Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (13)

12

Най-странно интервю съм взимала по време на нещо средно между закуска и обяд в имението на Тереза О’Донел в Бел Еър преди повече от дванайсет години. Отидох там с фотограф, за да я заснемем в „домашна“ обстановка. Тогава за пръв път гостувах на Тереза и за пръв път се срещнах с Лайла Кайл.

Тереза бе издокарана в копринена пижама и дантелено неглиже. Детето бе облечено в същия стил. Също и Бонбонка и Кльощавелка, двете кукли, които участваха в телевизионната програма на Тереза. Масата бе сложена за петима. Хитро, нали? Само че сервираха и на куклите. Те и в разговора участваха. Тереза беше доста добър вентрилоквист, но през цялото време наблюдавах Лайла. Детето — тогава бе на пет-шест години — се държеше така, сякаш това е най-естественото нещо в света. Бонбонка се заяждаше с нея. Кльощавелка, и тя. Когато играта загрубееше, Тереза се намесваше.

Не си спомням какво точно предизвика последния инцидент — май че Лайла не искаше да си дояде плодовете. Тереза й обясни, че трябва. Лайла посочи Бонбонка и Кльощавелка, които също не си бяха изяли десерта. Тереза се усмихна престорено сладко и каза, че това е много лошо — Лайла трябвало да си изяде всичко. Тогава Лайла тръсна десерта си в скута на Кльощавелка.

А Кльощавелка нарече детето „малка курва“.

Често съм се чудила как ли е живяло момиченцето в тази голяма къща. Но така и не я видях преди празненството за рождения й ден пет години по-късно.

 

 

Лайла си спомняше това празненство. То бе повратен момент в живота й. И сега, изправена пред въпроса какво иска да постигне в живота, тя си припомни онзи рожден ден.

Лайла бе размишлявала много. Поне за нея това наистина беше много. И когато се опитваше да измисли какво желае, за какво мечтае повече от всичко друго, реши, че иска да бъде звезда.

Ярка, голяма звезда. Много по-бляскава от майка си и дори от баща си.

Не беше сигурна дали може да играе — пък това и не я интересуваше. Знаеше, че може да прикове погледите на хората в едно помещение. Спомняше си за мига, в който блесна на сцената пред зала, пълна с кинозвезди, на своя рожден ден, когато пя „Най-прелестното момиче на света“. Всички стояха неподвижно. Искаха само да я гледат.

Лайла потрепери. От шлагера на майка й я побиваха тръпки. Мразеше го. Лайла Кайл знаеше, че е родена в холивудско кралско семейство. Но също като принцеса Анна или Маргарет, или даже горката кралица Елизабет знаеше, че потеклото не осигурява щастие. И въпреки това бе решена да не свърши като Лайза Минели или Нанси Синатра, или пък като брат й Франк, като Джулиън, синът на Джон Ленън или дори като Джейн Фонда, която никога не бе успяла да надмине успеха на баща си. Тя, Лайла Кайл, щеше да си създаде име, което да се дължи на нейната собствена личност.

Спомни си как преди много години бе седяла на табуретка пред тоалетката в спалнята си и бе наблюдавала в огледалото отражението на Естрела, изправена зад гърба й. В един миг очите им се срещнаха. Може би оттогава никога не се гледаха в очите.

— Това е десетият ти рожден ден, така зная аз — бе отговорила Естрела на въпроса на Лайла. — Така казва майка ти.

Естрела завъртя Лайла на място, докато я оглеждаше от главата до петите.

— Но днес е единайсетият ми рожден ден! — продължи да настоява Лайла. — На десет станах миналата година.

Лайла искаше да се разплаче, но се страхуваше да не развали грима си. Леля Роби я бе предупреждавал за тази опасност през всеки ден от изминалата седмица, докато репетираха.

— А на единайсет едно момиче вече не носи панделки в косата си — повтори тя още веднъж на Естрела.

Жената вдигна рамене. В такива случаи Естрела се преструваше, че не разбира английски.

Лайла бе убедена, че на предишния си рожден ден стана на десет и че това бе миналата година. Защо Прекрасната мами и Естрела повтаряха, че тя сега става на десет? Лайла си спомняше предишния си десети рожден ден. Толкова ясно си го спомняше. За разлика от сегашния, тогава нямаше голямо празненство. Имаше само торта, която изядоха с леля Роби и Естрела, защото мами и момичетата бяха много заети с някакъв филм.

Но това беше преди да прекратят програмата на мами по телевизията, което сигурно е нещо страхотно неприятно, защото оттогава мами все крещеше и бе много трудно да се разбират думите й. Лайла не знаеше какво означава „да прекратят“, но то звучеше по-страшно от болест, дори и от смърт. А и мами, и леля Роби се държаха по начин, от който се разбираше, че наистина е така. По същия начин се държаха и момичетата от колежа „Уестлейк“. „Шоуто на майка ти е прекратено — присмиваше се Лорен Колдуел. — Ама че велика звезда!“

Естрела пристегна панделката в косите на Лайла и после леко сръга момиченцето.

— Ето така — каза тя. — По-хубаво не може да бъде. — Естрела остави четката на тоалетната масичка пред синкавото огледало и се заклати към вратата. Преди да я затвори зад себе си, рече: — Лайла, слушай какво ще ти каже Естрела. За последно: ти си на десет години и майка ти казва да носиш голяма панделка в косите си. Моля те — после добави — не задавай въпроси. Обещаваш ли?

Лайла се замисли върху молбата на Естрела, след това кимна в знак на съгласие. Въпреки че Лайла не харесваше особено Естрела, те двете искаха едно и също нещо: Прекрасната мами да бъде щастлива.

Когато остана сама, Лайла изтича до прозореца на спалнята си и се надигна на пръсти, за да погледне навън. Дано не се напукат върховете на новите й черни лачени обувки. Докато от колите излизаха прелестно облечените им собственици, Лайла се упражняваше да изговаря имената на известните личности, които разпознаваше. „Мис Тейлър, мистър Стюарт, мистър Пек“ — шепнеше тя. Майка й искаше тя да бъде любезна и да поздравява по име всеки един от гостите. Някои бяха известни и тя ги познаваше от филмите и от телевизията. По-мъчно беше с другите. А те бяха и по-важни. Тя и тях трябваше да познава. Мистър Сагарян, симпатичният импресарио на мами, мистър Уагнър от Си Би Ес. Мениджърът на мами. И още много дебели, плешиви типове. Все възрастни, мислеше си тя. Лайла всъщност нямаше никакви приятели в училище, но понеже беше неин рожден ден, искаше й се да има деца.

Но изпитваше облекчение, че вече няма толкова много празненства както преди, когато Прекрасната мами още снимаше. Лайла си спомняше колко много копнееше да се появи с мами, Бонбонка и Кльощавелка по телевизията. Всяка петъчна вечер Лайла сядаше пред телевизора да гледа шоуто на майка си. Често си играеше на Пепеляшка: има две проклети доведени сестри и зла майка, които не я оставя да отиде на бала. Тереза О’Донел представя шоуто с Бонбонка и Кльощавелка. Прекрасната мами може би щеше да й разреши, ако тази вечер бъде много-много послушна и ако пак имаха някакво шоу.

Въпреки че Лайла не беше съвсем сигурна дали иска ново шоу. Наистина, мами през цялото време си беше вкъщи, но понякога на Лайла й се щеше да я няма. Не беше чак толкова хубаво да бъдеш постоянно с мами. Може би всичко щеше да се промени, когато им дадяха ново телевизионно шоу.

— Това е много важно — непрекъснато й повтаряше Тереза, докато траеха приготовленията за празненството и репетираха. — Ако успеем да заинтересуваме Джак Уагнър или някой друг тлъст плъх, просто ще се прехвърля към Си Би Ес и ще започна наново. Ще модернизирам постановката. Ще намалим участието на Бонбонка и Кльощавелка. Повече скечове. По-малко пеене. И ще вкараме теб. Фамилно представление. Като Осмъндови. Никой не иска децата му непрекъснато да гледат ченгета, полицейски филми и уестърни.

Лайла хареса идеята да изхвърлят Бонбонка и Кльощавелка. Мразеше куклите. Когато беше малка, майка й разправяше, че й били сестри. Сега Лайла знаеше, че са само кукли, че мами ги кара да говорят. Но дори и сега, на единайсет години — а тя знаеше, че е на единайсет — понякога не бе съвсем сигурна, че тези двете не са живи. Въпреки това направи всичко, на което беше способна по време на репетициите, на многото репетиции с мами и леля Роби, така че да може да замени куклите. И тази вечер тя щеше наистина да заплени гостите.

Въпреки че това бе станало преди много години, Лайла не бе забравила нито миг. Бе се отдалечила от прозореца и изтичала към гостната, която се намираше в другия край на къщата, за да разгледа още веднъж украсата около басейна. На дърветата висяха японски фенери, които леко се полюшваха от топлия вечерен бриз. По повърхността на водата имаше коркови дискове, върху които запалени свещи горяха в стъклени шишета, а около тях плуваха уханни гардении. Келнери в бели сака вече се движеха из пъстрата тълпа. Възбуждащите звуци подтикнаха Лайла да се втурне надолу по стълбите, за да се включи във веселбата, но вместо това тя се върна в стаята си, за да чака да я повикат, както й бяха наредили.

Седна на люлеещия се стол и загледа Бонбонка и Кльощавелка, които седяха на обичайните си места до масата за чай и се усмихваха, като да не ги беше грижа за нищо. Лесно ви е на вас, помисли си тя. От мен очакват да бъда мила и любезна тази вечер, довери им хем гордо, хем уплашено.

Главите на куклите бяха леко наклонени встрани и Лайла можеше да види отвора, където майка й вмъкваше ръцете си, за да движи устните и крайниците им. Не бе го забелязала, когато беше малка. Когато беше малка и глупава, си мислеше, че куклите са живи и че наистина са нейни сестри. Но това беше голяма опашата лъжа. Майка й казваше, че било шега. Как не!

Лайла скочи, когато чу, че майка й се приближава към стаята и я вика.

— Тук съм — обади се малката.

— Момичета, идвам да ви взема, за да забавлявате гостите. Колко са красиви малките ми момиченца!

Май че Прекрасната мами пак плетеше език. Лайла потрепери. Мами потупа куклите по главите, след това се обърна към нея:

— Я да те разгледам — каза тя и се намръщи. Тереза О’Донел наблюдаваше Лайла, която бавно се въртеше в очакване на забележки.

— Прекрасно, наистина прекрасно — най-после изрече Тереза, а гримасата се стопи в дежурната й телевизионна усмивка. Лайла въздъхна облекчено и също се усмихна.

— Харесваш ли косата ми, мами? — Може би тя ще махне глупавата панделка. — Естрела ми сложи голяма панделка.

— Прекрасно — отговори майка й. — Внася чудесен нюанс. Само ти да не беше толкова противно висока.

Мами се вгледа в нея по-внимателно.

— А това какво е? — попита тя, сочейки медальончето. — Огърлици ли ще носиш? Свали го! Бонбонка и Кльощавелка нямат огърлици, затова не е много честно! — Тереза се изправи и се пресегна, за да погали куклите.

— Не й обръщайте внимание — успокои ги тя. — Лайла ще го свали. Още ли не си го махнала?

Лайла се ухапа по вътрешната страна на бузата, докато разкопчаваше медальончето, което й бе подарил леля Роби, за да й носи щастие. Постави го на сигурно място в горното чекмедже на скрина. Божичко, защо мами все още разговаря с куклите? Защо се преструва по този начин? Но Лайла помнеше какво е обещала на Естрела.

