Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (12)

11

След като се наплака, Мери Джейн се унесе в лека дрямка. Вече четири дни Сам не се бе обаждал. Тя се люшкаше между отчаяно безпокойство и нажежена ярост. Изяде две торбички милански бисквити. Допи до дъно бутилката „Джак Даниълс“ и начена нова. Заспиваше, събуждаше се с махмурлук, заставаше под душа, напиваше се и пак заспиваше. Не напускаше апартамента от страх да не би той да се обади и да не я намери. Пък и нямаше къде да иде. Поръчваше си вкъщи храна от китайски ресторант — гадно кисело-сладко свинско и пилешко в соев сос, и с това обядваше и вечеряше. Събуди я звънът на телефона и тя се втурна към него.

— Сам! — извика тя. — Благодаря ти, господи!

Овладя се и изчака да звънне още веднъж, преди да вдигне слушалката.

— Ало? — Не съвсем задъхано, нито пък жаловито. Поне така си мислеше.

— Здравей, Мери Джейн. Обажда се Нийл. Добре ли си?

— О, Нийл! — Почувства се така, като да бяха изсмукали целия въздух от дробовете й. — Не, не. Не съм добре. Всъщност, чувствам се ужасно.

— Е — отговори Нийл. — Знаеш какво е казал Конфуций: „Случват се гадории“.

— Да, бе. Протестантите пък казват „Ако с теб се случат гадории, ти си си го заслужил“.

— Това е от дивотиите на Сам.

— Не е. Той изчезна. Не се обажда.

— Затова ли искаш да говорим?

— Пощади ме! Опитай се да ме развеселиш.

— Май че имам рецепта за това. Нали не си забравила, че довечера ще изляза с нов репертоар в „Комеди Клъб“? Последният ми ангажимент, преди да настъпи великата епоха.

По дяволите, помисли си Мери Джейн. Забравила беше. Дори не знаеше кой ден е днес.

— Помня, Нийл. Как бих могла да забравя? — излъга тя.

— Значи ще дойдеш? Запазих маса на видно място за теб и за онова говедо.

— О, аз поне ще дойда. — Знаеше какво мисли Нийл за Сам, как бе реагирал на разпрата, затова не желаеше да прави психоаналитични разбори с него. Въздъхна. Жалка, но предана. После бързо добави: — В колко часа започва твоето шоу?

Сега трябва да прави още нещо, което не й се правеше, мислеше си тя, докато поставяше слушалката на мястото й. Негрита, дебелата бяла персийска котка, скочи върху шкафа и се отърка в нея, вдигнала очаквателно плоското си лице нагоре. Мери Джейн отвори няколко от изподрасканите метални чекмеджета. Вече нямаше никакви гранулирани котешки крокети. Претърси всички полици, докато не откри консерва с риба тон зад кутия с напълно вкаменена захар.

— Ето — повика тя котката, докато отваряше консервата. — Оправихме нещата.

Залитайки, влезе в банята и пусна душа. Отвъртя почти докрай крана на горещата вода, докато вече не можеше да се търпи. Тъкмо насапуниса за пръв път гъстата си тъмна коса, когато телефонът отново иззвъня. Бързо дръпна завесата и се затича през тясното коридорче, оставяйки сапунени следи. Подхлъзна се на вратата на кухнята, едва се задържа, вкопчи се в ръба на масата, изкълчи си глезена и сграбчи слушалката.

— Ало — успя да каже задъхано.

— Здравей. — Гласът на Сам бе безизразен и студен, както и друг път след подобна разправия, но все пак беше неговият глас.

— Здравей. — Господи, това беше глупаво. — Добре ли си? — попита тя. По дяволите, прозвуча направо трогателно.

— Да. А ти как си?

— Била съм и по-добре.

— Виж какво, Мери Джейн. Съжалявам за онази вечер. Просто не съм имал нищо наум. Нали знаеш? Току-що се бях върнал от Лос Анджелис, скапан от преговорите. Напоследък нервите ми бяха опънати и…

Мили боже. Той се извини. Сълзи изпълниха очите й.

— Ами… — запъна се тя. — Разбирам те. Наистина те разбирам. Аз също размислих. — Замълча и си пое дълбоко дъх. Всичко щеше да бъде наред. Той каза, че съжалява. Щеше да отиде с него в Лос Анджелис. Все пак той я обича. И тя можеше още да го обича.

