Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (113)

8

Майкъл Маклейн лежеше на шезлонга до басейна си, нанасяйки поредния слой плажно масло. Как можеше човек да постигне съвършения тен на мъжествен здравеняк, без да порази завинаги еластичността на кожата си? Ето това беше загадката. Мразеше да използва препарати за почерняване, затова днес внимаваше особено колко да държи лицето си на слънце, променяйки положението му всеки петнайсет минути, за да постигне равномерен загар.

Сбирката у Ейра тази вечер щеше да бъде едновременно удоволствие и мъчение — като да чукаш жена с изключително тяло, но с обикновено лице. Нещо, което щеше всъщност да направи след малко. В крайна сметка тази вечер щеше да се появи с Ейдриън.

„Роди се звезда“ му бе осигурил вниманието, от което се нуждаеше от известно време. Това щеше да удължи присъствието му на върха. Отново беше успял! Въпреки всичко не беше глупав, нито наивен. Докато без съмнение този филм беше лебедовата му песен, Майкъл разбираше, че също така е и възможно най-високият връх в ролите, възлагани на по-възрастните мъже. Представяше си роличките за телевизията, които го чакаха в бъдеще. Той нямаше да приключи изключителната си актьорска кариера, като играе стари, но все още привлекателни роли от типа на Джон Форсайт. Не и Майкъл Маклейн.

Не, време беше да прехвърли обществения си имидж на съвсем ново поприще. Обичаше да бъде сред първите и искаше да остане там завинаги, като Грег Пек и Джими Стюарт. Така че бе дошло време за неизбежното. Какво още не бе правил Майкъл Маклейн с жена, което да завладее вниманието на пресата?

Да се ожени.

В крайна сметка течаха деветдесетте години на века. Време на семейните ценности. Не му ли бе споменала Ейдриън, че не й е дошъл мензисът? Този път нямаше да има аборт. Щеше да се ожени за нея. Да им се роди дете. Да стане татко. Какъв начин само да преживееш шестото си десетилетие!

Смени положението на лицето си спрямо слънцето и спря да се усмихва, за да не направи опасните старчески бръчки. Да. Веднага след връчването на наградите „Еми“ той ще разкрие новината, че Ейдриън е била дубльорката в „Роди се звезда“. След като малко й поразкрасят физиономията. После ще обяви, че ще се ожени за нея. И ако това не ангажира вестникарските заглавия!

 

 

Тереза О’Донел излезе изпод душа и зави провисналите си телеса с чаршаф. Не й се занимаваше да облича халат. Беше уморена, а вечерната й работа още не беше започнала. Влезе в гардеробната си и взе трикото от ликра, приготвено от Естрела. Беше специално направено за нея в Париж и играеше ролята на ластичен колан за цялото тяло. Напудри се и подхвана мъчителната задача да се вмъкне в него като кренвирш, който влиза в обвивката си.

Най-сетне свърши и изтощена седна пред огледалото на тоалетната си маса. Едва не простена, като видя каква развалина я гледа от огледалото. Какво бе останало от някогашното й лице… „Най-хубавото момиче в света!“ Е, едно време беше.

Там, където някога бе имала брадичка, сега имаше няколко. А гладката кожа под очите й отдавна бе увиснала на торбички. Тя цялата се бе превърнала в торба. Косата й, която никога не е била най-силният й коз, бе оредяла още повече. Четирийсет години боядисване и студено къдрене си бяха казали думата. Тя грабна една перука и натъпка сивите кичури под нея, затягайки плътно прилепващия найлон, като забоде злобно фибите.

Започна да нанася фон дьо тена, който използваше. Мацаше с естествената морска гъба бръчките по челото си, безформената маса, в която се бе превърнал носът й.

— А, часът за преобразяване — каза Кевин, влизайки с две чаши джин. Погледна през рамото й в огледалото. От Кевин вече нямаше тайни. Сега го беше яд, че тя отива на връчването на наградите „Еми“ и на сбирката у Ейра с Роби, а не с него. Че щяха да я покажат на телевизионния екран как връчва наградата за най-добрата актриса, а той щеше да остане в къщи да гледа. Тереза пое чашата от ръката му, пресуши я и отново взе гъбичката за грим.

— Да ти донеса ли мистрия? — попита я той.

