Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Flavor Of The Month, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 9гласа)

Информация

Сканиране
Еми(2015)
Корекция и форматиране
NMereva(2019)

Издание:

Автор: Оливия Голдсмит

Заглавие: Вкусът на сезона

Преводач: Румяна Радева; Лидия Шведова

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 1994

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфически комбинат“, София

Редактор: Димитрина Кондева

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: "Топ Тайп"; Алберто Рицо

Коректор: Петя Калевска

ISBN: 954-8240-17-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6052

История

  1. —Добавяне

17

Мери Джейн напусна къщата на баба си на следващия ден. Отби се при мистър Слейтър, адвокат от Елмира, за да обсъди с него продажбата на къщата и на мебелите. Разполагаше със завещанието на баба си — къщата оставаше на нея, но под попечителството на баща й. Баща й, който заради пиянството си бе погубил майка й и бе свел своето собствено съществование до вегетиране! Тя помоли Слейтър да легализира завещанието и да продаде всичко колкото се може по-бързо. После се качи на колата и прекоси границата към Масачузетс, където осребри облигациите. Най-сетне пое по дългия път към Ню Йорк.

По какъв начин могат да направят живота й поносим тези шейсет и седем хиляди долара (недекларирани и необложени с данъци)?

Какво всъщност искаше? Парите не стигаха, за да се купи къща в Хамптънс или дори апартаментче в Ню Йорк. Не стигаха и за да започне някакъв бизнес, пък и не искаше. Можеше да ги използва, за да си поживее, но какво щеше да стане, когато свършат? Да се върне в Елмира, към шепа хапчета, погълнати с алкохол?

Струваше й се, че през целия си живот е искала само две неща — Сам и кариерата на актриса. Е, парите нямаше да й върнат Сам. А с тях не можеше да си купи театър. Тя шофираше по магистралата, радиото свиреше някаква идиотска дискомузика от седемдесетте години. Спря да пие кафе в някакво отвратително крайпътно кафене, седна на масата и продължи да мисли. И изведнъж се сети. Сети се какво иска. Какво иска и от какво има нужда.

Имаше нужда от красота.

Защо не се бе сетила за това по-рано? Имаше достатъчно талант, за да си пробие път като актриса — театралните рецензии за „Джак и Джил“ го потвърждаваха, а и можеше да обича така, че да привлече един мъж. Въпреки всичко, въпреки външния й вид Сам я желаеше. Само външната обвивка, тленната й обвивка, не вършеше работа, ограничаваше възможностите й, погубваше я. Беше се опитала да я унищожи, но тя щеше да си отиде заедно с всичко останало — с таланта й, със способността й да бъде добър приятел, да обича.

Докато седеше на оранжевата пластмасова маса и колите по скоростната магистрала хвърчаха пред очите й, тя усети, че ръцете й, с които бе обгърнала пластмасовата чашка кафе, треперят.

Защо да не използва шейсет и седемте хиляди долара, които се намираха в чантата й, за да си купи ново лице и ново тяло? Да стане нов човек, поне външно? През цялата история на човечеството мъжете имаха пари, с които да купуват женската красота. Една Нел Гуин[1] е могла да се измъкне от улицата и да изтъргува хубостта си за богатство. Сега, за пръв път в историята, жената можеше да си купи красота заради самата себе си. Тя, Мери Джейн, имаше пари, за да си купи ново лице и… може би съвършено тяло. Знаеше, че това бе възможно. Науката можеше да го направи.

Усети как трепетът се пренася от ръцете към раменете и към цялото й тяло. Опита се да диша дълбоко и се надяваше, че, слава богу, никой няма я да забележи. Дебелата майка, която се суетеше около трите си невъзможни деца, и старият човек с жена, която, изглежда, страдаше от болестта на Алцхаймер, седяха близо до нея, но бяха изцяло заети със себе си. Тя бутна встрани чашата с кафето и затвори очи. Можеше ли наистина да стане всичко това? Имаше ли смелостта да го направи?

Пътят до Ню Йорк измина почти несъзнателно. Изключи радиото, натисна педала на газта докрай и потъна в странно състояние, нещо между страх и превъзбуденост. Не бе пропиляла за нищо опита си като медицинска сестра. И тъй, когато се озова в Ню Йорк с шейсет и седем хиляди долара в брой, завити в найлонова торбичка и напъхани в платнена торба на сигурно място в гардероба, тя се отдаде на проучвания. Разбира се, че имаше информация за доктор Уолдън от „Доктърс Хоспитал“, както и за Джон Армстронг от „Кълъмбия Пресбитериън“. Те бяха специалистите по пластична хирургия, до чиито услуги прибягваше цялото светско общество, поради почти неуловимите, но страшно важни детайли, от които всички имаха нужда. И двамата бяха със страхотна репутация, но Мери Джейн се нуждаеше от нещо повече.

С никого не сподели тайната за парите и плана си, ако това изобщо беше план. Всъщност не се срещна с никой от приятелите си. Първо трябваше да проучи толкова много неща. Обади се на Нанси Нортън, стара съученичка, която сега беше сестра в отделението за изгаряния на известната нюйоркска болница „Маунт Синай“. Пациентите, пострадали от изгаряния, често имаха нужда от сериозни хирургически корекции. Разговаря и с Боби Уоткинс, чернокож актьор, който след работа караше кола на „Бърза помощ“ и бе виждал много случаи на травми, предизвикани от злополуки. Прекара часове в библиотеката на Центъра за медицински изследвания на университета Корнел, където прегледа броеве на списанието на Американската медицинска асоциация, както и специализираните бюлетини по пластична хирургия.

Работата опираше до четирима специалисти: Робърт Дъкър от Маями, който работеше с множество новаторски способи, създадени от него благодарение на експерименти с бедни пациенти, които не можеха да го съдят в Хаити и в Доминиканската република. Уилям Рийд, който практикуваше в Лос Анджелис. Смятаха го за най-добрия специалист по коригиране на носове. Третият беше Джон Колинс, който явно лекуваше предимно пациенти от района на Парк авеню. Четвъртият беше Брустър Мур, завеждащият отделението за пластична хирургия в нюйоркската болница „Космополитън“. Той беше военен лекар, бе оперирал ветерани от Виетнам и от близо дванайсет години бе главен специалист по пластична хирургия в болницата. Но пък той бе единственият, който нямаше широка частна практика. Между медиците бе известен като „докторът, който лекува докторите“, и се разправяше, че той оправя грешките на други хирурзи.

Мери Джейн лежеше в леглото си, в своето собствено легло, което сега, след като Сам си бе отишъл, й се струваше толкова голямо и празно. Вперила поглед в тавана, тя обмисляше плановете си. Негрита мъркаше върху корема й.

Дали наистина би могла да не бъде повече грозноватата Мери Джейн, чийто талант бе скрит под продрания чул на тялото й? Можеше ли изведнъж да се появи някаква жена, която не само изглежда по-добре, ами е направо красавица? Възможно ли бе сега, на трийсет и четири години, тя със закъснение да се включи в категорията жени, които само като минат по улицата, карат всички мъже да извръщат глави, които предизвикват вълнение или дори смълчаване, където се появят, които вдъхновяват еротични сънища и романтични фантазии само с един поглед, усмивка или кимване?

Как ли би се почувствала тя самата, ако вече не е необходимо да се чуди по какъв начин да компенсира външния си вид, да не трябва да се старае, за да прикрие безформените си бузи, големия нос, хлътналата брадичка? Повече никога да не вижда гримасата, с която я оглеждаха, когато разпределяха ролите, с която я посрещаше всеки режисьор, всеки мъж, с когото се запознаеше? Как ли би се чувствала, ако стане примадоната, ако мъжете я преследват, ако не остава незабелязана, както почти винаги досега, ако очите на всички се фокусират върху нея, както върху Бетани или върху другите красавици?

