Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (123)

18

Не бе имало подобно погребение. Нито погребението на Рудолф Валентино, нито на Джийн Харлоу, нито дори на Мерилин Монро не можеше да се сравни с карнавала на медиите, в който се превърна погребението на Лайла Кайл.

И нямаше кой друг да го организира, освен горкичкия, разбит от мъка Роби Лаймън. Тереза беше дрогирана с успокоителните, Сай Ортис се беше скатал някъде, Марти беше превъртял, а Ейра Сагарян беше съвсем аут — мъртъв. Обичана от милиони и оплювана от милиони, Лайла така и нямаше близък човек, който да пренесе ковчега й и да уреди възпоменателна служба. Никой, освен един стар поклонник на майка й.

Роби настоя да облекат тялото с рокля в лавандулов цвят — щом беше избрала да бъде момиче през живота си, да остане такова и в смъртта, каза той — и по кориците на списанията в цял свят бе отпечатана ужасната снимка на Лайла в ковчега, с огнени коси, контрастиращи зле с лилавата рокля. Донесоха около хиляда погребални венци и букети. Дойдоха да я изпратят хиляди.

— Те бяха нейни поклонници — каза Роби разплакан. — Тя ги обичаше.

Проблемът беше, че не всички я обичаха. Една жена се опита да изтрие грима от мъртвото й лице. Друга държа неприличен език пред ковчега. Най-сетне служителите от погребалното бюро поставиха ковчега й зад стъклена витрина. Така заприлича на Снежанка.

Но много по-страшни от онези, които я хулеха, бяха хората, дошли да я боготворят в параклиса й. Стотици млади мъже (някои не чак толкова млади) пристигнаха с всички атрибути на Лайла Кайл, с високите токове, грима и задължителната червена перука. Някои пищяха и припадаха при вида на трупа й. Други ридаеха. Мнозина трябваше да бъдат изведени насила. Но след като минеха веднъж да я видят, те отново тичаха да се наредят на опашката, която се виеше през седем преки, за да я зърнат отново.

Имаше и хиляди момиченца в пубертета. Някак си разкритието за объркания пол не им правеше впечатление. Може би дори повече я харесваха заради това. В крайна сметка Дейвид Бауи се беше обличал не по-малко предизвикателно и имаше последователи още преди двайсет години. А това бяха деветдесетте години на века. Момиченцата изливаха болката си в неспирни остри пубертетски писъци.

Около двеста коли се опитваха да стигнат до Форест Лоун. Сцената около гроба беше апокалиптична. И сред всички присъстващи единственият, който наистина познаваше Лайла приживе, беше леля й Роби, когото трябваше да отнесат на ръце от гроба.