Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (130)

25

Няма да й е толкова трудно да се откаже от всичко това, помисли си Джийн, сгъвайки дрехите си в един от куфарите, разтворен на леглото й. Какво губеше? В крайна сметка, с изключение на участието си в „Джак и Джил“, тя така и не изигра ролите, които искаше. Отначало играеше „характерни“ роли, сега пък щеше да играе голи празноглавки. Стенещи, кикотещи се голи празноглавки. С отвращение хвърли поглед към купчината изпратени сценарии. Жените, които искаше Холивуд — бегълки, уличници, жертви, отчаяни зависими жени и загазили пубертетки. Жените, които сякаш цяла Америка искаше.

Да, ще може да се откаже. Господи, защо толкова бе искала да стане актриса? Отговорът беше твърде тъжен, за да го пренебрегне. Сети се за Нийл. И тя като него си остана хлапачка, неспечелила ничие одобрение. Хлапачка, която никога не бе имала семейство. Направо бях родена за това, помисли си. Удоволствието от театралния грим, миризмата на тълпата, чувството, че трупата е семейство, вниманието на публиката, колкото и оскъдно понякога да бе. Исках само някой да ме погледне и да ме одобри. Толкова бях измъчена, че никой не ме поглежда. Тя поклати глава и сгъна една бяла копринена блуза, натъпка я в куфара и отново поклати глава. Никой не я забелязваше, с изключение може би на Нийл, а тя не му вярваше, не се интересуваше достатъчно от добронамереното му мнение. Ще може ли нечие одобрение отсега нататък да запълни празнотата в душата й? Ще може ли повече любов от страна на Сам, по-възторжените статии на критиците, по-бурните ръкопляскания на публиката, ще може ли всичко това да я накара да повярва, че е достатъчно добра? Съмняваше се.

С истински дълбока болка тя се сети за хлапетата в Ню Йорк, които толкова искаха да ги видят и чуят, да ги харесат. И онези, още по-трогателни нещастници, които се гърчеха тук, в Лос Анджелис, с отчаяната мечта за вкуса на славата, готови едва ли не да умрат заради шанса да станат звезди на сезона. Е, тя бе споходена от този шанс. Нека сега да го получи някой друг. Беше се похабила, беше тръгнала да търси свещения граал, който се оказа вулгарен.

Въпреки това не всичко бе изцяло плод на погрешната й преценка. По-скоро й бе наложено от всички телевизионни шоупрограми, всички списания, всеки филм, който бе гледала. Бъди красива, популярна, привлекателна, съблазнителна, желана, бленувана. Е, помисли си тя мрачно, сега бе желана. Нямаше нито един мъж в страната, който да не се възбужда от имитираните й оргазми на екрана. А скоро щяха да пуснат филма по цял свят. Днес в Скъдърстаун, утре — по света. Изсмя се на иронията на съдбата. Искаше да покаже на всички колко струва. На баба си, на своите съученички, на театралните агенти и продуцентите в Ню Йорк, да им покаже колко добра, колко изключителна е. Ала баба й беше мъртва, самата тя не помнеше имената на съученичките си от гимназията, а на Ню Йорк му бе все едно. Поклати глава с горчивина.

И както беше почнала да си признава някои неприятни истини, беше по-добре да си признае и това, че играта я привличаше, защото се страхуваше от живота. Страхуваше се да не потъне в ежедневната рутина на някаква работа, на семейния живот. Помисли си за Шарлийн, за смелостта й да замине в Уайоминг, за да заживее най-обикновен живот. Можеше ли и тя, Джийн, да постъпи така? Да играеш роля бе много по-лесно, отколкото да живееш. Е, по дяволите идеята да представя нечии чувства, за да може безчувствената публика да усети нещо. Не, отсега нататък щеше да върши нещо реално, нямаше да играе. Майкъл Маклейн наистина й бе показал каква е разликата между това да играеш герой и да бъдеш злодей.

