Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (15)

14

Страховете на Шарлийн се бяха разсеяли, приспани от приятния живот. Освен това си мислеше, че полицията ще търси нея и Дийн, а не някакво семейство. Те тримата приличаха на семейство. В колата беше приятно. Доуб разправяше весели истории, а Дийн ги занимаваше с табелките на колите.

Спираха на всяка бензиностанция и всеки път Доуб зареждаше колата с вода, продаваше десетина таблетки и после продължаваха пътя си. В Аризона прекараха повече от седмица, после поеха на север към Невада. Когато прекосяваха границата между два щата, Шарлийн се молеше наум и всеки път дишаше все по-леко.

 

 

Тази вечер, в мотела край Карсън Сити, щата Невада, Шарлийн коленичи и се помоли за Неговата помощ, за закрила над нея и Дийн. После отново благодари за Доуб, който беше джентълмен и християнин. И накрая се помоли и за душите на Бойд и на баща си.

Шарлийн се изправи и се приближи до нощното шкафче. Отвори чекмеджето. Както обикновено намери там Библия. Сигурно Бог ги напътстваше. Но Шарлийн започваше да си мисли, че във всеки мотел има и по една Библия, както има хавлиени кърпи и сапун. Доближи се до вратата на банята, почука и извика на Дийн.

— И тук има Библия, Дийн. Готов ли си вече?

— Какво ще ни прочетеш днес? — попита Дийн от банята.

Шарлийн извади подвързаната в черно книга и я остави настрана.

— Обичам да чета от Библията на мама — каза тя и върна Библията на мотела на мястото й в чекмеджето. После взе оръфаната стара Библия.

— Още не зная, Дийн. Известно ти е, че отварям наслуки и чакам Бог и мама да ни подскажат своите напътствия.

Откакто Боб говори с нея за Дийн, тя си блъскаше главата върху неговите думи. Да лъже, че Дийн не й е брат, й се струваше нередно, но това не бе нищо в сравнение с факта, че Дийн наистина й беше приятел. Беше и неин природен брат. Всичко изглеждаше толкова объркано. В много отношения Дийн си беше истинско дете, но същевременно бе неин закрилник. Тя се грижеше за него, но пък имаше и нужда от присъствието му. Той беше нейното семейство. У дома, в Ламсън можеше и да не мисли за това. Но на път техните взаимоотношения много повече я тревожеха.

Дийн излезе от банята.

— Прочети ми пак за Данаил и лъва. Това ми харесва. Някои от другите неща не ги разбирам.

Шарлийн приседна на края на леглото. Дийн се просна върху него, само по гащета. Бе затворил очите си, ръцете му бяха скръстени зад главата му, на устните му играеше лека спокойна усмивка. Шарлийн го гледаше и както обикновено се възхищаваше на красотата и съвършенството на тялото му. Приличаше й на ангел, на уплашен мил и любещ ангел, за когото тя трябва да се грижи, да бди над неговата доброта и хубост, които суровият живот не бива да накърни. Шарлийн знаеше, че и тя самата не е особено умна, но пък знаеше също, че може да предпази и двама им от злите хора, с които е пълен светът.

Шарлийн прелисти овехтялата Библия на майка им, после я отвори.

— Днес ще четем от Второзаконието, Дийн, Глава десета, стих девети. Това е от Стария завет, Дийн, от времето, когато Исус не е бил роден. — Шарлийн се взря в страницата и видя, че избраният от нея текст е ограден с молив от майка й.

— Дийн, я виж! Мама е харесвала този стих и го е отбелязала, както и други стихове. Нека видим какво има да ни каже тя с думите на Господа!

Шарлийн се облегна върху рамката на леглото, Библията лежеше отворена върху скута й. Когато видя, че се е настанила удобно, Дийн извърна лицето си към нея, завря челото си в бедрото й и обгърна с ръка краката й. Очите му останаха затворени.

— Ето това е стихът, отбелязан от мама — каза Шарлийн — „… По която причина Леви няма дял или наследство с братята си; Господ им е наследство, според както Господ, твоят Бог им се обеща.“

Шарлийн бавно затвори книгата, но пъхна пръста си на мястото, откъдето бе чела. „Леви няма нито нещо общо, нито наследство с братята си.“ Тя се замисли върху съвета, който Доуб й беше дал за Дийн, замисли се за срама и тръпки полазиха по ръцете й.

— Продължавай, Шарлийн. Много хубаво звучи.

— Дийн — каза тя внимателно — това е послание от мама.

— Тя така красиво казва всичко в своята книга, Шарлийн.

— Мама иска да ни каже нещо, Дийн. Седни и ме слушай.

Дийн отвори очи и седна, облегнат като нея на таблата на кревата.

— Не разбирам какво ни казва мама с тази книга, Шарлийн. У дома тя говореше по друг начин.

— Тези думи не са точно мамините, Дийн. Това са думите на Бога. Мама само ни подсказва кое да четем. А днес тя ни насочи към тези думи, защото те ни обясняват нещо. Нещо, което е много важно.

— Какво искаш да кажеш, Шарлийн? Кой е Леви? — попита Дийн.

— Няма значение кой е бил той. Казват, че не му е било разрешено да има нещо общо с братята си.

