Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (17)

16

По време на двайсет и петте години, през които пишех за холивудския зоопарк, аз, Лора Ричи, с положителност научих едно нещо: има лица, които кинокамерата просто обича, личности, които, обгърнати от внимание, просто се съживяват, израстват, завладяват. Това не е само въпрос на външен вид, въпреки че фотогеничността помага донякъде. То е нещо много повече и се среща доста по-рядко — нещо, което София Лорен го има, а Джина Лолобриджида — не. Гари Купър го имаше, Грегъри Пек — не. Бърт Рейнълдс — също, но не и Том Селек.

Това е нещо, което не се научава и не се упражнява. То просто съществува, като дишането. Хората искат да ви гледат. Вие сте личност, която има естествената дарба да приковава вниманието, когато се покаже на екрана. Как? Защо? Никой не знае.

Не зависи и от актьорското майсторство. Някои от великите актьори го нямат. Навремето, през трийсетте години, Шенк, Голдуин и Уорнър са го наричали „дарбата да бъдеш звезда“. Този термин не е по-лош от другите. И, повярвай ми, скъпи читателю, тази дарба е толкова рядка и толкова безценна, колкото черния диамант.

 

 

Лайла спря стария си открит мустанг на паркинга зад ниската сива сграда в Западен Холивуд.

Изскочи от колата, преметна чантата си през рамо, забърза към страничния вход и се изкачи по стълбите. Червената й коса се развяваше зад нея. От глъчката, която долиташе от залата, разбра, че вратата все още е отворена. Дойдох навреме, помисли тя. Лайла не обичаше да закъснява за часовете по актьорско майсторство. Джордж Гец изпитваше някакво перверзно удоволствие да порицава пред всички закъснелите и да им изнася тиради за тяхната отговорност пред „компанията“, както той наричаше скъпоценната си малка групичка от кандидат-актьори. Не че би могъл да разчита на успех, ако му хрумнеше да накара Лайла да се почувства неудобно. Тъкмо обратното. Джордж обикновено толкова много се умилкваше около дъщерята на Тереза О’Донел, че Лайла се опасяваше да не й провали курса.

Тя огледа просторното помещение без прозорци. Три от стените бяха покрити до средата със сив велтер. В единия край имаше няколко купчини сгъваеми столове с цвят на мокър гипс. До тях бяха струпани възглавнички. Една от стените бе изцяло покрита с огледала. Лайла се доближи до група млади жени, които я поздравиха по име. Бе най-популярното момиче, и то, защото не даваше и пет пари. Дори не погледна към тях, само измънка едно „здрасти“ и влезе в тоалетната. Там изчетка копринената си червена коса, разбъркана от вятъра в откритата й кола. Всъщност колата беше на Кен. Леля Роби го бе уговорил да й я заеме. Лайла мразеше форда, а кафеникавият му цвят никак не отиваше на косата й. Но казват, че просяците не могат да си позволят да бъдат придирчиви.

Вратата зад гърба й се отвори и влетя една от русите млади жени. Казваше се Банди… не знам си коя, сети се Лайла и насочи внимание към косата си. Русата беше приятелски настроена; всички се държаха дружелюбно, защото преди години бяха гледали по телевизията майка й с Бонбонка и Кльощавелка. Имаха чувството, че вече я познават и че може би известната Тереза О’Донел ще им помогне в кариерата. Друг път! Колкото можеше и на себе си да помогне. Или на собствената си дъщеря.

— Здравей, Лайла — изчурулика Банди, хвърли чантата си върху масичката пред огледалото и затършува из нея. — Само познай! — каза възбудено тя. И продължи, без да дочака отговора на Лайла. — Дадоха ми роля в рекламата. Реклама, която ще върви по национален канал! — Банди започна да рисува устните си с доматеното червило, което най-сетне намери. — Просто не мога да повярвам. Шестнайсет пъти правиха пробни снимки и накрая аз получих ролята!