— Лайла — започна майка й и стана съвсем сериозна. — Дошли са много хора, които за мен са страшно важни. Искам да накараш мами да се гордее с нейното малко момиченце. — После се обърна към куклите и затананика: — А двете ми малки момиченца ме карат да съм горда с тях. — Тереза целуна и двете по нарисуваните дървени бузи и наставнически се обърна към Лайла: — Ще се държиш безупречно, нали?

Лайла видя как майка й хвана кичур от косата на Бонбонка и го дръпна силно, без да сваля очи от нея. Можеше да усети колко много боли. За пръв път й стана мъчно за Бонбонка, пък и несъзнателно попипа собствената си коса. После прошепна:

— Да, мами.

Тереза пусна косата на Бонбонка и нежно я приглади.

— Усмихнете се момичета, в кадър сме — обяви Тереза, понесе куклите под мишниците си и много внимателно заслиза по стълбите. Лайла се помъкна зад нея. Моля те, мами, гледай да не паднеш пак, каза си тя.

— Мразя тая гадна стълба — чу Лайла мърморенето на майка си. — Елегантна била! Цяла голгота!

Когато слязоха в големия хол, Тереза застана в средата и вдигна ръка.

— Здравейте всички! Тази вечер искам да ви представя третото си малко момиченце, Лайла, която точно днес ще дебютира в обществото.

Бонбонка се наклони напред и каза:

— И дебют, и пенсиониране, всичко в едно представление.

— Бонбонке, това никак не е любезно — смъмри я Тереза.

— Не е любезно, но е вярно. Така ми изглежда — обади се Кльощавелка от другата страна.

Всички се смееха, а сърцето на Лайла заби учестено от язвителните забележки на куклите. Искаше й се да им каже да си затварят човките, но после се сети, че всъщност майка й изговаряше техните реплики. А майка й непрекъснато повтаряше: „Не се дръж гадно със сестрите ти. От тях си получаваш и хляба, и всичко останало“. Понякога обаче те се държаха толкова гадно.

— Тя нямаше да е дъщеря на Тереза О’Донел, ако не можеше да пее и танцува с куклите, нали? — каза мами.

Всички се изсмяха и обърнаха погледите си към леля Роби Лаймън, който й асистираше в телевизионното шоу.

— Не, не с тази кукла — разсмя се Тереза. — Сега ви моля да дойдете с нас в балната зала.

Лайла отиде до подиума, издигнат в единия край на залата. Леля Роби й помогна да се качи и й прошепна в ухото:

— Ей, детенце, не се безпокой за нищо. Карай като на репетициите.

Седнала върху малко столче край майка си, Лайла изчака леля Роби да изкара встъплението. Бонбонка и Кльощавелка седяха на колената на майка й, главите им се въртяха насам-натам, разглеждаха хората. Музиката спря и Тереза заговори:

— Бонбонке, Кльощавелке, кое е това друго хубаво момиченце на сцената? Тя с вас ли е?

Бонбонка и Кльощавелка се спогледаха и вдигнаха рамене.

— Не виждам хубаво момиченце на сцената — каза Бонбонка — Ти, Кльощавелке, виждаш ли някакво?

— Ами! — отговори Кльощавелка. — Виждам, че хубавите малки момиченца сме ти и аз, но не виждам никакво друго хубаво момиченце.

Лайла усети как палците в обувките й изтръпват. Сценката съвсем не почваше така. Мами бе забравила началото. Не, не. Леля Роби й бе казал какво да прави, ако мами забрави репликите си. И тя си припомни думите на майка си: „Сега, мила моя, ти си малко войниче!“.

— Хм — обади се Лайла. — Виждам само едно хубаво малко момиченце и две кукли.

