Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (127)

22

Джийн се облече старателно като за важно прослушване. Но каква роля се опитваш да получиш, запита се тя. На добра приятелка ли? Малко си позакъсняла. Не си играла тази роля пред Нийл от дълго време. Лейди Щедрост? Не е ли смешно? Никога не си била лейди, а през последната година дори духовно и емоционално обедня. Ако Нийл има нужда от нещо, то това е добър психиатър и още по-добър адвокат, а не някой, който да отбие номера. Е, поне можеш да му напишеш чек. Той може и да му помогне, макар че кой знае дали изобщо вече може да му се помогне.

Сигурно Нийл изобщо няма да се сети коя съм. Няма да познае в мен Мери Джейн. Че съм била някога де. И защо да те познае, когато и ти не се познаваш, запита се тя. Може дори да откаже да се срещне с теб. Огледа се в огледалото в цял ръст, заемащо стената на мраморната й баня. Беше обута в много добре прилягащ чифт дънки, които й бе ушила Май, и широкия пуловер, който бе облякла по време на почивката им със Сам в Северна Калифорния. Загледа отражението си в огледалото — висока, стройна, съвършеният овал на лицето й светеше, гъстата й черна коса падаше на вълни, устните й бяха налети, лицето — с форма на сърце. Приличаше на онези хора, които винаги я бяха гледали със снизхождение. Някога в Ню Йорк мнозина я гледаха така. С изключение на Нийл. Тя въздъхна.

 

 

Още една привилегия на славата, помисли си Джийн, докато вървеше по облицования със зелени плочки коридор на Окръжния затвор. Достъп до затворниците имаха само роднини и адвокати. И, разбира се, от време на време по някой и друг репортер, готов да плати малко долари. Или пък филмова звезда.

— Близка приятелка на семейството — каза тя и чиновникът от затвора не поиска нищо друго, освен снимките й с автограф, която тя съобразително бе донесла със себе си, заедно с два билета за неофициална предпремиера на нещо, което и тя не знаеше какво е. Той я огледа внимателно и тя беше сигурна, че търси очебийни белези. Е, ще получи пълен доклад от яката тъмничарка, която я претърси много старателно, преди да й позволи да премине през решетките в коридора, водещ до стаята за посетители. Джийн, разбира се, трябваше да се представи като „Джийн Мур“. Дали Нийл щеше да се съгласи изобщо да разговаря с нея?

Излезе от стаята на охраната, отново спретнато облечена, и тръгна по коридора. Примижа от невероятно ярките лампи на тавана, шахматно наредените зелени плочки, стените, боядисани в два тона като във всички подобни институции.

Влезе в малка изолирана стаичка, която й посочи пазачът. Бе почти изцяло запълнена от очукана дървена маса и четири различни стола. Нийл седеше на петия, тесният му гръб, обърнат към вратата, облечен в оранжев анцуг. Обърна към нея лице на гризач, с още по-дълбоко хлътнали очи, полуприкрити от клепачите. Огледа я, без да помръдне мускул на лицето или тялото си.

После стана.

— Вероника! — каза и протегна към нея ръце, а очите му се напълниха със сълзи.

 

 

Беше й трудно да повярва, че толкова бързо я позна въпреки пластичните операции, въпреки изминалото време и това странно място за срещи. Но може би това беше магията на любовта. Нийл я обичаше, познаваше я, все още я познаваше. Тя го прегърна, после седна с него до масата.

— Съжалявам, че толкова дълго не ти се обадих — обясняваше Джийн. — Търсих те. Наистина те търсих. Но номерът ти не беше регистриран и аз…

— Всичко е наред, Вероника — каза й Нийл мило. — Прощавам ти.

Изглеждаше нормален, макар и малко потиснат. Какво да говори със стар приятел, който е станал убиец? Или да отбягва въпроса?

— Какво се случи? — попита тя меко.

— Те сбъркаха. Всичко беше погрешно.

— Какво искаш да кажеш? — Бяха го заснели с десетина камери на местопрестъплението. Сигурно нямаше да претендира, че е невинен.

— Не трябваше да бъда Джъгхед. Трябваше да бъда Арчи. Онзи, когото харесват всички. Това беше грешката. Но вече я оправиха. Роджър я оправи. Не беше моя вината, че застреляха момичето. Някой обърка всичко. Джони Бъртън. Не трябваше той. Аз трябваше да бъда церемониалмайстор. Аз. Прости ми, учителю! — Погледна я със светнали обезумели очи, втренчени в нейните.