— Много оригинално. Казах ти, че няма да разговарям с теб, докато не върнеш Бонбонка и Кльощавелка.

— Те не са у мен. Но мисля, че знам къде са.

 

 

Леля Роби пристигна у Тереза в четири часа.

— Къде е тя? — попита той Кевин, който кимна към стълбището за спалнята на Тереза, а после сви рамене. — Вече пила ли е нещо?

— Не знам и изобщо не ме интересува.

Роби тръгна по стълбите. Пред вратата на Тереза спря да почука, но знаейки, че няма да получи отговор, отвори и влезе.

— Исусе Христе — възкликна той.

Стаята беше обърната наопаки. Дори и при спуснатите завеси се виждаха купищата дрехи, натрупани навсякъде, леглото без чаршафи, жълтеещи на куп на пода, а една подута белезникава човешка маса се бе изпружила пред прага на банята. Беше гола и мръсна и сивата й коса висеше на мазни кичури. Най-често точно това се случва с легендите, помисли си той. Роби не се остави да го завладее тъгата, която стегна гърдите му. Имаше твърде много работа.

Той дръпна завесите и стаята се изпълни със светлина. Тереза простена и обърна глава.

Роби я издърпа от пода. Извика Естрела. Прислужничката пристигна и се ужаси.

— Вземи черната й рокля и я изглади. Междувременно намери чифт от дългите й бели ръкавици и бели обуща. — Естрела зарови в струпаните купчини, мърморейки нещо. — Благодаря ти, Естрела — извика Роби — тя има късмет, че си с нея.

— И вие също, мистър Роби. Никой нямаше да дойде да я заведе. Вие сте добър приятел.

— Аз нямам приятели — проплака Тереза. — Никой не ме обича.

— По дяволите, Тереза! Стегни се! — Роби я хвана за раменете и я разтърси. — Трябва да се появиш пред публика.

— Не. Вече не. Те ще открият. Те всички ще открият — замърмори тя. Роби се почуди какво ли нареждаше.

— Тереза, трябва да изтрезнееш и трябва да вървиш. Ако не се появиш, завинаги си свършила. Предаването е на живо. Отиваме тази вечер. Ти и аз. По дяволите, Тереза, искам да ида на този купон.

— Но, Роби — разплака се Тереза — не мога да отида. Ще ме унизят.

— Не и ако си трезва.

— Но Лайла ще е там — изви Тереза. — С наградата „Еми“. — Тя спря да плаче и се огледа. — Тя ще ме съсипе, Роби — прошепна.

— Смешни работи! Кога Лайла или който и да било друг са те плашели?

— Беше такова сладко бебче, нали? Кери нямаше да може да отгледа син. Аз не исках син. Дъщеричка бе точно каквото трябваше.

— Разбира се. Абсолютно. Сега започни да се стягаш за фризьорката.

— Но Лайла ще ме унищожи. Както унищожи Бонбонка и Кльощавелка — вече виеше тя.

Роби слушаше несвързаните й приказки, но не се опитваше да ги проумее. Докато Тереза не спомена двете кукли. Усети бодване на вина. Е, беше необходимо да сключи това примирие. Въпреки всичко за какво говореше? Куклите ги нямаше.

— За какво говориш, Тереза? — Някогашната звезда се сви в средата на леглото и Роби не беше сигурен дали трепери от алкохолна недостатъчност или от страх.

— Постъпих правилно, нали, Роби? Отгледах момиче. Хубаво момиче. Само че сега то ме мрази. Не биваше да постъпвам така с нея — прошепна Тереза.

— Как? — попита Роби.

— Ами както я отглеждах. Тогава я ненавиждах, защото беше толкова млада и красива. И онзи ужасен епизод, който снимах с нея. Мрази ме за това. Иска да ме убие. Както уби Бонбонка и Кльощавелка. Уби двете ми други деца.

— Тереза, за какво говориш?

Бавно, като че ли всеки миг й причиняваше болка, Тереза допълзя до края на леглото, после се свлече от него, падна на колене и започна да шари наоколо. Нито Роби, нито който и да било друг се бе опитал да махне ужасиите, натъпкани под него, и само бог знаеше кога Естрела бе правила опит да стори това за последен път.

Но вместо празни бутилки или единични обувки Тереза измъкна дълга бяла кутия. