Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (14)

13

— Кога излита самолетът ти? — попита Мери Джейн, само за да се покаже учтива към Нийл. Нямаше сили да разговаря нито с него, нито с Моли, нито с когото и да е. Сам си бе отишъл. Животът й беше непоносим. Е, не дотолкова, че да ме докара до самоубийство, мислеше си тя вяло, но поне колкото да ми се прииска никога да не се бях раждала. Нийл обаче — шумен и въодушевен — бе добър приятел и затова тя се преструваше, че проявява някакъв интерес. Сега, след като Сам замина, Нийл се канеше да отпътува, а тя трябваше да иде при баба си, Мери Джейн се чувстваше, като да бе попаднала жива в моргата.

— В девет сутринта от летище „Кенеди“ — отговори Нийл на въпроса й. — Ще дойдеш ли да ме изпратиш?

Мери Джейн се поколеба, преди да отговори. Ненапразно се страхуваше, че Нийл ще поиска това от нея. За тази година щеше да бъде четвъртото изпращане на приятел, който заминава за Лос Анджелис с договор. А от доброжелатели бе разбрала, че Сам е заминал с Бетани.

Дали е знаел, че ще я напусне, докато се бяха любили? Или му е хрумнало по-късно? Или пък беше дошъл само да се сбогува и несъзнателно бе попаднал в обятията й? Беше ли завързал някаква връзка в Лос Анджелис? Ако нещата стояха така, защо бе взел Бетани със себе си? Дали просто не е имал нужда от някого, от когото и да е? Дали първоначалният й отказ не го е озлобил? Обича ли я още? Изобщо обичал ли я е някога?

Все въпроси без отговор. Може би и Сам дори не знае отговорите. Ала това не й пречеше да си ги задава непрестанно. Защо? Защо? Защо?

Сега трябваше да се оправи със заминаването на Нийл. Мери Джейн мразеше сбогуванията, мразеше безкрайното пътуване с метрото и после с автобус, най-евтиния начин да се върнеш в града. Да пропилее най-малко час и половина, когато може да си лежи в къщи в леглото, да яде кроасани с шоколадова плънка и да гледа видео. Господи! Не биваше да разочарова Нийл. Добре, ще си вземе кроасани и книга. Или пък да се отдаде на разточителство и да се върне с директните микробусчета от летището.

— Добре, Нийл — каза тя — В колко взимаш автобуса?

— Добрата новина е, че и дума не става за автобус. Продуцентът ми плаща пътя до летището с лимузина. Лошата новина е ранният час. Ще те взема в седем сутринта — каза Нийл.

Мери Джейн изохка, затова той бързо продължи:

— Ще закусим на летището, след като си предам багажа.

Тя долови признателност в гласа на Нийл, която се дължеше на нейното съгласие. Освен сестра му кой ли друг би го изпратил?

— Благодаря ти, Мери Джейн — каза той, преди да затвори телефона.

Но всичко това беше вчера. Човек гледа по друг начин на поетите ангажименти в шест и десет сутринта в неделя. Копнееше да се върне отново в леглото, да забрави всичко. За да не се поддаде на изкушението, Мери Джейн седна на съдраното канапе в дневната с огромна чаша кафе. Усещаше колко пуст е апартаментът. Никога преди не се бе чувствала толкова изморена и самотна.

Досега не се бе и замисляла, но изведнъж си даде сметка, че на три пъти се оказа единственият изпращач на приятелите си, които потегляха към успеха. Беше сигурна, че и този път ще е същото. Не бе възможно тя да е единствената приятелка на всички тях. В случая с Нийл това беше така: прекалено яростен самотник бе, за да има приятели. Може би другите мразеха сбогуванията повече от нея. Или, сепна се тя, другите бяха по-мързеливи, твърде егоистични и прекалено завистливи, за да им се иска да споделят радостта на преуспяващите си приятели. Може би и тя самата изпитваше завист.