Възможно ли беше? Колко ли изкуство и наука трябваше да се вложат за извайването на безформения пластилин в класически профил, за повдигането на увисналите й гърди, за премахването на тлъстините по корема, за издялването на статуя, която мъжете смятат за красива? Колко ли щеше да струва това? Колко ли щеше да я боли? Можеше ли изобщо да се направи?

Медицинското й образование й позволяваше горе-долу да разбира названията на процедурите, които щяха да приложат, и техниката, която щяха да използват за целта. Но дали някой хирург щеше да се наеме с всичко това? А тя знаеше, че има нужда не само от хирург, но и от ваятел, който да се вдъхнови да работи в продължение на месеци, да прояви разбиране към нейното желание, да поиска да извърши чудотворно преобразуване, без да я обезобрази или разболее.

Сигурно щяха да си помислят, че е лекомислена или откачена. Тя бе убедена, че не е лекомислена, но не бе съвсем сигурна дали не е луда. Може пък и да е. Въпреки това взе решение. Парите на баба й бяха достатъчни за някакво мижаво съществуване. Сигурно щеше да може да изплати всичките си задължения, да пътешества, но после щеше да се върне към същия живот, който водеше и сега. А тя не искаше повече да води такъв живот — живота, който й бе отреден.

След като бе в Ню Йорк, трябваше да започне с Колинс и Мур. Ръцете й трепереха, докато набираше номерата на допотопната шайба на телефона си, който вероятно беше последният екземпляр от този вид в Манхатън. Успя да си уреди часове. Не беше лесно. Наложи се да използва името на служител в болницата, когото познаваше, за да може да се запише за преглед при Колинс. Първо Колинс, после Мур. След това — ще видим!

 

 

Кабинетът на доктор Колинс бе в една страхотна сграда на ъгъла на Парк авеню и Шейсет и шеста улица. Фоайето бе облицовано с диагонално разположени черни и бели мраморни плочи. Подът бе дотолкова излъскан, че изглеждаше като мокър, а месинговите копчета на портиера блестяха, както блестеше табелката с името на доктора на вратата. Мери Джейн се засрами от безформеното си палто, купено в магазин за стари дрехи, и от претъпканата си черна чанта.

Секретарката на рецепцията не й даде възможност да се отпусне. Дамата бе слаба, руса и красива, косата й бе фризьорско постижение, изваяло френска плитка, която Мери Джейн никога не би успяла да оформи със собствената си коса. Питаше се дали жената не е произведение на доктор Колинс. Ако не беше така, той положително можеше да бъде обвинен за фалшива реклама.

Чака почти половин час, като през това време попълваше обичайните формуляри. Ръцете й трепереха. Най-после жената я поведе през дълъг коридор, застлан с дебел килим, към светилището на доктор Колинс. Когато тя влезе, той стана и я огледа от глава до пети.

— Е, мис Моран, с какво мога да ви бъда полезен?

Мери Джейн се прокашля и каза:

— Аз съм актриса.

— Така ли? — Дали гласът му не се извиси в края на въпроса в знак на недоверие? Тя набързо изреди някои професионални доказателства.

— Проблемът ми се състои в това, че не мога да получа друга роля. Заради външния ми вид — каза тя. После го погледна.

Лицето му бе безизразно, очите му изразяваха интерес, но оставаха студени. Едва ли щеше да може да продължи.

— Имате предвид пластична хирургия? — подсказа й той.

— Да.

— На колко години сте?

— На трийсет и четири, почти на трийсет и пет — призна си тя.

— Какво точно предлагате?

— Всичко! Каквото и да струва! — възкликна тя.

— Не ви разбирам. Пластична операция на носа? Или…

— Всичко, което е необходимо, за да стана красива — извика тя.

Докторът я погледна и въздъхна.

— Аз съм лекар, мис Моран, а не магьосник.

 

 

Тя прекара два дни на легло и едва не изпусна срещата с доктор Мур. Но накрая реши, че може да изтърпи още едно унижение, преди да се самоубие.