Злодеи. Тук имаше толкова много такива и всички позираха като герои. Сай Ортис, Лес Мърчант, Хайръм Фландърс, Боб Левин, Майкъл Маклейн, Марти ди Дженаро. И Сам, разбира се. Всички продаваха бленувана плът. Тя погледна към общата им снимка със Сам, поставена на нощното шкафче, и отново поклати глава, преди да я захвърли в кошчето за боклук заедно със славата и всичко останало. Бяха се снимали в Санта Крус. Само преди няколко месеца. Тогава, когато тя си въобразяваше, че Сам може да я обича. Тогава, когато смяташе, че той заслужава да бъде обичан.

И още една истина — колкото и смешна да беше цялата тази бъркотия, Джийн се радваше, че я е изживяла. Бе копняла за това, а сега изгаряше от унижение — нещо като кулминация на всички унижения, преживени от дебелите, тъжни, сериозни, умни, чувствителни и грозни момичета. Но за разлика от тях тя най-сетне получи шанса да се преобрази и да усети как той копнее за нея. Въпреки това краят беше същият. НИЩО НЕ СЕ ПРОМЕНИ. Красотата не предпазва от предателство. Нима Май не й беше казала това? Нима не й го беше казал и Брустър Мур? На кого му трябваше красота? Това беше просто още един капан за жените. Желан капан, лъскав капан, но все пак с железни зъбци.

Тя влезе в банята, готова да прибере четката си за зъби, дезодоранта и купищата продукти, наредени там, обещаващи да я направят по-красива, по-млада, по-нежна; да подчертаят скритата й красота или да прикрият недостатъците й. Погледна лицето си в огледалото — изваяното скъпо струващо симетрично, съвършено лице. И отново видя очите си — старите очи, очите на момиченцето, оставено само, изцапано с кръвта на майка си в един болничен коридор. Очите на предадено и изоставено дете. Те я гледаха, скрити зад лице, което сега носеше като маска. За пореден път бе причинила болка на онова момиченце, още веднъж го бе наранила съзнателно.

— Съжалявам — задъха се тя и се чу да нарежда на глас. — Съжалявам за онова, което ти причиних.

Отражението в огледалото се замъгли от сълзите й, но отчаяна да не изгуби връзката с детето, с по-младото си „аз“, тя избърса сълзите.

— Съжалявам, че те мразех. Съжалявам, че ти причиних толкова много болка. — Спомни си за годините в Ню Йорк, за отказите на режисьорите, които не искаха да й дават роли, на мъжете, които не я желаеха, спомни си гладуването и агонията в клиниката за пластична хирургия. — Съжалявам — задъха се отново тя. — Вярвах на тях, а не на теб. — Вгледа се в собствените си очи, топли, кафяви, непроменени и все тъй тъжни и уплашени. — Никога повече няма да правя така. Обещавам ти. Вече никога няма да им вярвам.

Обърна се към бурканчетата и шишенцата, наредени на тоалетната масичка. Взе едно и го запокити на мраморния под. То се пръсна, разхвърчавайки се на миниатюрни лъскави като диаманти късчета. Взе другото до него. „Противосъстаряващ дневен крем“. Откъде само ги измисляха тия имена? Запрати го през банята и то се разпукна на две, след като се удари в основата на мраморната стойка, а мазното му съдържание бавно се изля на пода. После взе кремовете за очи и специалните балсами за коса, след това кремовете за ръце, хидратантните формули, фон дьо тена, ружовете със самурените им четки и ги разхвърля по стаята. Размаза с крак един руж, втривайки го на прах в пода. После започна да чупи една подир друга кутийките със сенки за очи. „Сияйно виолетово“. „Млечно розово“. „Прасковено“. Хвърляше всяка от тях, като че ли беше граната, те се разбиваха в стената й падаха на пода. Но това не й беше достатъчно. Трябваше да ги смаже заради лъжите, които представляваха — „Използвай ме, и ще бъдеш красива“, „Намажи си клепачите с мен, и ще те обичат“. Докато ги тъпчеше с крака, на пода разцъфна букет. „Красива отрова“, промърмори тя и вдигайки шишенцето с „Препарат за махане на грим от младежки очи“, изля на пода мазното му съдържание. После строши празното шише. Задъхваше се, но не можеше да спре, не искаше да спре.

