Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (16)

15

Мери Джейн се събуди изведнъж, но съзнаваше, че все още не може да събере сили да отвори очи. Лежеше в леглото си, тялото й се бе наместило между познатите буци на матрака. Кожата й настръхна от студа във влажната неотоплена стая.

Разреши си да отвори очи за миг, видя толкова, колкото можеше да понесе, после пак ги затвори. Ох, боже! Не! Не искаше да се събуди отново. Поне не тук. Нима нищо не можеше да направи както трябва? Нали беше медицинска сестра, по дяволите. Лежеше върху покривката на кревата, без одеяло, все още в черната рокля, която бе носила вчера на погребението. Пред леглото се търкаляше черна лачена обувка.

Погребението. Дойдох вчера тук след погребението. А после? После си налях едно питие, спомняше си тя. Засега стигаше дотук. Нова тръпка от студ я разтърси и я принуди да седне. От внезапното движение главата й се замая. Придвижи се бавно към края на леглото и спусна краката си на пода. Поседя така, докато събере сили за друго движение. И после, ей така, изведнъж, повърна.

Когато спря да повръща, Мери Джейн огледа оскъдно мебелираната стая, в която се чувстваше неканена гостенка, въпреки че бе израсла в нея. По дяволите, тя и тогава се чувстваше като натрапница. Очите й се спряха върху вратата на дрешника, където се намираха детските й спомени, натъпкани в кутии. Дъх на мухъл, примесен с миризмата на повърнато. Тя бавно се изправи, завлече се до скрина, взе някакъв изпокъсан пешкир и почисти стаята. Отвори прогнилия прозорец и изхвърли вонящия парцал навън.

И след толкова много години все още я болеше, че баба й бе напъхала в кашони всичките й вещи веднага след като тя замина да учи в сестринското училище. Мери Джейн никога не бе успяла да си наложи да прегледа всичките кашони със стари дрехи, изрезки от списания, училищни свидетелства и спомени, но все още негодуваше срещу баба си, която бе заличила следите от нейното присъствие. Негодуванието все още тлееше у нея, въпреки че баба й вече бе мъртва.

Мери Джейн се загърна с халата си, за да се сгрее, затвори вратата на спалнята зад гърба си и зашляпа по чорапи надолу по разнебитената дървена стълба. За миг сякаш усети до себе си Снежанка, старата черна котка от детството й, която винаги я придружаваше до долу, за да й прави компания по време на самотната закуска. Котката, която отдавна бе умряла, беше едничката й утеха, докато растеше в тази къща. Сега единствената й приятелка в Ню Йорк беше Негрита.

— Е — каза тя гласно — не се е променило почти нищо.

Влезе в кухнята и заоглежда цялата бъркотия. Възмущаваше се от немарливостта на баба си повече, отколкото от злобата и проклетията й.

Вдигна кафеварката от печката, сипа студена вода и кафе и я включи. Докато чакаше кафето да мине през филтъра, седна пред изпоцапаната маса, която някога бе боядисвала с бял лак, облегна брадичка на скръстените си ръце и се отпусна. Очите й се спряха върху купчината от празни метални канчета за супа, натрупани в един от ъглите. Върху полицата над пропуканата порцеланова мивка имаше няколко нащърбени чинии и големи чаши за мляко, купени в магазина „Пет и десет цента“. Тапетите бяха избелели и на места издути от влагата, вероятно от течовете, които редовно се появяваха напролет. Емайлираната кафяво-зелена печка с шест метални крака бе покрита с пластове мазнина, непочиствани от години. Пред мивката и печката линолеумът бе продран и отдолу прозираше по-стар слой и сиви прогнили дъски.

Тя забеляза как стоманеносивият ден се промъква през прозореца и разпилените късове от предишния ден започнаха да се наместват в съзнанието й. Неколцината души в църквата, дошли от добри чувства, въпреки че баба й не се славеше като сговорчива съседка. До гроба я съпроводи само мисис Уилис, която живееше най-близо — на една миля от тях.

След като чу трополенето на калните буци пръст, изсипващи се върху евтиния чамов ковчег, Мери Джейн уреди сметката по погребението с мистър Робинсън, заведе мисис Уилис у дома й, после се върна в запустялата фермерска къща. Върна се и си наля нещо за пиене.