— Искам да замина с теб — каза тя. — Ролята не ме интересува. Важното сме ние двамата. По-късно ще мисля за успеха. Ще си взема малко багаж, ще сложа Негрита в един кашон и ще се метна на самолета за Лос Анджелис.

От другата страна настъпи мълчание. Дълго мълчание.

— Сам? — попита тя. — Чуваш ли ме?

— Да, да. Просто съм изненадан, това е всичко. — Той замлъкна. — Виж какво, Мери Джейн, трябва да поговорим. Може ли да дойда довечера и…

— Трябва да отида да гледам Нийл — прекъсна го тя. — Това е последното му представление.

— Що не го таковаш тоя Нийл!

Ето, той пак се ядоса. Тя въздъхна.

— Това ми се ще да го приложила на теб. Ей, знаеш ли откога не сме били заедно? Виж сега, трябва да отида, но представлението започва в десет. Ще си бъда у дома към полунощ. Искаш ли да се срещнем тогава? — Тя вложи в гласа си много топлота.

— Добре, съгласен — отговори той и затвори телефона.

Тя също постави слушалката на мястото й, а когато се обърна, видя отражението си в огледалото. Косата й бе покрита с пяна, тялото й беше голо и мокро. Насили се да погледне наново. Гърдите й бяха увиснали като балони върху гръдния кош, покрит с малка възглавничка тлъстина. Възглавничката преливаше върху закръгления й корем. Тлъстият корем, поправи се тя, който се издуваше над срамната й кост. Бедрата й също представляваха монументални колони. Кожата й бе нагъната на дипли. Баджаци от бухнало тесто. Дори и колената й бяха грозни. Беше се изоставила и се бе превърнала в разплута статуя на плодородието. Даже и в гъстата й дълга коса, единственото красиво нещо у нея, бяха започнали да се появяват бели снопчета. Беше се занемарила напълно — нещо, което нито една актриса не можеше да си позволи. Нищо чудно, че гласът на Сам не звучеше весело по телефона. Той не изгаряше от желание да се любят. О, господи! Как би могъл някой да ме обича, запита се тя. Какъв късмет, че все пак имаше Сам.

 

 

В десет без четвърт вечерта Нийл видя, че Мери Джейн влиза в клуба — примигваше, за да свикне с тъмнината. Той се спусна към нея, прегърна я и извика:

— Мери Джейн, благодаря, ти, че дойде. Господи, толкова съм нервен. Тук всички искат да ме разкъсат на парчета. Време за хранене на лъвовете в зоологическата градина. Ей богу, така ми завиждат, че се наложи да наема човек, който да опитва храната ми, да не са ми сипали отрова. Ей, ти изглеждаш великолепно. Приличаш на Милдред Пиърс. От времето на нейния залез.

Толкова беше мил. Дори при цялото това напрежение си направи труд да я огледа. Мери Джейн от години събираше демодирани хубави дрехи. Нийл винаги успяваше да измисли нещо като рефрен, вдъхновен от филма или актрисата, която тя напомняше с дрехите си. Винаги твърдеше, че изглежда великолепно, а Мери Джейн никога не му обръщаше внимание. Но досега не й се бе случвало да изглежда толкова окаяна. Е, беше направила всичко каквото можа. Той свали палтото й и я поведе към малко сепаре в дъното.

— Залата е по-голяма, отколкото очаквах, Нийл — каза Мери Джейн. — Колко души побира?

— Колко побира ли? Няма значение. Тази вечер ще има и правостоящи. Цялата тълпа, която се изсипва от всички посоки, плюс всички безработни нехранимайковци в града. — Нийл посочи единствената незаета маса и каза: — Разноските по рекламата на моята експериментална програма вече се покриват. Но за теб, Милдред, винаги ще се намери място. Гледай само, а! Каква тълпа! — Нийл се наведе да я целуне и прошепна: — Пожелай ми това, от което имам нужда, Мери Джейн.

Мери Джейн го потупа по бузата.

— Пожелавам ти го, Гламчо. Стискам ти палци. Хайде, кралю на майтапите, отивай и гледай да ме разсмееш. — После тя последва келнера до запазената за нея маса.

