доуб върши, не е редно, и отсега нататък те двамата трябваше да се оправят сами. Не беше много сигурна дали ще успеят, но добрият Господ щеше да се погрижи за тях.

Не бяха ли вече стигнали до Калифорния?

Ясно бе, че тя и Доуб са грешници. Дума да няма, бяха нарушили две от Божиите заповеди и тя всяка вечер се молеше на Исус да им прости. Помнеше и последните думи на майка си — че трябва да се грижи за Дийн.

Не можеше да си представи как би се справила без Доуб. Знаеше, че и той нарушава някои от Божиите заповеди. Припомни си историята за пътника, който попаднал между крадци и бил спасен от Добрия самарянин. Но какво ли би казала Библията, ако Добрият самарянин е и крадец?

— Какво крия от вас ли? — попита Доуб с престорено учудване. — Защо така, млада лейди, какво те кара да мислиш, че крия нещо от вас? — попита той с широко отворени очи, вперени в страничното огледало.

— Шарлийн, това не е справедливо. Да вземеш да се извиниш на Доуб. Той беше толкова добър към нас — извърна се към нея Дийн. — Във всеки случай Опра няма къде да скрие каквото и да е, нали Доуб?

— Съжалявам, ако съм те засегнала, Доуб — рече Шарлийн, потупа го по рамото и се усмихна.

Доуб наново се загледа в пътя и намали скоростта.

— Пристигнахме — каза той.

— Виж колко много коли! — изкрещя Дийн. Върху лъскавата рекламна табела на постройката пишеше: „При Честния Ейб — десет акра коли втора употреба“. Дийн изскочи от колата след Доуб, а Шарлийн ги последва.

Доуб повика някакъв човек отвътре и тръгна между дългите редици коли. Над главите им шарени балони се полюшваха от топлия калифорнийски вятър. Доуб спря пред една кола, върху чието предно стъкло бе надраскано с бяла блажна боя: „Специално намаление: 1999 долара“.

— Вече е време да купим кола — каза Доуб. — Май че тази има калифорнийски фасон.

Колата бе „Датсун 280Z“, спортен модел, сребристосива.

Шарлийн стоеше до Доуб, докато те двамата с Дийн я разглеждаха. Дийн просто кръжеше около нея, потупваше я по покрива, подритваше гумите.

— Прекрасна е, Доуб — каза Дийн. — И е сребриста, като другата ти кола. Също като коня на „Самотния ездач“.

— Наистина е много хубава — каза Шарлийн. — От вносните е, нали?

— Само че защо ти трябва още една кола, Доуб? — попита Дийн. — Твоята си е много добра. В тази няма да има място за друг, освен за теб и Опра.

— Не е за мен. Мислех, че може би на теб ще ти хареса.

Дийн ококори очи.

— На мен?

— Ами да, защо не? Ние с Опра искахме да ви купим някакъв подарък на раздяла, от благодарност, че правихте компания на стареца. — Доуб се обърна към Шарлийн: — А на вас в Калифорния ще ви трябва кола. Чувал съм, че там, който не притежава кола, го пъхат в ареста.

Преди Шарлийн да успее да заговори и да откаже, зад гърба й се разнесе глас:

— Добре дошли при Честния Ейб.

Обърнаха се и видяха нисък тантурест човек с голям корем, който се приближаваше към тях, нахлупил на главата си шапка а ла Ейбрахам Линкълн.

— Ако да ви помогна не успея, поне с нищо не ще ви навредя. А, това сте пак вие, мистър Самюълс. Това ли е синът ви, за когото ми разправяхте? — попита Честния Ейб, като се стараеше да не гледа Шарлийн.

Тя се доближи до Доуб и го докосна по рамото.

— Ти вече беше толкова добър с нас, Доуб — каза тя тихо. — Живяхме си като богаташи, откакто те срещнахме, и си хапвахме все вкуснотии. А ти се държа като истински джентълмен. Няма защо да ни правиш подарък. Вече си направил достатъчно много за нас.

Доуб впери поглед в ботушите си.

— На мен ще ми достави голямо удоволствие, Шарлийн — заговори той. — Наистина прекарахме чудесно. Като да сте ми собствени деца. А и много ми помогнахте. Вие си спечелихте парите.