— Поздравявам те — отговори Лайла. Въпреки че имаше финансови проблеми, тя никога не би участвала в реклама. Ала знаеше, че за всеки от съкурсниците й ролята в рекламен клип означава страшно много. Приходите от реклама по национален канал в значителна степен осигуряваха разходите за курсовете по актьорско майсторство, дикция, пеене и танц. Да не говорим за дрехи, кола, козметички, частни учители, боядисване на косата, светски живот и от време на време по някоя хирургическа корекция. Банди обаче както мнозина смяташе, че ролята в рекламата е истинска роля. Лайла знаеше, че за повечето от тия момичета в курса това ще си остане най-голямото постижение в актьорската им кариера. Повдигна рамене. Тя самата никога нямаше да продава паркетин или душове по телевизията.

Лайла си спомняше, че веднъж бяха предложили на майка й да рекламира с Бонбонка и Кльощавелка по телевизията някакъв боклук — перилен препарат или нещо от сорта. Тереза бе озверяла: „Кинозвездите не перат и не рекламират пране по телевизията!“ — разкрещя се тя на Ейра Сагарян, нейния импресарио. През всичките тези години Лайла бе чула от майка си много дефиниции за звездите и ги бе запомнила всичките. Кукловодката беше кучка и интригантка, алкохоличка, досадница, пълно куку, но все пак навремето беше звезда. А Лайла точно това искаше — да бъде звезда. Същество, което никога не плаща в брой, винаги пристига в лимузина, сама не отваря вратата, никога не пуши на обществено място, никога не отказва автограф, помни името на всеки, не облича една и съща рокля два пъти подред, обръща се към режисьора с „мистър“, няма нищо против това хората да се обръщат към нея с „мис“, не фамилиарничи с техническия персонал, никога не прави сама резервациите си за самолет или хотел, за поздрав само стиска ръка и не се целува, обръща се към продуцентите на малко име, има секретарка, никога не кара сама колата си /освен ако не е спортна/, участва в предпочитани от нея благотворителни прояви, посещава прожекции на други звезди, знае как да отхвърли предложение за женитба, без да обиди кандидата, винаги закъснява и си отива по-рано, на всяко парти седи на най-хубавото място и чака другите да дойдат при нея, на шведска маса не си сервира сама, разбира от договори и никога не престава да е център на внимание.

Тя се стремеше да бъде точно такава звезда и да засенчи майка си. Затова никакви глупави реклами.

Извърна се към Банди.

— Какво ще рекламираш? — Въпросът прозвуча толкова мило, сякаш Лайла наистина проявяваше интерес.

— Тоалетна хартия! — рече Банди победоносно.

Дръжте ме да не падна, помисли си Лайла.

— Честито! — каза тя любезно и напъха четката в чантата си.

— Веднага съобщих на мистър Гец. Той толкова се гордее с мен.

Страхотно! Преподавателят по актьорско майсторство се гордее, че ученичката му ще продава гъзобърсалки. Лайла въздъхна. Роби й се бе клел, че Гец има връзки и че тя трябва да започне отнякъде. Върна се в залата и се отпусна върху една възглавничка. Огледа курсистите и отново се смая от многото красиви мъже и жени. Това беше Лос Анджелис. Истинска напаст бяха тия съвършени манекени. Тук бяха събрани в едно помещение най-хубавите момчета от Южна Дакота, Уисконсин, Орегон, Западна Вирджиния, Айова, Масачузетс и Луизиана, както и красавиците от Мисисипи, Вирджиния, Върмонт, Роуд Айланд, Охайо и Оклахома. Външният им вид ги превръщаше в нещо изключително — той бе паспорт за излитане от блатата, откъдето бяха изпълзели. Тук, обаче, в Холивуд, дори и най-голямата красота бе гаранция единствено, че можеш да станеш келнер, контрольор на паркинг или проститутка. Лайла поклати глава.