Нийл беше чудесен приятел, а и публиката тук изглеждаше чудесна. По дяволите, сега, когато знаеше, че Сам ще я чака вкъщи, всичко й се виждаше розово. В крайна сметка той се извини. Тя се размърда на мястото си. Зрителите тази вечер бяха шумни. Сега имаше пауза преди появата на новата знаменитост, нейният приятел Гламчо.

От доста години тя наричаше Нийл Гламчо, а той я наричаше Вероника. Откакто откриха, че освен многото други общи неща помежду им и двамата като деца са чели и колекционирали комиксите „Арчи и Вероника“. Тази вечер, ако късметът му проработеше, той просто щеше да срине публиката. Усети как стомахът й се свива от нервно напрежение. Той е много добър, напомни си тя, всичко ще мине успешно.

Нийл бе взел трите стъпала към сцената и се промъкна към кулисите. Сега вече, посрещнат с бурни аплодисменти, той излезе на средата на подиума с микрофон в ръка. Погледна към нея.

— Здравей, Вероника — започна той. Тя му се усмихна, и той веднага се развихри:

— Добър вечер, приятели. Хубава аудитория. Всички изглеждате страхотно преуспяващи. Вие, сър — Нийл посочи с пръст добре облечен мъж, седнал на първите маси — ето, на вас май много ви върви. С какво се занимавате?

Това пък какво беше? Мери Джейн, знаеше, че Нийл никога не сваля нивото дотам, че да въвлича публиката в представлението. Казваше, че това е работа за простаци и аматьори. Сега бе спрял поглед върху набелязания „обект“.

— Имам инвестиционна банка — отговори човекът предпазливо, но явно доволен от себе си.

— Така ли? — попита Нийл — Ас какво се занимаваше баща ви?

— Баща ми ли? — Човекът направи пауза. Сега не изглеждаше толкова самоуверен. Беше смутен. Мери Джейн недоумяваше.

— Баща ми ли? Охрана в едно училище.

Чу се леко хихикане.

— Училищна охрана ли? — вече питаше Нийл. — Искате да кажете портиер, нали?

Някой се изсмя на глас, но цялата аудитория мълчеше. Какво прави той, чудеше се Мери Джейн. Защо трябва да се подиграва. Прехвърли границата. Ще изтърве аудиторията.

Човекът се намести на стола си и след известно време успя да отговори:

— Да, прав сте. Беше портиер. — После успя да се изсмее.

— Баща ви ли ви осигури сегашната работа? — Аудиторията хихикаше, но по-скоро объркано, отколкото смутено. Определено не се чувстваше добре. Какво става тук, отново се запита Мери Джейн нервно.

— Как би могъл да ми намери тази работа? Нали ви казах, че беше портиер. Аз сам станах това, което съм.

— Аз също — съгласи се с него Нийл. — Ние с вас имаме нещо общо. Аз сам си намерих работа като вас, което е странно, защото вече не се случва често в шоубизнеса. Твърдя това. Ама нали има ново поколение на фамилията Фонда, което сега владее киното. Внуците на Хенри. Вярвате ли в такива дивотии? Аз лично смятам, че първата шибана генерация на тия копелета ни беше достатъчна. След това трябваше да изтърпим Джейн и Питър. Питър беше недоразумение, а — нека си го кажем — Джейн е кучка. — Последва шокиран смях. — Да не мислите, че тя получава ролите си заради своя талант! Стига с тия евтини номера! Дори и при връзките на баща й се наложи да се съгласи да започне с „Боса в парка“. А трябваше да се омъжи за Вадим, за да получи ролята си в „Барбарела“. Мислите ли, че тук, в тази зала, няма десет момичета, които да са по-красиви и по-талантливи от нея? Но хайде да си поприказваме за Питър — чист дегенерат без капка талант. Какво, по дяволите, е направил изобщо? Е, а сега неговото детенце е на пистата и ще трябва да я гледаме още едно поколение. Наричат ги „Династиите на шоубизнеса“. Стига бе. Никакви династии не са. Това е начин за легитимиране на пълни некадърници. Не династия, а конспирация. Уж страната ни е демократична, а не се борим с тиранията на връзките.

Той млъкна и огледа публиката.

