Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (115)

10

Публиката си пое дъх като един човек, а после избухна в аплодисменти. Никой не реагира на драматичността по-добре от актьорите. Камерите уловиха лицето на Лайла с изписващото се по него добре изрепетирано чувство на изненада, а после най-широката усмивка, с която я бяха виждали да се усмихва на екрана или в живота. Тя целуна Марти, който седеше до нея, скочи и повдигайки дългата си рокля, за да не се спъне, изтича по пътеката до подиума. Усещаше тупкането на сърцето си и горещината на прожекторите. Движеше се като през вода, като на сън, със забавени движения.

Изправи се пред майка си, която стискаше наградата в костеливите си ръце. Лайла посегна към статуетката. Тереза я гледаше със стъклен поглед. Лайла дръпна наградата. Ала Тереза не пускаше. Лайла дръпна пак. Тереза упорстваше. Но наградата си беше на Лайла. Всичко щеше да бъде нейно оттук нататък. И най-сетне майка й отстъпи. Лайла притисна наградата до гърдите си. Тълпата побесня от възторг.

Никога не се беше изправяла пред такава тълпа. Е, в крайна сметка не беше театрална актриса. Сега, застанала пред тази публика, каймака на каймака на нейния свят, тя чу аплодисментите и разбра колко я обичат. О, беше неописуемо, беше точно онова, за което бе бленувала нощ подир нощ. Любов. Чиста любов… Любов, която не я омърсяваше, любов, която не я докосваше, но я обгръщаше като топла вана.

— О! — задъха се тя в микрофона. — О! Благодаря ви! — успя да каже, а подготвената реч се изпари от главата й. — Благодаря ви на всички.

И публиката, изморена от обичайните дълги изказвания, от изкуствената искреност, откликна на чистото й чувство. Аплодисментите започнаха отново, надигнаха се и се засилиха, докато не заблъскаха в нея самата.

Необходими бяха няколко минути ръкоплясканията да се уталожат и през това време Лайла плачеше. От облекчение, от радост, но най-вече защото за пръв път от онази сбирка у тях преди толкова много години тя бе спечелила аплодисментите на публиката. Тогава майка ми ме удари. Завиждаше ми. Дали и сега гледа и завижда? Лайла потръпна в тържеството си. Оттогава, от онази вълшебна вечер, Лайла играеше само пред камера, откъсната от реакцията, от отклика, без преимуществото на възторга. Тази вечер тя разбра какво й е липсвало. И поиска още.

Овладя се, въпреки че още трепереше. После, старателно отбягвайки Тереза, се поклони за последен път, да успокои публиката и същевременно да попие всеки миг. Поклони се и се изправи пред себе си с наградата „Еми“ в ръце.

Това бе най-щастливият миг от живота й. И последният.