Двете кукли едновременно обърнаха глави първо към Тереза, после към Лайла. Лайла чуваше смеха в залата и с учудване забеляза колко приятно й ставаше от него. Напомни си, че като говори, трябва да се обръща към задните редици, така както я бе учил леля Роби.

— Моля да я извините, приятели — каза Кльощавелка. — Надява се да я забележат от „Варайъти“.

— Аз не играя дървено — отговори Лайла.

Тълпата отново се изсмя. Лайла разцъфна от гордост. Прекрасната мами изглеждаше разочарована.

Сценката продължаваше, като повече или по-малко се придържаха към сценария. Майка й бе забравила някои реплики, но Лайла попълваше празнотите. Тя вече общуваше с Бонбонка и Кльощавелка. Спомни си, че трябва да държи главата си подобно на куклите, което бе правила толкова много пъти, докато ги гледаше по телевизията. Движеше челюстта си като Бонбонка, държеше ръцете си неподвижно, както правеше Кльощавелка. Най-после всичко свърши и на Лайла й оставаше само да седи на сцената, докато майка й изпълни известния си шлагер.

Когато леля Роби засвири, мами само продължаваше да се усмихва. Усмивката й беше странна. Хората си зашушукаха и гласовете им наподобяваха шумоленето на вятъра в портокаловите дървета. Защо мами не започваше да пее? Тя трябваше да изпълни „Най-прелестното момиче в света“. Леля Роби наново подхвана с встъплението и Лайла разбра какво се опитва да й каже той. Тогава от отчаяние Лайла запя последната песен на майка си. Тя се бореше толкова съсредоточено с всяка строфа, толкова се бе вживяла в ролята си на кукла, че не забеляза как цялата зала притихна, как всяко лице бе обърнато към нея, дори и лицето на майка й. Лайла вложи цялото си сърце в популярните заключителни думи на песента. Никога не се бе опитвала да я пее, но бе гледала толкова много пъти филма на майка си „Роди се звезда“, че я знаеше отлично. Щом стигна до последния такт, до високата нота, тя примижа и я взе с лекота.

Когато отвори очи и погледна към леля Роби, той стоеше прав до пианото и ръкопляскаше. Аудиторията внезапно се оживи, всички викаха, ръкопляскаха и подсвиркваха. Успях, помисли си Лайла. Бях запомнила всяка дума и всяко движение и ето че успях да изкарам цялата песен на мами. И те ме харесват! Погледна към майка си с победоносна усмивка. Тереза я гледаше безизразно, отпуснала ръце. Лайла се обърка, но продължи да се кланя на публиката и да приема аплодисментите.

Най-после майка й пристъпи напред, застана до нея, широко усмихната, и се поклони. Сетне изведе Лайла от сцената, обърна се и за последен път се поклони само тя, прегърнала Бонбонка и Кльощавелка като бебета.

— Благодаря на всички, но момичетата вече трябва да си лягат. Пак ще се видим.

Все още въодушевена, Лайла махаше с ръка, докато майка й я превеждаше през тълпата.

Мистър Уагнър улови ръката на Тереза, когато тя мина покрай него. Всички престанаха да бъбрят, за да чуят какво си приказват.

— Джак, скъпи, колко мило, че дойде — каза Прекрасната мами и го целуна по бузата. — Какво мислиш за малкото семейно представление?

— Самото съвършенство. Имам идея за телевизионна постановка. Това интересува ли те?

Тереза широко му се усмихна.

— Ние винаги се интересуваме от телевизията, Джак. С удоволствие ще участваме в ново шоу, нали, момичетата ми?

Сърцето на Лайла подскочи. Дали щеше да включи и нея?

— Имам предвид Лайла, Тереза. Детето е природно надарено. Ще започнем с половинчасова програма след училище и ще видим как ще върви. — Той се наведе към Лайла. — Ти какво мислиш, момиченце? Искаш ли да водиш телевизионна програма?

— О, да, мистър Уагнър — спомни си името му тя. После видя изражението на майка си и разбра, че нещо не е наред. — Искам да кажа, че не зная. Ще трябва да попитам мами. — Веднага разбра, че трябва да се отдалечи от мистър Уагнър и повече да не иска и да чуе за някакво телевизионно шоу. Разбра, че майка й съвсем не смята това за прекрасно.

Майка й затвори вратата на спалнята зад гърба си и се облегна на нея, а Бонбонка и Кльощавелка се свлякоха като мръсно пране в краката й. Лайла я гледаше с безпокойство.

— Я кажи, ти за каква се мислиш? — изрева Прекрасната мами. — Днес ти ме унизи пред всички, които значат нещо в този град. И то тъкмо пред мистър Уагнър. „О, да, мистър Уагнър“ — изимитира я тя. После пристъпи по-близо до нея и изкрещя: — Ти ме унизи! — И я удари с цялата си длан през лицето. Лайла падна на пода при куклите. Беше замаяна от удара и от думите.

— Мами — хлипаше тя — къде сбърках? Спомнях си всички думи, когато Бонбонка и Кльощавелка забравяха. И бях добра, не е ли вярно? Мистър Уагнър го каза. — Лайла бе съвсем объркана.

— Млъкни, малка предателко. Те не бяха забравили репликите си. Никога не ги забравят! — Лайла видя как от устата на майка й потече пяна, когато изрева: — Ти нарочно ми открадна песента. — Тереза сграби в шепа кичур от косата на Лайла и я дръпна към себе си. — Направи ме за смях пред всички, пикло такава! Нямаш търпение по-скоро да ме унижиш, нали така! Сигурно наистина ме мразиш, за да ми откраднеш нарочно сцената и да направиш така, че да изглеждам глупачка! — Бе изпаднала в безумна ярост. — Вече никога няма да сключа никакъв договор. Ти ме провали. Уагнър щеше на мене да предложи, ако ти не беше там!

Тереза вдигна двете кукли и ги размаха пред лицето на Лайла.

— Тях ли се опитваш да изместиш на екрана? Мислиш ли, че ще можеш да изкараш колкото тях? — Мами не дочака отговора на Лайла. — Не, не можеш! И никога няма да можеш. Запомни това: талант имам аз, а не ти, Лайла. Аз.

Майка й пак замахна да я удари, но Лайла се дръпна рязко назад. После се сви в един ъгъл. Останала без дъх, майка й престана да крещи. После отиде до огледалото на тоалетната масичка и започна да оправя косата и роклята си.

— Сега ще се върна при гостите. Ще ги гледам в очите и ще се преструвам, че дъщеря ми не ме е унизила в моята собствена къща. Ти ще останеш в стаята си, докато не ти разреша да излезеш. И искам да размислиш как днес съсипа кариерата ми. — След това Тереза се обърна, излезе, хванала по една кукла във всяка ръка, и успя да тръшне вратата. Лайла се свлече на пода и си разреши да се разплаче. Какво направих? Какво се случи?

Не бе сигурна в нищо, освен в това, че никога вече няма да пее. И наистина след онази вечер Лайла вече не запя. И още нещо се случи онази вечер. Тогава за пръв път Лайла разбра, че не тя, а Кукловодката направи грешки. Но наказаха нея. Всичко изпълних както трябва, каза си Лайла, когато престана да хълца. Те ме харесаха. Ръкопляскаха ми. Всички харесаха мен, а не Тереза О’Донел. Мистър Уагнър също ме хареса. И въпреки паренето на бузата и сълзите в очите Лайла се радваше на усещането за успеха.

 

 

И сега Лайла вдигна ръка към бузата си. Все още усещаше плесницата на майка си. Оттогава не беше пяла, но сега знаеше към какво се стреми. Искаше тази публика и трябваше да я завоюва. Първата работа бе да намери пари. Кукловодката нямаше да й даде нищо и нямаше да й помогне да се справи.