Вратата в другия край на залата се отвори и влезе възпълничък човек на около петдесет години, с дълга посивяла коса, привързана на опашка. Някои от новопостъпилите в курса колебливо изръкопляскаха, после настъпи мълчание. Джордж Гец се тръшна тежко върху възглавничка, която му подаде един от курсистите. Насядаха в полукръг около него. Само Лайла не мръдна от мястото си. Коремът на Джордж се бе разплул върху бедрата, белите му мършави крака стърчаха като кибритени клечки от белезникавите шорти. Носеше черни кожени сандали и избеляла протрита тениска с надпис „Спасете китовете“, изпъната върху издутия му корем. Имаше очила без рамки, с толкова дебели стъкла, че през цялото време малките му очички изглеждаха оцъклени от учудване.

Е, Джордж Гец бе предложение на леля Роби. Мнението на Роби за преподавателите по актьорско майсторство беше добре известно. Той смяташе, че човек или може, или не може да играе. Ако не може — никой не е в състояние да го научи. Ако може — просто има нужда от някого, който да му предаде някои похвати, допълващи актьорския талант. Според него Джордж можеше поне това да направи. А и все още имаше връзки с някои от по-възрастните режисьори и продуценти.

Сега Джордж вдигна глава и прикани курсистите към тишина, като обходи с поглед всички в залата. Лайла усещаше, че тишината е заредена с напрежение. Всички бяха тук, за да се учат от този човек, но знаеха, че за това се заплаща скъпо — то струваше много повече от учебната такса. Джордж рядко изричаше каквато и да е похвала и му доставяше истинска наслада да унижава най-непохватните.

— Лягай на пода… махни възглавничките… гледай наоколо да има достатъчно пространство… Сега ще работим групово. Съсредоточи се, затвори очи, почни дихателните упражнения.

Всички се подчиниха на заповедите. Чуваше се само хипнотичното дишане на групата. Според Лайла цялата тази работа беше страхотна дивотия.

— Сега седни… не отваряй очи. Сгъни крака под брадичката и ги обхвани с ръце. Дишай! Дишай! Сега се съсредоточи. Искам да ме накарате да повярвам, че вие сте сладолед „Ванилия“, който се топи на слънцето. Не мислете за времето. Ще ви кажа кога свършваме. Започни!

Лайла забави дишането си. Абсолютна тъпотия! Лайла вярваше, че добрата игра зависи от способността да си представяш нещата и да възпроизведеш скритите вътрешни преживявания на даден образ. Откъде се взе този сладолед? Тъй или иначе, тя нямаше намерение да става актриса. Щеше да става звезда!

Мълчанието бе нарушено от гласа на Джордж.

— Кори — извика той — продължавай да правиш упражнението, но не си отваряй очите. Всички останали да отворят очи и да погледнат Кори.

Лайла изпълни нареждането, после въздъхна. Знаеше какво ще последва и се бунтуваше срещу нелепото прекъсване, което трябваше да задоволи егоцентричните пристъпи на Джордж.

— Кажете ми какво виждате. Внимателно разгледайте Кори. Виждате ли сладолед „Ванилия“, който се разтапя на слънцето? Нее! — внезапно изрева Джордж. Всички подскочиха. — Това прилича на буца пюре! А пюрето не се топи на слънцето, така ли е, Кори?

Момчето отвори очи и отправи извинителна усмивка към Джордж, после се изчерви, когато видя, че всички го гледат.

— Ето, това е пример как не трябва да се играе. — Джордж се огледа. Всички отклониха поглед, само Лайла храбро се вторачи в него.

— Лайла, би ли дошла тук, пред цялата група? Искам да им покажеш как го правиш. Гледайте я! — каза Джордж и се отдръпна.