И още едно. И още едно. И плака. Най-после плача, помисли си тя, докато си наливаше кафе. Но не за баба. Плача за себе си. И после, призна си тя, бе влязла в стаята на баба си, бе взела всички хапчета, които намери на нощното шкафче и ги бе изгълтала с остатъка от бутилката „Чивас Ригал“, която си бе донесла от Ню Йорк. Искаше й се вече никога да не се събуди, никога да не посрещне още една мрачна утрин. Защото на трийсет и четири години тя знаеше, че си е получила каквото й се полага за един живот: главна роля и изключителен любовник, и че всичко е свършено. Ако една дебела грозновата актриса не е постигнала успех до трийсет и четири годишна възраст, би ли могла да очаква, че нещата ще са по-добри, когато стане на четирийсет и шест? А на петдесет?

Но беше ясно, че със самоубийството не се получи нищо. Каква ирония — медицинска сестра, която да не може да уцели дозата за самоубийство! Нагълта доста хапчета и изпи толкова много алкохол.

Но се пробуди, за да се изправи пред своята собствена грозота и нечистотии и пред хармониращата с всичко това обстановка. Оттук произхождам и въпреки всичките ми усилия не съм нищо повече от това. Боклук, израсъл в сметище.

Нямаше да има нито друг Сам, нито друга роля като Джил, нито друг приятел като Нийл, нито друга театрална трупа. Мери Джейн седеше пред масата. Бе толкова смазана, че дори не можеше да се разплаче.

Кафето забълбука и тя влезе в килера да види дали може да си намери нещо за ядене, което да усмири стомаха й. Може би солети. Огледа съдържанието на полиците — имаше буркани със сушен грах и боб и с консерви, които баба й всяка година приготовляваше, сякаш изпълняваше религиозен ритуал, а после изобщо не използваше. Имаше цели редици буркани със стари домати, моркови и зелен фасул. На малката стеничка се намираха продуктите, които подлежат на разваляне — всеки от тях бе в найлонова торбичка, завързана с червена тел. Погледът й попадна на някакви бисквити. Знаеше, че това е единствената твърда храна, която може да погълне. Взе кутията, пъхната в найлонова торбичка, и започна да я отвързва, докато се връщаше в кухнята.

Сипа си още една чаша кафе, бръкна в кутията с бисквитки и изхвърли горния пласт. Предпазливо опита една, усети вкус на плесен и я изплю. После взе друга кутия. Тъкмо щеше да я отвори, когато забеляза, че някой вече я беше отварял, но от обратната страна. През непрозрачната обвивка забеляза нещо сиво-зеленикаво.

Мишка? Едва не изтърва кутията, но нещото не мърдаше и тя се вгледа по-внимателно. Не. Не беше мишка. Мери Джейн разкъса опаковката и едва сдържа дъха си. Пачка хартийки, привързани с ластик се изтъркаля върху масата. Мери Джейн заби втренчен поглед в хартийките. Чак след минута можа да изпищи дрезгаво:

— Пари!

Банкнотите бяха завързани толкова здраво, че й трябваше време, за да ги развърже и да ги нареди на купчинки върху масата. Всичко шестстотин трийсет и седем долара. Шокът на откритието я повали върху скърцащия стол. Откъде се взеха тези пари? За миг си помисли колко хубаво би било, ако баба й знаеше за тия пари, после осъзна истината… Тя самата ги беше пъхнала там!

О, не, бабо, заговори я мислено Мери Джейн. Защо? Какво си мислела да правиш с тях? Тогава най-сетне Мери Джейн заплака за смахнатата старица — мъчно й беше, че не е успяла да ги похарчи. Сигурно ги бе спестявала цял живот.

Когато плачът й секна, тя си сипа вече изстиналото кафе и се опита да мисли. За колко ли време старата жена бе спестила повече от шестстотин долара от продажбата на яйца и зеленчуци и от социалната осигуровка?

Осъзна, че никога досега не се е замисляла за финансовото състояние на баба си. Винаги бе приемала факта, че са бедни като църковни мишки. Баба й непрекъснато повтаряше, че тя, Мери Джейн, живее от нейната милостиня. След като нямам достатъчно средства дори и за себе си, казваше тя. Но това истина ли беше? Баба й положително бе получавала помощи за сираци, след като майката на Мери Джейн бе починала, а баща й бе невменяем. А дядо й, който отдавна бе починал, не служеше ли в железниците? Не беше ли оставил пенсия? Освен това преди тя не знаеше, че баба й увеличава доходите си, като дава под наем пасища на съседни ферми. Винаги приемаше, че наемът едва стига за погасяване на ипотеката, но дали нямаше повече пари? А ипотеката изплатена ли беше? Мери Джейн разтърси глава като сомнамбул, който се пробужда. Може би идеята й бе налудничава, но тя се изправи и отиде в килера.

