Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (124)

19

Дреболии. Ако мислеше за дреболии, за прости нещица, Марти се чувстваше добре. Слънчевата светлина, отразена от гънка в снежнобелите чаршафи. Сянката на настолната лампа върху стената. Вкусът на нарязания банан върху овесените ядки.

По халат и пантофи, Марти бавно отиде до прозореца, който гледаше към отлично поддържаната градина. Сигурно съм в Япония, помисли си той. Всичко бе толкова съвършено, толкова чистичко, че трябва да беше в Япония. Но после си спомни и се отмести от прозореца.

Чу вече познатия ключ в ключалката и видя сестрата — как й беше името? — да влиза през вратата.

— Здравейте, как се чувствате днес, мистър Ди Дженаро? — Тя взе подноса със закуската му и тръгна към вратата. — Днес сте хапнали добре. Апетитът ви се възвръща. — Затвори и заключи вратата зад себе си, като отново го остави в тишината насаме с мислите му.

Той седна в креслото — имитация от епохата на кралица Ан — от което се виждаше градината зад прозореца му. Беше разстроен. Очите му се изпълниха със сълзи, които потекоха бавно по страните му. Той често седеше тук, в тази чиста и тиха стая, и плачеше. Още не беше разбрал защо точно, затова продължи да си плаче.

Болничното легло вече беше оправено, килимът беше почистен с прахосмукачка, а скринът и нощните шкафчета бяха изтрити от прах. Всичко това беше станало, докато той бе на водна терапия преди закуска. Беше много доволен от обслужването. Добър хотел. Едва ли имаше неприятност в света, която да не може да се облекчи с престой в луксозен хотел. Където и да се намираше. Ако не беше в Япония, дали не беше в Англия? Не. Много беше слънчево, за да е там.

Остана да седи в тапицираното с брокат кресло и да плаче. От време на време, както сега, точно преди да му дадат лекарствата, в мозъка му се отваряше малко прозорче и той си спомняше. Лайла. Лайла беше мъртва. И после плачеше. Лайла го беше излъгала, спомни си той, и сълзите се затъркаляха още по-бързо. Лайла беше мъж.

Нямаше нужда да лъже. Все едно, щеше да я обича. Но това го правеше хомосексуален, а беше сигурен, че не е хомосексуалист. Въпреки всичко щяха да намерят някакъв начин. Бяха намерили начин. Всичко щеше да бъде наред, само Лайла да не го беше лъгала. Излъга го и умря. Думите се зароиха в грозен стих в главата му. Щяха да измислят нещо, само те двамата.

Но Марти вече знаеше, че не бяха само те двамата. Бе станал за смях на цял Холивуд и всички го съжаляваха. Точно от съжалението най-много го болеше. Или може би защото знаеше, че вече никога няма да види Лайла. Не, всъщност фактът, че вече никога няма да може да работи, никога вече няма да създава красота на екрана, го тормозеше най-много.

Скоро сестрата щеше да се върне с гофрираната пластмасова чашка с хапчета и чаша вода. Скоро, съвсем скоро, и после спомените и сълзите щяха да спрат.

Обикновено Марти не си спомняше нищо. Не можеше да се сети за нищо от миналото. Дори когато идваше да го посети Сали. Знаеше, че познава Сали, но не можеше да си спомни как и откъде.

На Марти му харесваше точно това да не си спомня нищо, да не знае какво го е докарало тук, където живееше зад заключени врати.