Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (118)

13

Големият шанс в живота идва само веднъж при всеки от нас, и то ако имаме късмет. А новината за застрелването на Лайла ме накара да подкупя шофьора на наета лимузина с 210 долара в брой плюс моя „Ролекс“, за да зареже клиента си на тържеството по връчване на наградите и да ме закара до болницата.

По улиците около болницата се стичаха тълпи. Червените буркани на полицейските коли се въртяха призрачно и светлината им отскачаше от напрегнатите лица на зяпачите. Колата на бърза помощ изгуби ценни минути, докато полицията й разчистваше път. Най-сетне полицаите пропуснаха виещата линейка и тя спря пред отделението за спешни случаи. Отвориха задните врати, санитарите измъкнаха носилката на пътеката и хукнаха с нея. Успях само да зърна Марти ди Дженаро, който вървеше до носилката и държеше в ръцете си бутилка с някаква течност, от която се виеха тръби.

На входа за спешното отделение на болницата „Седарс-Си-Кей“ беше лудница. Пристигаше втора линейка. Аз още не знаех за това, но в нея пътуваха тленните останки на Ейра Сагарян. От средата на набъбващата тълпа вече виждах не само Марти ди Дженаро, но и Тереза О’Донел, които си пробиваха път през тълпата от репортери и зяпачи, опитвайки се да влязат в болницата.

Тереза О’Донел пристъпваше несигурно, оглеждайки зяпащите я лица.

— Всичко е наред, мис О’Донел. Само полицаи и персоналът на болницата. — Един полицейски офицер галантно й подаде ръка и тя мина подир носилката през вратата, подкрепяна от Роби Лаймън за едната ръка.

Жена в строг делови костюм и табелка с името и поста на гърдите й, посочващи, че работи в болницата, каза на Тереза:

— Последвайте ме, мис О’Донел.

Затътриха още една носилка през бариерата.

— Кого водите? — попита един от специалистите по спешна помощ.

— Удар. Мъртъв е — изкрещя санитарят.

— Паркирайте го. Имаме живи!

И така, през следващите пет часа оставиха мъртвия Ейра Сагарян в преддверието на отделението за бърза помощ, докато около него се разиграваше драмата на живите.

Групата, заобикаляща Лайла, продължи през цедилото на полицията, която задържаше тълпата от хора, дошли като червеи да се хранят с плътта на падналите. Зад стената от полицаи бръмчаха видеокамери и репортерите крещяха въпросите си. Последният въпрос, който Тереза чу през шума и бъркотията точно преди да завие по един коридор, беше: „Жива ли е, или е мъртва, мис О’Донел?“.

Медицинска сестра, чиято бяла униформа контрастираше рязко с черния фрак на Марти, отвори вратите и задържайки едновременно напиращата тълпа, издърпа вътре първо Марти, после Тереза О’Донел и Роби. Лактите ми до момента ми бяха осигурили място точно подир тези тримата, но знаех, както и другите представители на медиите, че ще трябва да остана отвън, с нос, притиснат в стъклото на вратата, изчаквайки като останалите вестникарски хрътки за трошици информация.

Точно тогава ми излезе късметът. Буквално. Рязко дръпнатата навътре врата се върна със замах и ме перна по носа. А пък носът ми лесно започва да кърви силно.

Вътре в болницата хаосът продължаваше, но охраната видя кръвта и ми махна да вляза. Медицинските сестри и болничният персонал вече бяха заобиколили Марти, Тереза и Роби, отвеждайки ги в един по-тих ъгъл.

— Аз съм с тях — изгъгнах на дежурната сестра и тя, след като хвърли оценяващ поглед на бижутата и кръвта, ме заведе да седна при тях. Наведох нарочно глава между коленете си, за да не спира кръвта. Тя вече бе наквасила драматично жълтата ми копринена блуза ($316 от Джорджо) и аз се постарах да я размажа добре по лицето си. Отделението за спешна помощ не е място за суета.

Дежурната сестра вече даваше помощ на Тереза, която стенеше високо, стиснала статуетката „Еми“. Марти седеше мълчаливо, с провиснали ръце между кльощавите си колене. Приличаше на каталептик. А Роби ридаеше шумно.

През двойната врата на операционната зала излезе лекар, който попита за близките на Лайла Кайл.

— Тук сме — простена Тереза.

— А аз съм нейната леля. Ъъ, чичо — поправи се Роби.

— Аз съм годеникът й, докторе — каза Марти, ставайки на крака.

Докторът го погледна странно.

— Пациентът в залата не би могъл да бъде ваша годеница — каза той. И добави, обръщайки се към всички ни: — Трябва да говоря с кръвен роднина или законна съпруга. Има ли тук такъв човек?

Роби отговори заради Тереза, която продължаваше да стене, поддържана от една страна от сестрата.

— Това е майката, докторе. Мис О’Донел.

Докторът се обърна директно към нея.

— Мис О’Донел — каза той — не знаем какво точно се е случило, но не бива да се тревожите. Докараният пациент не е вашата дъщеря. В това мога да ви уверя.

На Тереза й омекнаха коленете и туловището й започна да се измъква от хватката на Роби и сестрата, но забелязах, че не пускаше статуетката.

— Сестра — излая докторът — закарайте мис О’Донел в един от кабинетите за прегледи.

Униформен болничен служител се приближи и поведе Тереза заедно със сестрата, макар че Роби се повлече подире им през фоайето.

Марти, който до момента мълчеше, най-сетне намери думи да се обърне към доктора.

— Какво говорите? Разбира се, че ми е годеница. Аз видях как я простреляха. Аз я докарах с линейката.

— Невъзможно е физически — озъби се докторът. — Това не може да бъде Лайла Кайл.

— Защо? — озъби му се на свой ред Марти.

— Защото докараният от вас пациент, онзи с огнестрелната рана, има пенис.