Облече се бавно, като с мъка си налагаше да се развесели, въпреки че не виждаше повод за радост. Днес е денят на триумфа на Нийл, мислеше си тя. Нямаше да помрачава успеха на Нийл с провала на собствената си кариера. Може би тя сама бе прогонила Сам. Сълзи започнаха да пълнят очите й.

— О, боже! — Изправи се рязко и едва не разля кафето. — Стига толкова!

Точно в седем Мери Джейн застана пред входа на сградата. Докато чакаше, се загледа в отражението си в стъклото на входната врата и прокара пръсти през гъстата си тъмнокестенява коса. Поне косата й беше хубава. Но трябваше да предприеме нещо с белите кичурчета. Джинсовата пола, която се прихлупваше отстрани, я правеше още по-пълна, но веднъж Нийл й бе казал колко много я харесва в тази пола. Казал бе, че в нея изглежда точно като Вероника от комиксите. Разправяше й, че за пръв път получил ерекция, като гледал Вероника. И така, днес той ще види своята Вероника, помисли си Мери Джейн и се усмихна.

Сложила си бе и кремавата блуза с малки разпъпили розички, която си бе купила на разпродажба в „Лора Ашли“. Имаше и малка якичка със закръглени краища, която бе открила в оказионен магазин на Трето авеню. Същинска Вероника. Върху якичката си бе забола златна брошчица, а на китката си носеше смешна гривна с амулети, и двете пластмасови, и двете купени от „Улуърт“. Носеше и жилетка с монограм, като ученичка. Тоалетът й се допълваше от евтини мокасини. Тя отново се усмихна сама на себе си.

Тъкмо прехвърли чантата си под мишница като учебник, когато видя тъмносинята луксозна лимузина да завива откъм Десето авеню. Нийл бе отворил прозореца и когато колата спря, извика:

— Вероника!

— Гламчо! — отвърна му тя и преди да се качи в колата, направи пирует, за да е пълно шоуто.

— Ти си откачалка, Мери Джейн — каза Нийл, докато колата потегляше и отново слезе на платното. — Затова те обичам!

— Аз ли съм откачалка? — попита Мери Джейн с престорено учудване. — Ти си човекът, който фетишизира Вероника. Не съм чувала да има друг някой, който да е бил влюбен в героиня от комикс.

— Това, което изпитвах към нея, нямаше нищо общо с любовта — ухили се похотливо Нийл. — Щеше ми се да я замъкна в някое закътано сепаре и да правим с нея хоризонтални упражнения.

— Другите момчета мастурбират с „Плейбой“. Ти винаги си искал да се различаваш от останалите — изсмя се тя. После се изви към него и го огледа от глава до пети, докато лимузината хвърчеше по Ист Ривър Драйв. Риза от розова коприна, на която трите горни копчета бяха разкопчани, бели панталони, бели обувки, при това от „Гучи“, но без чорапи. Върху друг човек това би изглеждало нелошо.

— Май не съм единствената, която купува дрехи от стария театрален реквизит — каза тя. — Хайде да се опитам да отгатна. Отиваш на някакво парти, маскиран като холивудски сваляч.

— Целият Холивуд е маскарад — отговори Нийл и се засмя. — Е, и какво мислиш? Ще пасна ли на обстановката?

— Чакай малко — отговори тя и зарови из чантата си. Подаде му кутийка, опакована в шарена празнична хартия. — Бон воаяж!

Нийл нетърпеливо разкъса опаковката, после избухна в смях и извади масивната верижка от златист метал, на която висеше огромен медальон със зодиакалното изображение на Козирога.

— Сега вече си такъв, какъвто се полага — каза Мери Джейн и закопча лъскавата верижка около врата му. Тя потупа медальона, който се открои върху откритата част от хилавия гръден кош на Нийл. — Напълно в стила на Лос Анджелис.

На летището Мери Джейн застана на тротоара, докато шофьорът извади багажа. Сърдитата смръщеност на Нийл бе изчезнала, а устата му, и без това голяма, бе разтегната в усмивка. Господи, колко щеше да й липсва Нийл.

— Искаш ли да ти помогна? — предложи тя.

— Не става — отговори той. — Звездите никога не носят сами багажа си. — Повика носач, който пое багажа му, за да го предаде вместо него и да му каже в коя зала да чака.

Когато влязоха в огромната сграда, Мери Джейн се остави Нийл да я хване под ръка, за да прекосят заедно полупразната зала и да отидат до кафенето в другия й край.

Келнерката им наля кафе, после взе поръчката им за закуска.

— Освен това искаме две двойни „Блъди Мери“ — добави Нийл, преди тя да успее да се отдалечи.

— Защо, Гламчо? Да ме напиеш ли се опитваш? — кокетно запита Мери Джейн.

Нийл се наведе през масата и хвана ръката й.

— Ела с мен, Мери Джейн — каза той нежно и гласът му беше сериозен.

Господи, не това, помисли тя. Не сега. Сили нямам да се държа храбро. Цялата ми енергия отиде, за да се правя на добро приятелче. Мери Джейн се опита да отговори безгрижно.

— Да бе. Точно това им е притрябвало в Холивуд: дебела, грозна скапанячка, която не може да получи роля, защото и красавиците се избиват от конкуренция. — Келнерката пристигна и сложи пред тях чашите. — Пия за теб, Нийл, и за твоя успех! — Тя се чукна с него и отпи малка глътка.

Нийл гаврътна питието си и остави чашата на масата.

— Предложението ми е сериозно, Мери Джейн. Тръгни с мен сега. Мога да купя още един билет с кредитната си карта и готово. Само да се съгласиш.

Мери Джейн неловко се размърда на мястото си.

— Не мога да направя това, Нийл. Добре знаеш.

— Обичам те — призна Нийл. — Сега, след като скъсахте със Сам, мога да ти го призная. Обичам те. Сънувам те всяка нощ. През цялото време искам да те докосна. Искам да се грижа за теб.

Мери Джейн почувства буца в гърлото си. Боже мили! Това беше прекалено. Беше невъзможно. А и обидно. Един вид: Сам е повече, отколкото ти се полага, на теб ти стига един клоун. Но Нийл не бе само клоун. Беше истински приятел. Тя го погледна и усети болката му.

— Нийл, аз си мислех… Мислех си, че сме само добри приятели. Не зная — заплака тя. — Съжалявам, Нийл.

— Ако не искаш да приемеш заради мене — заговори Нийл — направи го заради себе си. Ти имаш изключителен талант, Мери Джейн. Там може би ще си намериш работа.

Тя опита да се овладее и избърса очите си с книжната салфетка.

— Нийл, щом не ми дадоха роля в „Джак, Джил и компромисът“, след като съм създала ролята на сцената, никога няма да ме вземат във филм. „Джак, Джил и компромисът“ беше единственият ми шанс. Вече съм убедена.

Тя видя как лицето на Нийл посърна и обхваналото го униние още повече смали очите му. Мъка връхлетя Мери Джейн и премаза способността й за съпротива. Не искаше Нийл да отпътува от Ню Йорк толкова мрачен. И молеше Бога той да не изпитва към нея същото, което тя изпитва към Сам.

— Ей, Нийл — започна. — Знаеш ли кога най-добрата ти приятелка се маскира като твоите фантазии?

Нийл се опита да се усмихне, но не отговори.

— Когато настана моментът да заминеш — отговори Мери Джейн и го потупа по ръката.

Нийл въздъхна.

— Е, добре, аз заминавам. А ти какво ще правиш?

— Какво ще правя ли? — попита Мери Джейн. — Ами имам театралната трупа, имам приятели. Не зная, но може би скоро ще ми дадат роля в някоя пиеса. А когато Сам се върне…

— Забрави го Сам.

— Недей, Нийл. И преди съм те молила. — Мери Джейн усети, че се изчервява.

И двамата замлъкнаха и напрегнато впериха поглед един в друг, докато слушаха обявяването на полета по микрофоните.

— Твоят е — каза тя и бе доволна, че сцената приключи.