Лайла вече бе свикнала Джордж да я сочи за пример в такива случаи. Но какво, по дяволите, представляваше тоя сладоледен боклук? Тя знаеше как да привлече вниманието към себе си. Изгони всички мисли от съзнанието си и с лекота навлезе в подходящо настроение. За да угоди на Джордж, първо отпусна врата си, после раменете си, след това ръцете си. Погледите на всички бяха приковани върху нея. А тя можеше да ги задържи там чрез силата на волята си. Минаха няколко секунди, после чу гласа на Джордж, който наруши мълчанието.

— Ето това е сладолед „Ванилия“, който се разтапя на слънцето! — поясни той на курсистите, а после се обърна към Лайла: — Лайла, ти работи ли върху монолога на Порция?

— Разбира се, Джордж.

Това им бе зададено за „домашно“ миналата седмица.

— Тогава бъди така добра да ни го изрецитираш. Днес имам нужда от истинска актьорска игра. — Джордж се облегна на стената и затвори очи. Курсистите се настаниха по-удобно, като че промяната на положението на телата им можеше да облекчи болката на завистта.

Лайла се изправи, припомни си наум първите няколко стиха и после включи вътрешната си нагласа, която я превръщаше в магнит за очите. Не разбираше по-голямата част от монолога, но Роби го бе репетирал с нея и указанията му още звучаха в главата й. Беше изпълнявала тази сцена и за Кен — и на него му бе харесало. Сега, без много усилия, Лайла се превърна в Шекспирова героиня. Странните думи, мелодиката на речта просто избликваха от нея. Тя бе добра имитаторка и си спомняше на кои места Роби снишаваше глас и сдържаше дъха си. За миг зърна някои от лицата в аудиторията. Те несъзнателно изричаха безгласно репликите, а очите им, пълни със завист и обожание, бяха вперени в нея. В такъв миг Лайла обичаше всички — тези отчаяни, тъжни, хубавички загубеняци, и любовта й извираше от всяка нейна дума и жест. Искаше й се да им даде част от себе си, да им даде нещо, което те не притежаваха, не можеха да притежават и никога нямаше да притежават. Тя се пресягаше през пространството и ги привличаше към сърцето си. Изговаряше думите не към групата, а към всекиго поотделно. Лайла обичаше да й се възхищават, но само когато бе под закрилата на сцената.

Когато най-после произнесе последните думи, всички мълчаха. После избухнаха аплодисменти и всички закрещяха. Лайла сухо се усмихна, поклони се дълбоко, но само веднъж и после се върна на мястото си, като отбягваше погледите на другите. Обхваналите я добри чувства изчезнаха. Вътрешно се чувстваше празна, не — мъртва. Банди, която седеше до нея, се пресегна и я потупа по ръката, за да я поздрави. Лайла издърпа ръката си и се хвана за гърлото, за да сподави отвращението, от което й се заповръща, като че устата й беше пълна с жлъчка. От презрение я побиха тръпки.

Джордж я похвали.

— Само от четири месеца учи при мен, а виждате ли как напредна. Всички трябва да се учите от нея. Това е системата „Гец“.

След тази безвкусна реклама Джордж премина на друга тема. Лайла наблюдаваше колегите си с крайчеца на окото, докато те се прехласваха по Джордж. Сякаш можеха да се научат как да играят като нея. Едва не се изкикоти. Всички бяха хубави, но тя знаеше, че красавицата в стаята се казва Лайла. Знаеше още, че само красотата няма да направи от нея звезда. Нито връзките на Тереза, ако съумееше по някакъв начин да ги използва, нито леля Роби, нито горкият Джордж. Дори и талантът й не бе достатъчен. Много дълбоко в себе си Лайла знаеше, че у нея има нещо необикновено, нещо, което приковаваше вниманието и привличаше интереса на всички. Но това нещо трябваше да се изложи на показ. Това, че всяка седмица посещаваше курса, нямаше да й помогне с нищо. Половината от присъстващите в стаята се надяваха, че Сай Ортис изведнъж ще отвори вратата и ще ги открие. Тя имаше какво да им каже: той никога няма да влезе при тях.

Как да стане чудото?