Дийн я погледна и тя видя как страхът бавно изпълва сините му очи.

Шарлийн обгърна с ръка раменете на Дийн и погали русо — бялата му коса, която толкова много приличаше на нейната.

— Дийн, мама ни казва, че отсега нататък трябва да спим в различни легла. След като вече сме пораснали, трябва да спим отделно.

— Но защо? Ти не се казваш Леви. Там не пише, че Шарлийн не трябва да има нищо общо с брат си. А защо мама да иска да спим в различни легла? Тя винаги ни слагаше да спим заедно, когато бяхме у дома. Защо ни казва сега да спим поотделно? — Гласът му звучеше раздразнено, беше готов да се разплаче.

— Защото ние не само спим заедно. А това, което правим, е грешно. Братя и сестри не трябва да спят в едно и също легло. Те не бива да се докосват един друг, както правим ние.

Лицето на Дийн се сгърчи. Шарлийн усети силна болка в сърцето си.

— Искаш да кажеш, че вече няма да лежим заедно и да ни бъде хубаво?

— Точно това искам да кажа, Дийн. Ще бъдем близки приятели, но само толкова. — Шарлийн отново се сети какво й беше казал Доуб. Че е забелязал как стоят нещата между нея и Дийн. Преди Доуб да я бе предупредил, тя се бе мъчила да не мисли много-много за това. Толкова естествено бе да бъдат близо един до друг, сигурни и щастливи. Всъщност, откакто се помнеха, те си бяха така. Тя не можеше да спи другояче. Това си беше тяхна тайна. Но Доуб бе добър човек и беше умен. А сега мама им изпращаше послание от страниците на Библията. Вече два пъти получаваше предупреждение.

Шарлийн стана от леглото и зави Дийн с чаршафа. Забеляза издутината в гащетата му и бързо я закри.

Дийн продължаваше да хленчи:

— А сънищата, Шарлийн? Толкова ме е страх. Не мога да спя, без да си ме прегърнала. Преди не ме караше да спя сам.

Шарлийн се сети за лошите сънища, които я нападаха в последно време, но се наведе над него и го целуна по челото.

— Ще бъда до теб, в другото легло, съвсем наблизо. Нищо лошо няма да ти се случи, докато правим това, което Бог иска от нас.

Тя дръпна завивките на другото легло и се пъхна в него, после изгаси лампата, а на масичката между леглата остави Библията на майка им.

— Сега си кажи молитвата и заспивай. Бог ще ни пази. И не забравяй да се помолиш за Бойд и татко, а най-вече за мама и й благодари за това, че ни напътства.

Дийн подсмръкна:

— Добре, Шарлийн. Щом ти искаш да е така, ще те послушам.

Дълго лежаха мълчаливо. Шарлийн си знаеше, че няма да може да заспи, но се надяваше, че поне Дийн ще се унесе. И се молеше той да не сънува. Поне да не сънува лоши сънища. Тя още лежеше с широко отворени очи, когато Дийн започна да диша равномерно. Липсваше й неговата топлина, но тя сега вече знаеше какво искаше да каже Доуб. Да се отпусне без Дийн обаче й беше трудно. Глупаво беше, защото татко вече не можеше да им причини никакво зло. Сигурно не бе хубаво, че спяха заедно. Посланието на мама не значеше ли точно това?

Най-после Дийн съвсем се унесе. Тя се мъчеше да заспи и за малко успя да задреме, но щом усети първия проблясък на деня, далеч на хоризонта, чу, че Дийн вика.

Той се мяташе в леглото и скимтеше силно.

— Не! — простена той отчетливо. — Моля те, недей!

Шарлийн вече не издържаше, но се постара да не мръдне.

Ще мине, мислеше си тя.

Но виковете на Дийн се засилваха и той се замята още по-ожесточено.

— Не, татко! Моля ти се! — викаше той.

Тя бе сигурна, че той сънува някой от най-ужасните си сънища, но бе решила да се подчини на волята на Бога. Взе Библията на мама от нощното шкафче с надежда в нея да намери утеха. Запали нощната лампичка над леглото и запрелиства страниците. Дийн се успокои, но все още хлипаше в съня си. Шарлийн затвори очи и се помоли:

— Господи, помогни ми да не греша и дай на Дийн покой в съня му! Мамо, помогни ми!

И тя бе започнала да плаче тихичко и отново отвори Книгата на псалмите, които обичаше най-много. Дийн още веднъж изстена — дълбок сподавен вик от болка.

Шарлийн се спря на Псалм 133. На слабата светлина тя прочете:

„Ето, колко е добро и колко угодно братя и сестри да живеят заедно в единство.“

Тя впери поглед в страницата и на няколко пъти проследи текста с пръст. После остави Библията на нощното шкафче и отиде до Дийн. Леко го отмести, за да си направи място, и легна до него. Прегърна го и прошепна в ухото му:

— Тук съм, Дийн. Сега всичко ще бъде наред.

Дийн се събуди, когато Шарлийн легна до него. Без да отваря очи той се сгуши до нея и каза:

— Никога не ме оставяй сам, Шарлийн.

Шарлийн нежно го залюля в ръце.

— Няма, Дийн — обеща тя — Никога няма да те оставя.