— Шарлийн — намеси се Дийн — това е страхотна кола. Знаеш, че мога да я оправя, ако й има нещо. — Тя долови копнежа в гласа му.

— Но ако мислите, че прекалявам, просто ми откажете. Няма да се обидя.

Сълзи изпълниха очите на Шарлийн. Откакто мама ги напусна, от толкова отдавна никой не беше се държал така добре с тях.

— Благодаря ти, Доуб. Много ще ти бъдем задължени. И някой ден ще ти се отплатим.

Доуб се обърна към Ейб.

— Тази ще бъде — отсече той, хвана търговеца под ръка и го отведе настрани, като му шепнеше нещо в ухото.

Когато се върнаха, той хвърли ключовете на Дийн и каза:

— Хайде, синко. Ела да я изпробваме. — Доуб отвори предната врата за Шарлийн, после се намести на малката задна седалка заедно с Опра и се облегна напред.

— Как е? — обърна се Доуб към Дийн, когато излязоха на магистралата.

Дийн натисна газта, после се отпусна:

— Невероятна е, Доуб. Страхотен удар.

— Сега тя е ваша, деца. Благодарение на нея ще се сбогуваме по-леко.

Шарлийн се питаше дали полицията не прави някакви проверки, когато човек купува кола. Питаше се дали шерифът на Ламсън не е сложил имената им в онези компютри, които можеха да ги проследят. Но когато Ейб се доближи до колата, за да говори с Дийн, Доуб я отведе настрани.

— Шарлийн, още от мига, в който ви видях, ми се стори, че сте бегълци. — Той вдигна отбранително ръка. — Нищо не знам и не искам да знам. Но усещам как се чувствате. Повярвайте ми… За всеки случай — продължи той — регистрирах колата на мое име. На името на Доуб Самюълс. Чиста работа! Смятайте, че съм ви я дал на заем. Някой ден може да ви помоля да ми направите някаква услуга. И вече умната, нали?

Шарлийн преглътна и кимна мълчаливо. После се доближи до него и силно го целуна по загорялата буза.

 

 

Когато се върнаха в мотела, Шарлийн и Дийн натовариха куфара си на задната седалка на датсуна. Доуб ги наблюдаваше с ръце в джобовете, а Дийн се суетеше около колата, горд като миеща се мечка, която е уловила риба.

— Шарлийн, ще ми разрешиш ли да те посъветвам още нещо? — попита Доуб толкова тихо, че гласът му едва се чуваше.

— Разбира се, Доуб. Ти си умен човек. А си и добър.

— Е, Шарлийн, ти си повече от хубавичка. Ти си красавица. А за едно красиво момиче животът може да бъде или много лесен, или много тежък. Не си от онези, които правят живота си лесен. Но гледай да не бъде и много тежък. Ако дойде ден, когато трябва да кажеш на някого „да“, гледай да прецениш дали съображенията ти са правилни.

Шарлийн кимна, без да е много сигурна какво точно има предвид Доуб, но разчиташе, че ще се сети по-късно, както й се случваше с някои текстове от Библията. Повдигна се на пръсти и отново целуна Доуб по бузата, после силно го прегърна.

— Доуб, благодаря ти, че беше толкова добър с нас.

Дийн се приближи към тях и също прегърна Доуб.

— Сигурен съм, че ще ми липсваш. Сега само с Шарлийн ще мога да си разговарям за номерата на колите. И много ти благодаря за подаръка, Доуб. И за храната. И за хубавите кревати. — Дийн се изчерви, после клекна пред Опра и обгърна с ръце голямото куче. — Пази се, момичето ми! — поръча той.

Тя го облиза по лицето.

После Доуб я повика и тя скочи в колата до него. Дийн хлопна вратата и Доуб подкара големия сребърен понтиак от паркинга на мотела към улицата. Шарлийн му изпрати въздушна целувка.

— Той беше страшно добър към нас, Шарлийн — каза Дийн. — Щях да го помоля да ни даде няколко таблетки за бензин, но след като той сам не ни предложи, се побоях да не помисли, че сме алчни. Прав ли съм, Шарлийн?

— Прав си, миличък — отговори тя и го прегърна през раменете.