Разкъса опаковките на другите кутии. Нищо. Разбира се, че няма да има нищо, идеята й бе глупава. На какво само приличаше къщата. Баба й беше съвсем бедна. Все пак дали нямаше още пари? Какво друго имаше в килера? А в къщата?

Разтреперана, тя се върна в килера и започна да изважда всеки буркан консерва и да се взира в съдържанието през мръсното стъкло. Бе прегледала половината полица, когато забеляза, че един от бурканите на задния ред изглежда по-иначе. Взе го в кухнята, изми нечистотиите и впери очи в него. Бързо отвори капака и извади отвътре вързопче в пластмасова обвивка: изскочи още една пачка банкноти. Сърцето й блъскаше в гърдите, ръцете й трепереха. Преброи парите. Почти две хиляди долара.

Наля си още една чаша кафе и се тръшна върху стола. Сърцето й щеше да изскочи от вълнение. Повече от две хиляди долара! А след като имаше толкова, сигурно имаше и още.

С очи, приковани в нарастващата купчина банкноти, Мери Джейн разбра с положителност — баба никога не ме е обичала. Няма нищо чудно, че винаги се чувствах като някакво бреме за нея. Вярно, тя ме е прибрала след катастрофата с родителите ми. Тя е единствената ми роднина, която познавам, но никога не ме е обичала. Спомни си, че като дете бе искала по нещичко като всички деца — пари за кино, бонбони, някоя и друга играчка — но неизменно чуваше отказа на баба си: „Не, не мога да си го позволя, след като сега имам две гърла за изхранване. Сега, когато ти ми увисна на ръцете“.

И Мери Джейн бързо се бе научила да не моли за пари, бе спряла дори да се надява, че ще получи каквото и да е. Нищо не очакваше и чувстваше, че за всекиго е страхотно бреме. А когато в сестринското училище престанаха да й плащат стипендията, защото оценките й се понижиха, тъй като се наложи да работи вечер, баба й бе казала: „Не мога да ти помогна с нищо. Едва свързвам двата края“.

Мери Джейн удари с юмрук по масата. Значи я беше лъгала. Откъде се взеха тези пари? Дали нямаше още? Изправи се и огледа стаята, смешната купчина от празни канчета за супа, измити и запазени бог знае защо. Взе да рита купчината и канчетата задрънкаха по пода; риташе всяко поотделно и те захвърчаха към стените, препъваха я, търкаляйки се около краката й.

— Проклета да си, бабо. Как можа? Бях толкова кротка и послушна! Как си могла да криеш всичките тия пари. Как си могла да не ме обичаш поне мъничко?

Очите й се спряха върху издутите избелели тапети над мивката. Протегна ръка и напипа някаква издатина. Съвсем целенасочено взе нож и го заби в нея. Започна да бели тапетите и от стената западаха твърди найлонови обвивки като албумчета за снимки. Под лъскавата повърхност Мери Джейн видя облигации. Стари. Преброи ги. Единайсет хиляди долара в облигации!

Преобърна къщата наопаки. Това й отне часове. Търсеше зад картини, под калъфите на мебелите, под дъските на пода, измежду останалите консерви. В кутията за лед в хладилника намери около четири хиляди долара. В банята намери седемстотин и шейсет в стара, много стара кутия за дамски превръзки. Докато късаше, мачкаше и крещеше, докато претърсваше всеки инч от гадната порутена къща, в която съдбата я бе принудила да израсне, тя не преставаше да хлипа.

Тази нощ Мери Джейн взе купа от шейсет и седем хиляди долара в брой и в облигации и се качи в спалнята си. Едва се мъкнеше от умора, гняв и плач. Когато мина покрай термостата в подножието на стълбата, погледна стрелките. Беше нагласен на шестдесет и пет градуса по Фаренхайт, най-високата температура, която баба й разрешаваше в къщата. Със замах премести стрелките на седемдесет и пет и продължи да се изкачва по стълбата. Знаеше, че сега поне ще бъде на топло.