Нийл взе ръчния си багаж от стола. Без да вдигне очи, каза:

— Забрави Сам, Мери Джейн. Той никога не е бил достоен за тебе. Беше само едно едро хубаво тяло и може би оная му работа е била голяма колкото самолюбието му. И я пъхаше във всичко, което се изпречи на пътя му.

Мери Джейн бързо се изправи.

— Сега не е нито времето, нито мястото за подобни разговори, Нийл. Не искам да слушам такива приказки. — Тя тръгна към изхода.

— Съжалявам, Мери Джейн. — Нийл я настигна. Стояха мълчаливо до контролния пункт, откъдето започваха коридорите към чакалните за полетите. Нийл пусна сака си на земята и обхвана Мери Джейн с ръце.

— Обичам те, Мери Джейн. Но нямаше да ти бъда приятел, ако не ти казвах каквото мисля. Сам не ми харесва — не защото ти е приятел. Не го обичам, защото използва хората по същия начин, по който използва теб. Пиесата му щеше да пропадне като нищо, както всичките му други пиеси, ако ти с твоя талант не я беше спасила. И си мисля, Мери Джейн, че просто си се подвела по хубавото лице. Аз не съм красавец, но смятам, че друг път трябва да мислиш повече.

— Иска ми се да не беше казвал това. — Мери Джейн погледна Нийл право в очите. — Довиждане, Нийл. Желая ти щастие.

— Никога няма да те забравя, Мери Джейн — прегърна я Нийл и я целуна по устните. Беше истинска целувка, езикът му проникна в устата й, устните му бяха влажни срещу нейните пресъхнали устни.

Мери Джейн застина.

Нийл я пусна, после взе чантата си.

— Все още ли съм жабок, или ме превърна в принц? — попита той със суров глас.

— За мен ти винаги си бил принц — отговори тя.

— За пръв път ме лъжеш — каза той. — Знаеш ли какво? Уморих се да играя второстепенна роля в живота ти. Искам главната роля. Защо аз винаги те наричах Вероника, а ти никога не се обърна към мен с Арчи? Винаги ми викаш Гламчо. Е, да, знам, че най-хубавите реплики са на Гламчо, но момичетата са за Арчи. Аз виждах в теб Вероника, но ти нито веднъж, нито веднъж не можа да надникнеш под повърхността и да ме наречеш Арчи. Винаги, когато се обърнеше към мен с Гламчо, ме болеше. Винаги. Е, втръсна ми от тази роля. — Той се обърна, отиде при контролния пункт, хвърли сака си върху движещата се лента и мина пред рентгеновия екран. Повече не се обърна.

След миг вече не се виждаше.

Мери Джейн излезе на тротоара пред летището. Попи сълзите си с разкъсаната салфетка и после я хвърли в кофата за боклук, която се намираше край нея. Свали глупавата си гривна и брошката и ги хвърли в кофата. После се качи на автобуса и повече не погледна назад.

Когато се върна в жилището си, там я чакаха Негрита и жълт плик на „Уестърн Юниън“. Какво, по дяволите, пък е това? Скъса плика. Дали не ме изхвърлят за неплатен наем, или пък Службата за държавни приходи организира прослушване за осиромашали актриси през следващата седмица? Тя измъкна малко листче от плика.

„БАБА ВИ ПОЧИНА ТАЗИ СУТРИН. МОЛЯ ДА ДОЙДЕТЕ В ЕЛМИРА НЕ ПО-КЪСНО ОТ УТРЕ, ЗА ДА УРЕДИМ ПОГРЕБЕНИЕТО. СПЕШНО СЕ ОБАДЕТЕ. ЕДУАРД РОБИНСЪН. ПОГРЕБАЛНО БЮРО «РОБИНСЪН».“

Мери Джейн се вторачи в съобщението. Баба й беше мъртва. След всичките фалшиви тревоги и жалко хленчене, когато Мери Джейн веднъж бе решила да не обърне внимание на старицата, тя бе умряла. Без да пророни сълза, изтощена, Мери Джейн се взираше в хартията. Баба й беше мъртва.

И внезапно някаква дълбока болка, която я разкъсваше отвътре, й подсказа, че й завижда.