— Разбирате ли, Америка трябваше да принадлежи на тези, които имат заслуги. Преди важното беше какво си направил, а не кого познаваш, помните ли? И нямаше никакво значение какъв е бил баща ти. Кой, по дяволите, е бил бащата на Томас Джеферсън? Или на Джордж Вашингтон? Ето къде е работата: това не е частно предприятие. Искате вашият син да стане водопроводчик, като вас. Прекрасно, приветствам ви. Но става дума за медиите. За телевизията, радиото. Вълни, които са собственост на всички нас. Но ония копелета имат ключалки за тях. За нас не остава нищо. Разбирате ли, че шоубизнесът е погубил великият американски идеал, че възнаграждение се получава за талант, за комбинацията от тежък труд и талант. Не ми разправяйте, че Талиа Шайър беше най-добрата изпълнителка на Кони, която брат й Франсис Копола можеше да намери. Е, хубаво. Може и да не е така, но нали неговата дъщеря беше страхотна в Кръстникът III, а? Стига с тия говнярски номера!

Аудиторията се смееше.

— Ей — продължи Нийл — огромни киносалони се тресяха от ръкопляскания, когато застреляха тая кучка. Някой броил ли е колко души от семейство Копола участват във филма? Разбира се, че не, защото никой не може да брои дотолкова. Знаете ли, че Копола спечели специална награда за цялостна творческа дейност, с това, че е набутал в един-единствен филм повече свои роднини, отколкото който и да е друг. А конкуренцията била жестока. Нека ви разправя историята на Анджелика Хюстън. Не, хайде вие ми я разправете. Едро, грозно момиче, което не може да играе. Джон Хюстън й дава роли във всичките си нови филми, „защото Джак Никълсън не иска да се ожени за нея, а тя има нужда от приходи“. Най обичам, когато тия копелета ми разправят, че се явяват на прослушвания подобно на всички други. Знаем какво е правила на прослушването при Никълсън. Това, за което не ми се иска да мисля, е как ли я е прослушвал баща й. Не ме питайте!

Аудиторията вече се превиваше от смях. Мери Джейн забеляза как кимат одобрително, как не могат да удържат смеха си. А синът на портиера крещеше: „Карай още!“.

— Аз съм актьор и това, което ме мъчи, е колко рядко имам възможност да работя. И тогава чувам как ония задници по телевизията разправят на Арсенио^[1] или на Джей Лино колко е трудно да бъдеш дъщеря на Деби Рейнълдс, защото хората очакват от теб много повече. Стига с тия говнярски номера! — Ей, да не ме разберете криво? Състрадателен съм по природа. Да бъдеш богат и да имаш известни и могъщи родители в професията може наистина да е свързано с голяма отговорност. И съм сигурен, че Арсенио ще ме покани като гост на предаването и тогава ще мога да му обясня колко по-лесно ми е било, че съм син на Нунцио Морели, защото хората са очаквали от мен толкова малко.

Тук последва истински залп от смях и Мери Джейн си отдъхна облекчено. Въпреки язвителността и враждебността, влагани от Нийл в представлението, тълпата го одобряваше.

— А! Струва ви се, че това е екстремизъм, така ли? — каза Нийл, като да изрече гласно мислите й. — Е, оставете ме да спомена само една фамилия и ще ви убедя: Шийн! Първо Марти, после Чарли и Емилио. Той разправя, че не искал да използва името на баща си, за да прави кариера. И правилно! Но сигурно го е изтървавал случайно, щом е налапал толкова ангажименти. Значи те превръщат всеки филм в семейна история, за да запазят тайната в семеен кръг. Айде без наивности! Избийте си ги! Светът ще ни бъде благодарен. Обещавам ви! Помислете каква е алтернативата. Емилио може да има деца!

Аудиторията вече крещеше от възторг, а Нийл, чиято отрицателна енергия кипеше, просто владееше всички. Той кръстосваше сцената, възпроизвеждайки жестове на Мик Джагър. Изведнъж просто замръзна на място и се обърна към залата.