Сестрата на доктор Мур беше от ония бойни коне, които Мери Джейн много пъти бе срещала в болниците. Сигурно живееше в Куинс и всеки ден изминаваше огромното разстояние. Положително беше и клюкарка.

— Господин докторът не се занимава с пластични операции на тялото. Кажете точно какво имате предвид. Какви интервенции? — попита тя по телефона.

— Искам да се срещна с доктора — отговори Мери Джейн и я принуди да млъкне, въпреки че това още повече я вкисна. Когато два дни по-късно отиде в кабинета, видя, че раздразнението се бе придвижило от гласа към лицето на мис Хенеси. Тя безмълвно въведе Мери Джейн в спартанския кабинет. Брустър Мур беше нисък, тъмнокос човек; едва ли имаше метър и седемдесет. Преди да седне, Мери Джейн забеляза ръцете му — много дребни и нежни. Беше блед, но имаше здрав вид и лицето му излъчваше някаква светлина на фона на черната коса и кестенявите очи. Носеше тъмен костюм с бяла риза и синя връзка. Никога в живота си не бе виждала човек, който да изглежда по-чист.

Мери Джейн седеше със сведени очи, а ръцете й неспокойно се движеха в скута. Чувстваше се по-зле, отколкото при доктор Колинс и по-нервна, отколкото на всички прослушвания, които помнеше. Господи, с кои реплики може да си осигури тази роля? С какво би спечелила съчувствието и състраданието на един хирург? Ако изобщо хирургът може да изпитва такива чувства.

— С какво мога да ви бъда полезен — попита я той и за нейно най-голямо учудване и срам тя избухна в сълзи.

Плака дълго, а той седеше безмълвно и тихо, само бутна към нея кутия книжни кърпички. Най-после, след много хълцане и бърсане на очи и нос, тя вдигна очи. Срамът бе изтекъл с потока сълзи.

— Аз съм актриса — каза Мери Джейн.

Той кимна вежливо. Нямаше гримаса, но на лицето му не се появи никакъв израз.

— Много съм талантлива. — Бръкна в джоба на палтото си и извади изпомачкана вестникарска изрезка. — Трябва да ми повярвате — добави тя.

Той погледна статията, после отново обърна погледа си към нея.

— Много от моите пациенти проявяват голяма смелост, мис Моран. Иска се голямо усилие на волята, за да се влезе през тази врата. Защо не ми кажете какво искате?

И тя му каза. Спокойно. Колкото се може по-професионално. Свърши с разочарованието си от „Джак, Джил и компромисът“.

— Разбирате, нали? Имам нужда от хирургическа намеса. От сериозна хирургическа помощ. Необходима ми е за моята професия. Но не зная какво е възможно да се направи и не зная колко ще струва.

През цялото време той не бе престанал да я гледа. Най-после заговори.

— Разбирам проблема ви, мис Моран. — Той стана и заобиколи масата, която използваше вместо писалище. Внимателно я попипа под брадичката, повдигна главата й, обърна я наляво и надясно.

— Плътта не е камък, мис Моран. Непредсказуема е. Тя се движи, образува гънки. Лицето ви е неопределено. Няма плоскости. — Той докосна бузите й. — Тук и тук. — Постави пръста си под носа й. — Брадичката ви почти не се забелязва. Носът ви се свързва с горната устна без вдлъбнатината, която е прието да се смята за красива. Разбира се, че брадичката и носът не представляват особено сложен проблем, но хирургически не може напълно да се измени формата на лицето, или на главата. А красотата зависи от толкова много отделни компоненти. — Той замлъкна. — С положителност мога да ви разхубавя. Но не съм сигурен, че мога да ви обещая красота. И бих ви предупредил да не се доверявате на хирург, който твърди обратното.

Тя си спомни думите на Колинс, навлажни устните си, пое си дъх и заговори:

— Докторе, не търся вълшебник, но и не съм дошла за оформяне на профила. Не искам хубавичък малък чип нос. Не искам само някакво разхубавяване. Аз търся скулптор. Слушала съм за вас. Виждала съм какво сте правили. Мисля, че можете да постигнете това, което искам.

— Благодаря ви. И аз съм виждал това, което правите вие. Бяхте блестяща в „Джак, Джил и компромисът“. Наистина сте много добра актриса.

— А ще мога ли и да изглеждам добре?

— Съществува много определен стандарт на красотата в комерсиалния смисъл на думата — каза Брустър и погледна сивия ден през сивия прозорец. — В тази страна съществува нетърпимост към етнически характерното, към несъвършеното, към необикновеното. Въпреки че красотата, разбира се, е необикновена. Предполагам, че затова се прекланяме пред нея. — Той въздъхна, като да беше изморен от този много стар проблем, проблем, който бе обсъждал хиляди пъти. После отново се обърна към нея. — Докато стажувах и специализирах, работих с много трупове. Правил съм дисекция на около четиристотин носове и съм се опитвал да открия каква е магическата формула. Защо един нос е хубав? Какви са вълшебните пропорции, какво е съотношението с останалите части на лицето, коя извивка, коя линия е от решаващо значение. После реконструирах всеки от тях и се мъчих да постигна съвършенство.

„Успяхте ли“, искаше да го попита тя, но беше прекалено изплашена, страхуваше се да не чуе, че не е успял.

Той се извърна с гръб към прозореца.

— Според мен обществото е болно. Създало е фалшива, почти недостижима представа за женската хубост и после е принудило жените да полагат усилия да я постигнат. Нито една не успява. В моя кабинет са идвали някои от най-красивите жени в света и всички те бяха уплашени, че не са достатъчно красиви.

— Това едва ли се отнася за мен — каза сухо Мери Джейн.

— Не, разбира се — отговори той рязко. — Но повечето от специалистите по пластична хирургия експлоатират това болно общество. Жени, обхванати от невроза, защото смятат, че гърдите им трябва да бъдат по-големи и носовете по-малки. Или пък съпрузи, които имат изисквания от подобен род. Или пък жени, които искат да наложат на съпрузите си да имат някакви определени изисквания. Медицината от години подхранва болестта на обществото. Ние прогонваме естественото и създаваме нещо свръхестествено.

— Тогава защо го правите?

— Е, това не е основното ми занимание. Най-много практикувам възстановяване. Но работата има притегателна сила за мен. Бих излъгал, ако кажа, че не е така. И, разбира се, това носи много, много пари. Вземам каквото поискам. Всъщност операциите се правят по желание.

— Да, за някои — каза Мери Джейн сухо.

— Например за клиентките ми, които искат да им се обтегне кожата на лицето. Седем хиляди долара. И мога да го направя за по-малко от час. Това може да осигури нови лица за две от децата в моята клиника. Или нова операционна зала за нашата малка болница в Хондурас.

— И в Хондурас ли работите?

— Да, там има много случаи на рани от огнестрелно оръжие. Имам предпочитание към бедните, неразвити страни. Там никой не иска да опъват кожата на лицето му. Там старостта се почита и от хирургия има нужда само във важни случаи. Не за увеличаване на бюста или за повдигане на зърната на гърдите.

— Няма ли случаи на рак на гърдите вследствие на силиконови имплантации? — попита Мери Джейн.

Брустър Мур поклати глава.

— Доу[2] винаги е мразил хората. Някои доста смущаващи данни за силиконовите имплантации на гърдите се появиха в публикации още през седемдесет и девета. Но, изглежда, че жените у нас по-скоро ще поемат риска да заболеят от рак, отколкото да живеят с малки гърди. А лекарите предпочитат хонорарите пред скрупулите. Смъртоносният стремеж към красотата.

— Добре, докторе — каза тя и го погледна право в очите. — Ние и двамата разбираме положението. Добре. Колко ще ми вземете, за да ме направите истински красива?

Докторът погледна през прозореца.