Затова бе дошла при „Муди, Шлом и Стоун“. Адвокатите на покойния й баща. Макар и мъртъв, нейният баща можеше да й помогне. Той й бе завещал пари и с помощта на адвокатите тя щеше да ги получи. Лайла бе уплашена, всъщност тя се плашеше лесно. Никога не бе ходила в адвокатска кантора и не бе очаквала да види такава разкошна обстановка. Винаги, когато имаше нещо за уреждане, свързано с имението на баща й, мистър Шлом идваше в къщата на Кукловодката.

Сега самият мистър Муди дойде в приемната и, изглежда, че наистина се зарадва, като я видя.

— Вие сте Лайла Кайл. Барт Муди. — Той стисна ръката й. — И преди съм ви виждал, но вие сигурно не ме помните — засмя се той. — Май че тогава бяхте на два месеца. — Заведе я в един от офисите, където обстановката напомняше театрален декор. Тя седна на коженото кресло срещу бюрото му и кръстоса крака, след като незабележимо си попривдигна полата. После се усмихна на адвоката на баща си. — Ще трябва да ме извините, че се изненадах — каза засмяно възрастният човек — но вие май много сте пораснали, откакто ви видях за последен път.

Лайла също се засмя и се престори, че придърпва полата си надолу, уж притеснена от твърде заголените си бедра. Имаше ефект. Видя, че той разглежда краката й. Е, от това не боли, помисли си, после рече кокетно:

— И вие никак не сте се променили.

Той почервеня.

— Виждам, че сте наследили от Кери ирландския талант да ласкаете. Както и неговата хубост в комбинация с Терезината. — Адвокатът замлъкна и в този момент се опомни. Прокашля се. — Е, стига сме говорили за това. С какво мога да ви бъда полезен?

— Както казах на секретарката ви вчера, искам да поговорим за наследството ми, което е под ваше попечителство. Сумата, която ми е завещал баща ми.

— Да, баща ви беше много особен човек. Въпреки че не може да се каже, че беше благоразумен, той направи всичко възможно, за да ви осигури.

— Да. Мама ми е разправяла за това. — По дяволите, как си позволява да хули баща ми. Той е бил страхотна кинозвезда, а не дебелогъз адвокат. Е, добре, аз пък ще си карам както си знам. — Напомнихте ми причината, поради която дойдох да се срещна с вас. Чувствам, че повече не мога да бъда бреме за майка си. Имам нужда от независимост и искам да се посветя на киното. Реших, че само това ме привлича истински. Но разбрах, че не мога да тегля от сумата, докато не навърша двайсет и една години.

Мистър Муди, тази мижитурка, кимна категорично.

— Но реших, че може би вие ще направите изключение за мен, тъй като постъпвам точно както би искал от мен баща ми, а също и… майка ми. И така, бихте ли разрешили да получа парите сега?

Мижитурката й се усмихна, но усмивката му не беше особено приятна. Сякаш казваше: „Хубавичка си, ама тъпа“ и на Лайла й се дощя да тръгне към бюрото и да го срита.

— Съжалявам, но условията на попечителството са много ясни и аз съм принуден от закона да ги спазвам. — Той си сложи очилата и се загледа в купчината книжа. — Боя се, че с вашия случай се е занимавал покойният ми партньор Бърни Шлом и аз не съм много добре запознат с документите. На колко години сте сега, мила моя? — попита той и вдигна очи към нея.

— На осемнайсет — излъга тя. Е, не преувеличи много.

— О! Времето лети. Не знаех, че все пак сте вече на осемнайсет. Ами… съществува клауза, според която може да теглите суми след осемнайсетия си рожден ден.

Лайла се усмихна. Слава богу. Може би дъртият спаружен плъх в края на краищата не бе чак толкова лош.

— Така ли? И кога мога да тегля? Веднага ли?