— Искам още нещо да кажа. Не могат да ни обвинят в сантименталност или в склонност към фаворизиране. Наистина има няколко талантливи деца на звезди. Помислете за момчетата Бриджис. Въпреки това трябва да бъдем справедливи. Избийте ги. После идват старите муцуни. Знам, че ще се молите да не ги закачаме. Но вижте какво! Ако пощадим Лайза Минели, трябва да не закачаме Лора Дърн, или Тони Спелинг, Мелани Грифит или Никълъс Кейдж. Разбира се, че Кейдж е много специален случай. Дължи кариерата си на това, че е красавец!

Нийл спря, изчака да се изсмеят и продължи с лафа, който си беше избрал за мото.

— Я стига с тия говнярски номера! — изкрещя Нийл.

И караше все в тоя дух. Направо ги унищожи. Към края, докато Нийл още се радваше на овациите, Мери Джейн стана и си проправи път към претъпканото помещение, което минаваше за гримьорна.

Изчака, докато Нийл приемаше поздравления. Той изпи чаша уиски, пошегува се с момчетата и помаха на едрата жена, в която Мери Джейн разпозна сестра му Бренда. Най-сетне забеляза и нея самата. Приближи и я целуна по устните. Миришеше на пот и алкохол. Нийл рядко употребяваше алкохол и не носеше на пиене. Беше доста развеселен — сигурно от адреналина и от уискито. Но не бе загубил проницателността си.

— Ти си вонящ пияница — каза тя.

— In vino veritas. А и в хумора. Затова се смяха. Защото е вярно.

— Беше прекалено. Страшно заядливо. Всъщност… — Тя замлъкна.

— Лош вкус? Долна злоба? Провокация? Хайде бе. Знаеш ли какво става с комиците, които не спазят мярката? — Той изчака за миг. — Отиват да обират овации в Медисън Скуеър Гардън. — Нийл взе хавлиената кърпа, която бе преметнал през рамо, и попи потта от челото си. Вече не се усмихваше и за миг слабото му невестулско лице стана тъжно. — Не ти ли хареса?

— Хареса ми, Нийл, хареса ми. Но се безпокоя. Хората могат да те разберат съвсем буквално. Това няма да те направи любимец на Холивуд.

— Какво ме интересува Холивуд? В Лос Анджелис няма да се намери и един човек, когото да уважавам.

— Нийл, аз отивам в Лос Анджелис.

Той млъкна, разтърси мократа си глава като куче, после се опомни. Изглеждаше сериозен и изморен.

— Ей, за мен нещата тръгнаха. И за Сам. А за теб?

Тя вдигна рамене. Нийл се усмихна и кипящата му енергия отново се надигна.

— Еха! Ще хванем богинята вълчица за двете цици, нали? Ще ги захапем и ще стискаме.

— Да, като истински холивудски Ромул и Рем — отговори тя сухо.

Той се усмихна, невестулското му лице светна, очите му се превърнаха в чертички. Обгърна я с две ръце.

— Ще ги изпотръшкаме, Вероника — каза той. Беше наполовина прав.

— Тревожа се за теб, когато отидеш там при тия, тия… американци!

— Да вървят по дяволите, ако не носят шеги. Пък и вече няма да изнасям програми от тоя род. Ще разигравам комедия на ситуациите. Ще предоставя на авторите да се напънат да изтръгнат смях в залата. — Той замлъкна. Грубостта му се изцеждаше като помия, която потъва в сифона на мивката. — Ама нали ти хареса, а? Смя ли се? — Той я погледна в очакване да получи благословията й. — Нали бях духовит?

— Нийл, ти си отвратителен бунтар.

 

 

Мери Джейн се измъкна веднага щом успя да се откъсне от Нийл и си позволи лукса да наеме такси, за да стигне колкото се може по-скоро в апартамента при Сам. Като не се броят репетицията и разправията, която имаха след това, те не се бяха срещали след завръщането му от Лос Анджелис. Тя не мислеше за нищо друго, освен за тялото му, притиснато до нейното. Навреме обаче си спомни за котката. Спря таксито пред минимаркета на ъгъла да купи храна за нея и бутилка вино. Защо пък не!

Взе на един дъх трите етажа по леденото стълбище, но когато стигна до апартамента, видя, че под вратата не се процежда никаква светлина, Негрита я посрещна и заописва осморки около краката й. Усещаше допира на пухкавата й бяла козина. Вдигна я на ръце, запали лампите и повика Сам. Заспал ли беше? Или не беше дошъл? Стомахът я присви от страх. Мина през кухнята, притиснала Негрита до гърдите си, надникна в празната дневна и се запъти към малката спалня. Може пък и да е заспал, мислеше си отчаяно тя.