— Сигурно ще ти простят — прошепна тя.

— Страхотно! — извика той в пространството. После се обърна към нея с лукаво изражение на лицето. — И тогава ще ми върнат ли моята програма? Защото не мога повече да изтрайвам тая гадост. Да не ме признават, да не ме уважават. Не мога повече! — Гласът му се извиси. Ненадейно той рязко зарови глава в ръцете си и се разплака. — Ти не знаеш какво е — ридаеше Нийл. — Не знаеш какво е да си толкова, толкова близко до тази любов. И да я изгубиш. Да изгубиш всичко.

— Зная, Нийл. Зная.

Тя го потупа възможно най-нежно по рамото. Поседяха, докато той плачеше.

— Толкова съжалявам. От какво имаш нужда? — попита тя. — Ще ти донеса всичко, което позволяват.

— Имам всичко, което ми трябва. — Той вдигна глава от масата и избърса очи.

— Ами адвокат? Бих могла да помогна…

— Приятелката на сестра ми е адвокатка. Даяна. И после Роджър. Роджър ще се погрижи за всичко.

— Нийл, искам да ти помогна. Аз…

Внезапно от унесената размазана усмивка лицето му се озъби като на животно.

— Не Нийл! — изкрещя й той. — Арчи. Сега съм Арчи. Наистина съм популярен. Всички ме обичат.

— Добре. Добре, Арчи — каза тя, за да го успокои. Лицето му я изплаши. Луд ли беше? Наистина ли я позна? — Арчи, с теб добре ли се държат тук?

— Да се държат добре ли? Хей, та аз съм най-известният тип в гимназията в Ривърдейл. Бях избран за председател в горните класове. Реджи се състезаваше с мен, но аз спечелих. Единодушно. Дори и Реджи накрая гласува за мен.

Джийн се опита да се разсмее на измъчената шега, но не й беше лесно.

— Арчи, толкова съжалявам за всичко. Затова че ти спряха програмата и за…

Нийл скочи, събаряйки стола. Джийн също скочи от внезапното му движение, по-скоро стресната, отколкото уплашена. Вратата бързо се отвори и над тях се изправи огромен негър тъмничар. Нийл погледна към него.

— Чао, Вероника — каза Нийл. После протегна ръце и очите му се напълниха със сълзи.

 

 

Докато Джийн вървеше по коридора, отдалечавайки се все повече от объркания брътвеж на Нийл, трябваше да приложи цялото си актьорско майсторство, за да не се разридае на глас. Не я позна. Не знаеше кой ден е и какво се е случило. Очевидно викаше на всекиго Вероника или поне така й каза помощник-тъмничарят. Бе затворен в килията на собствената си болка. Вината му бе още по-тежка от лудостта и от време на време, когато се измъкваше от параноичната мъгла на заблудите си, болката и ужасът в очите му бяха по-страшни от приказките за заговори, които изричаше на глас. За пръв път Джийн разбра защо хората търсят утехата на лудостта.

Очите й се напълниха със сълзи. Щяха ли да осъдят Нийл да живее зад решетки? Или изобщо да не живее? Повдигаше й се и й се виеше свят. О, господи, колко се обърка всичко! Знаеше, че Мери Джейн и Нийл имаха много общи неща — и двамата бяха родени без необходимите физически дарби. И двамата бяха достатъчно умни и чувствителни, за да го съзнават. И двамата бяха прекарали половината от живота си, все компенсирайки за нещо. Накрая обаче Нийл се провали и вече не можеше да съжителства с човека, който всъщност бе. Кльощаво, смешно човече, с лице на невестулка, без публика, без приятел. Убиец. Джийн въздъхна. О, Нийл, как можа?

Но нима и тя не бе близо до самоубийство в Скъдърстаун? Не можеше да забрави часовете след погребението на баба си. След като собствените й провали и неуспехи я бяха подлудили почти колкото Нийл. В падението си Нийл само бе обърнал гнева си навън и бе убил другиго вместо себе си. Така постъпваха мъжете. Жените се самоубиваха. Кое беше по-голям грях?

Спря, прислони високото си стройно тяло до стената и почувства, че трепери от главата до петите. Защото изведнъж осъзна, че и тя е виновна за едно убийство. Преди повече от две години в Ню Йорк тя беше убила Мери Джейн Моран. Мери Джейн бе умряла под скалпела на Брустър, както Лайла Кайл бе умряла от куршум. Тя бе сложила край на живота на Мери Джейн, обричайки я на смърт, тъй като не бе красива и преуспяваща.