Изглежда, през целия си живот не е била достатъчно красива. Губеше работата си, мъжете и самоуважението си, защото не приличаше на невероятните снимки в списанията, на филмовия екран, по телевизията. И дори когато стана хубава, красива, дори когато се превърна в една от тези жени, се оказа, че и те не са достатъчно съвършени, че тя не е достатъчно съвършена без специалните лещи, без старателния грим, без непрекъснатите грижи на фризьора, стилиста, треньора по гимнастика, без безумните диети, масажите на лицето и маникюра, без изкусния оператор и легиона от специалисти за усъвършенстване на илюзията. Нищо чудно, че в Америка нямаше нито една жена под четирийсет години, която да е доволна от външния си вид. Нищо чудно, че жените рискуваха да се разболеят от рак, за да увеличат размерите на гърдите си, нищо чудно, че страдаха от липса на апетит или от свръх апетит, и бяха като побъркани. Холивуд, Медисън авеню, масмедиите и мъжете — всички заедно заговорничеха да накарат жените да се мразят, че не приличат на Лайла Кайл — сто и осемдесет сантиметровото момче с едър силиконов бюст.

Джийн погледна отново в огледалото. А най-лошото бе, че и тя спомогна за разпространяването на тази измама. Беше се подложила на пластични операции, мореше се с глад, потискаше апетита си, криеше възрастта си. Аз им помагах, помисли си. Помагах на Марти и Сай, на Симор и Ейприл. Помагах им да пробутват продукти, да наложат някакви образи. Помагах на „Фландърс Козметикс“ в рекламата, помагах да продават лъжата. И бях обичана за това. Което значи, че изобщо не съм била обичана.

— Никога вече — извика тя и взе едно червило на „Шанел“, размазвайки го по огледалото. Докато изписваше с него думите „Никога вече“, червилото се счупи и тя го захвърли, взе друго и продължи, докато и то се счупи. После още едно и още едно, докато огромното огледало не грейна с „Никога вече“ в най-различни цветове, а подът не се покри със смачканите гилзи на поне две дузини червила. Джийн се обърна към парфюмите.

И като че ли не беше достатъчно да се срамуваш от външния си вид. Трябваше да се срамуваш и от миризмата си. Недей да миришеш на жена. Мириши на люляци, туберози и евкалипти. Мириши на цитрус или на мускус, с лек дъх на лавандула. Потопи се във вана с аромат на полски цветя, сложи си дезодорант, после парфюм, после се напудри — свежа като маргаритка, красива като букет лилии.

С един замах тя помете скъпите шишенца парфюм от тоалетката на земята. Кристалните им тела се пръснаха и заскърцаха под краката й. Надигна се тежък аромат и на нея й се доповръща.

— Да! — изкрещя. Миришеше като в бардак и така и трябваше. Тя продаваше и нея я продаваха. Сводници й бяха Холивуд, Ейприл, Сам, Сай Ортис. — Но никога вече! — изкрещя Джийн, а миризмата се сгъстяваше в гърлото й и я задавяше. Тя взе пудрите, четките, пинсетите, моливите за вежди, тушовете за мигли. Счупи каквото можа, пръсна останалото, заотваря рязко чекмеджетата и откри нови неща — спирали за извиване на мигли, гъбички за нанасяне на грим, ролки, тушове и четки за очи, гланц за устни. Издърпа едно чекмедже и го обърна на пода, тъпчейки съдържанието с крака.

Но в помещението вече не можеше да се стои — очите й смъдяха от вонята и тя се давеше. Трябваше обаче да приключи с това. Измъкна следващото чекмедже и го изсипа. Там бяха ролките за топло навиване, гелът за коса, различните мусове. Бадемово — медената маска за лице, краставичният тонизиращ лосион, ягодовата маска. Достатъчно плодове, орехи и зеленчуци, за да се храни цяло хондураско село в продължение на седмица, достатъчно спирт, за да пият до призляване цял месец, достатъчно памук и тампони да ги обличаш цяла година.

Едва си поемаше дъх. Огледа хаоса в разгроменото помещение. Оскверняването беше пълно — девствената й баня, този храм на женската съблазън, беше измазана с боклуците, за които на нея и на всички останали американски жени им бе втълпявано, че не могат без тях.

— Никога вече — каза тя и отстъпи назад, затваряйки вратата.

Джийн лежеше на дивана в огромната си празна дневна. Дневна ли? Този мавзолей? Не, нямаше да й е много трудно да се откаже от всичко това. Но какво да прави отсега нататък?

Сети се за Ню Йорк, за времето преди „Джак и Джил“, за живота си със Сам, за раздялата им. Сети се за Моли и Чък, за Нийл, преди да изгуби всичко. Сети се и за онези две ужасни самотни години, които прекара, докато я режеха и съшиваха отново.

Нима вече искаше никога да не го е правила? Нима вече искаше да бе запазила самоличността си като Мери Джейн?

Не можеше да отговори на този въпрос. Беше доволна, че го е преживяла. Не заради някой друг, а заради самата себе си. Ако не беше получила красота, винаги щеше да копнее за нея. Нямаше да знае, че колкото и да си красив, никога не е достатъчно. Ако не беше се подложила на пластичните операции, никога нямаше да преживее всичко това. Мислеше си, че знае колко е различен животът на една красива и на една грозна жена, но трябваше да го изпита на свой собствен гръб. Беше доволна, че го е изживяла.

А сега беше уморена от света, който безконечно задълбочаваше тези разлики. Беше отвратена от културата, която боготвореше младостта и красотата, само за да може да унижава, смазва и контролира онези, които не ги притежават. Тази мания на Холивуд и Америка вече се ширеше по цял свят. Америка изнасяше културните си виждания, както Япония изнасяше телевизори.

Къде може да иде сега? Къде е безопасно? И какво ще прави, след като отиде там?

 

 

Джийн чуваше как телефонът звъни от другата страна на междуградската линия. Моля те, докторе, бъди си в къщи, шепнеше тя. Моля те, дано си у дома. Чудеше се как ли изглежда апартаментът на Брустър Мур. В какво легло спеше — единично, двойно или гигантско? Сам ли спеше? Моля ти се, боже, молеше се тя, нека спи сам.

— Ало?

— Брустър? Обажда се Мери Джейн. — Слава богу. Връзката беше добра. Чу го как си пое въздух. — Събудих ли те? Съжалявам.

— Няма нищо. — Той помълча. — Не бях разговарял отдавна с Мери Джейн.

— Знам. Всъщност и аз не бях. — Как можеше да му обясни? Как би могъл който и да е, дори той, да разбере какво й се бе случило… коя беше някога, коя се опитваше да бъде и коя е сега? — Нещо се случи. Искам да кажа, че се чувствам променена, че… — Прозвуча толкова смешно. Вслуша се в мълчанието от другата страна на линията и за миг се уплаши, че той е затворил. — Брустър? — попита.

— Да, Мери Джейн.

— Кога отиваш в Хондурас?

— Чак другия месец.

— Имаш ли нужда от сестра?

— А ти имаш ли нужда от работа?

— Не, нямам, но бих искала да работя. Много искам да работя.

Дали щеше да й се изсмее? Дали щеше да я сметне за празноглавка, която си е избрала нова роля? Изведнъж тя почувства, че това е най-важното обаждане в живота й, най-важното прослушване в целия й живот. Тя затвори очи.

— Знам, че е малко ненадейно — подхвана — но нещо се случи с мен. Мисля, че узрявах от доста време за този момент.

— И аз така мисля — каза Брустър.

— Смятам, че все още мога да работя като медицинска сестра. Искам да кажа, че ще трябва да уча. Много работи съм забравила. И почти не знам испански, с изключение на онова, на което ме научи Раул…

— Това не бяха ли предимно ругатни?

— Да. Мога да те нарека маймунски задник.

— И тия изрази могат да ни потрябват.

Тя си пое дълбоко въздух.

— Мога да помагам в работата с децата. Знам, че мога. Едва ли при операциите, но може би след това. И да давам съвети. Мога да помогна на онези, които са без лица. Мога да ги гледам. Мога да ги виждам, Брустър. Знам, че мога. И точно това е важното. Да имаш поне един човек, който да види кой всъщност си. — Очите й се напълниха със сълзи. — Мога ли да дойда, Брустър? — прошепна тя.

— Добре дошла на борда — отвърна й той.