Сам лежеше прострян върху леглото. Изглежда, че спеше. Е, като се има предвид умората от пътя, това бе разбираемо. Както и друг път, Мери Джейн се възхити от грациозността му — от дългото тяло, простряно напреки върху леглото, от отпуснатите крака, от метнатата небрежно над главата му ръка. Най-много я привличаше това, че е висок и строен, даде си сметка тя. Копнееше за ръцете на Сам, за успокоителното докосване на тялото му. Но той беше изморен. Трябваше да го остави да се наспи. Винаги имаше „утре“. Започна да се съблича в тъмното.

Но когато се плъзна в леглото край него колкото се може по-леко, той се обърна към нея. Завря главата си в меката плът на врата й.

— Съжалявам — прошепна той. — Много извинявай.

И изведнъж тя успя да му прости. Напълно. Гласът му, дрезгав от мъка, а може би и от желание, изсмука от нея целия й гняв и болка. Той също изпитваше болка, от която тя можете да го освободи. Бяха нужни само неговото извинение, което тя да приеме.

Защото много го обичаше.

— Всичко е наред — каза тя. — Няма нищо.

— Обичаш ли ме? — попита той с устни, допрени до ухото й. Усещаше как в тялото й се надига топла вълна.

— Разбира се.

— Имам нужда от теб, Мери Джейн.

Тя се притисна към него — нейната мекота към неговата твърда плът. Телата им се сляха, а на нея й се струваше, че все още не са достатъчно близо един до друг. Сълзи изпълниха очите й, сълзи на благодарност и удоволствие. Тя притежаваше над него власт, която го възбуждаше. Той я обичаше. Имаше нужда от нея, признаваше го сам. А и тя се нуждаеше от неговата любов и го желаеше така отчаяно, че се страхуваше да не се издаде.

— Сам, о, Сам! — прошепна тя.

— Обещай, че ще ми простиш.

— Обещавам ти, Сам.

— Не, обещай ми, че винаги ще ми прощаваш. Искам да ми обещаеш това — в тъмнината гласът му звучеше толкова отчаяно.

— Да. Да, обещавам. Прощавам ти. — Чувстваше, че именно тя му дава утеха и опрощение. — Обичам те — каза тя.

— Зная — отговори той и едва много по-късно Мери Джейн осъзна, че той не й отвърна със същите думи.

 

 

На следващата сутрин тя се събуди с усмивка, протегна ръка в леглото, но разбра, че Сам вече е станал. Бързо се изправи, навлече евтиния си плюшен пеньоар и тръгна боса да го търси. Негрита, досега сгушена край леглото, се протегна и тръгна с нея.

Сам не беше в банята, нито в дневната. Не миришеше на кафе, но той сигурно го приготовляваше в кухнята.

Нямаше го. Но върху изподрасканата маса от изкуствено дърво имаше бележка. Отишъл си беше! Ужасена, тя се отпусна върху канапето и разгъна бележката.

М. Дж., Първо, да не забравя — баба ти се обади снощи. Наистина е много болна и иска да идеш при нея.

Освен това много мислих за станалото и смятам, че никак не бях прав. Съжалявам.

Съжалявам и защото според мен не е много удачно да идваш в Лос Анджелис. Знаеш колко много означаваше за нас „Джак и Джил“ и колко хубаво беше всичко. Винаги съм ти казвал, че не съм човек, който прави компромиси. Нещо е изгубено и мисля, че е най-добре да не продължаваме нататък без него.

Одеждите ми свилени и накитите мои,

смехът ми и ликът ми излинял

пропъди надалече любовта.

Наднича отчаянието скръбно,

подава ми бръшлян за гроб студен:

Това е краят на любовниците верни.

Следваше подпис и послепис: „Опитай се да не ме мразиш“.

Мери Джейн стоеше в мрачната малка стая, вперила поглед в бележката. Любим се, после ми цитира Уилям Блейк и накрая ме захвърля, успя да си помисли тя, преди да бликнат сълзите.