— Ще трябва да се направят много операции — започна той, после се обърна и я погледна. — Ще останат белези. Белези, които никога няма да избелеят и които мъчно биха могли да се скрият. Келоидите[3] могат да ви обезобразят. Аз не правя операции на тялото, но мога да ви препоръчам специалисти в различните области. — Той замълча. — И ще имате неприятни усещания. Не. Болка. Истинска болка. Несъмнено. Ще трае дълго. Необходимо е време за най-различни процедури и за заздравяване между отделните операции. Гаранции няма. Толкова сериозна и мащабна задача се изпълнява мъчно. И струва много.

— Но значи можете да го направите? — попита тя. — Ще стане ли? — За миг гласът й пресекна. Тя замлъкна, пое си дъх и продължи. — Всички ми казваха, че вие сте най-големият специалист. Че правите чудеса. Значи можете да ме направите красива?

Докторът скръсти ръце върху папката, която лежеше на масата.

— Прекалено рано е, за да ви отговоря. Трябва да видя предварителните рентгенови снимки и резултатите от пълните ви изследвания. — Той леко докосна челото й, придвижи главата й наляво и надясно. — Но може би е възможно.

Тя въздъхна облекчено, после пак си пое дъх.

— Ще ми отнеме ли повече от две години и шейсет и седем хиляди долара?

— Не съм напълно сигурен. Може би. Но, разбира се, при положение че решим, че изобщо може да се направи. Защо ме питате?

— Защото разполагам точно с толкова време и пари — каза тя и бутна чантата си към него. Той изгледа протритата чанта. После се взря в Мери Джейн. За пръв път, откакто разговаряха, той се усмихна.

— Радвам се, че разполагате с парите, макар че е още рано да говорим за това. Не смятам тези операции за каприз, мис Моран, но никой няма да ви направи отстъпка. И ще ви струва скъпо. И ще бъдете неработоспособна дълго време след процедурите. Положително няма да можете да работите.

Мери Джейн се изсмя.

— Аз и сега не работя. — Смехът й прозвуча горчиво, като горчивината, насъбрана у нея. — Но нали няма да струва повече, отколкото имам?

— Може би. Не зная. Ще минем по този мост, когато стигнем до него. Засега искам серия от подробни рентгенови снимки и снимка на състоянието на зъбите ви. И искам да ви помоля да помислите колко сериозна стъпка предприемате. После пак ще се срещнем.

— Да, да. Благодаря ви, докторе.

— Моля, мис Моран.

— Сигурно искате някакъв аванс. Искам да кажа, чек ли да ви дам или…

Той я погледна, като да я преценяваше.

— Искам двайсет килограма — каза той и за миг тя се обърка. За пръв път, откакто започнаха разговора, Мери Джейн усети как кръвта прелива към бузите й и се изчерви силно. — Не можем да разберем върху какво ще работим, ако не свалите толкова — каза доктор Мур. — След това ще имаме по-ясна представа.

Двайсет килограма! Тя си знаеше, че винаги е била набита, че талията й е доста закръглена, а бедрата дебели, но двайсет килограма! Наистина се беше занемарила. Отчаянието, че губи ролята си, че губи Сам… Двайсет килограма! Ако ги свали, щеше да тежи петдесет и седем килограма. Толкова слаба не е била никога, даже и в гимназията в Скъдърстаун. Господи, цяла мъка беше да свали и десет кила, камо ли двайсет?

И все пак, ако е необходимо, ще го направи. Ще престане да яде толкова, ще спортува, дори ще гладува, ако трябва. Ще докаже доколко държи на идеята си. Трябваше да се промени, да промени живота си. Тя кимна и стана от стола.

— Двайсет килограма, мис Моран. Тогава ще можем да видим от какво сте направена.

Мери Джейн отново кимна и макар и замаяна, успя да се измъкне от кабинета.

Бележки

[1] Английска актриса (1650–1687), любовница на Чарлс ІІ. — Б.пр.

[2] Американски хирург, въвел силиконовите имплантации на бюста. — Б.пр.

[3] Белезникави следи от хирургическата намеса (мед.). — Б.пр.