Той бръкна в едно от страничните чекмеджета на бюрото си и извади жълт адвокатски бележник. Погледна към Лайла и каза:

— Бих могъл да нахвърлям молба, чрез която да поискате веднага да теглите.

Лайла го възнагради с най-слънчевата си усмивка, после грабна от ръцете му листа и писалката и драсна подписа си. Оказа се по-лесно, отколкото си го бе представяла.

— Готово! — рече тя. — Може ли да попълните всичко и да направите каквото трябва?

Той отново се захили противно.

— Да, но първо трябва да изготвим молба до изпълнителя на завещанието на баща ви, който трябва да ни даде своето съгласие.

— А кой е изпълнителят? — изпъшка Лайла. Отвратително!

— Ето тук пише. — Той й подаде един от документите. Лайла го погледна, после вдигна очи към лицето на Муди. Трепереше, но беше решила да не се предава.

— Майка ми ли? Защо да е необходимо нейното разрешение?

— Това влиза в условията на завещанието. Ако пожелаете да теглите някакви суми преди двайсет и първия си рожден ден, необходимо е или да сте омъжена, или да имате съгласието на майка си.

Лайла се отпусна в креслото и скръсти ръце. Как е могъл баща й да направи това? Да не й дава нейните собствени пари и да предостави на Тереза всички пълномощия — над парите и над нея самата. Защо? Та той дори не харесваше Тереза!

Лайла се наведе, сложила едната си ръка на кръста.

— Нека за малко забравим Тереза, мистър Муди. Няма ли как да получа заем, нещо като аванс? Не можете ли да ми направите тази услуга?

Старецът поклати глава с тъжно изражение.

— Единственият човек, който може да ви помогне, е вашата майка — каза той. — Боя се, че не можем да пипнем завещаната ви сума без нейната помощ.

Лайла скочи.

— Майка ми и на себе си не може да помогне! Виждали ли сте я през последните десет години? Тя е алкохоличка. Побъркана, просмукана от спирт, пропаднала малоумница. Тя не би ми разрешила нищо. Имам нужда от тези пари, за да се махна от нея!

— Лайла, вие сте още на осемнайсет години. Но пък само три години ви отдалечават от времето, когато юридически ще можете…

Тя се наведе към Муди и се втренчи в лицето му.

— Три години?! Знаете ли какво може да стане с едно момиче в Лос Анджелис за три години? Сега съм свежа. Мога да бъда страхотна. Мога да стана известна. След три години, току-виж, съм умряла, дявол да го вземе. Имам нужда от парите сега.

Но Муди стана и тръгна към вратата. С ръка на дръжката той каза:

— Тогава предлагам да водите този разговор с единствения човек, който може да ви даде парите сега. — Той отвори вратата. — Довиждане.

Беше толкова ядосана и смазана, че слезе по стълбите, вместо да изчака асансьора. И сега какво? Какво, по дяволите, мога да направя? Не беше, като да искаш съвети за професионалната си ориентация от колежа „Уестлейк“. Това пък беше толкова нелепо. Повечето от завършилите щяха да работят каквото им осигурят техните родители, ако изобщо работят. А ако даваха консултации, какви съвети предлагат на някого, който иска да стане звезда?

Трябваше да намери пари. Имаше нужда от хубава кола, от маникюр, от козметика, от дрехи, от прилично жилище. Не. Лайла стигна до паркинга и спря. Оставаше само леля Роби. Докога ще мога да го изтърпя? Докога ще мога да си изпросвам пари от него? Той не беше богат и положително нямаше средства, за да й осигурява тоалети.

Е, ще се наложи да прави икономии. Точно така. Козметика — само веднъж в месеца. Сама ще си прави педикюр. Ще опита да се подстригва безплатно като гост на някой хотел. Ще вземе пари на заем от Роби с обещанието да му ги върне и ще живее колкото се може по-скромно.

Или така, или да запълзи назад към Кукловодката.

Не, това нямаше да го бъде!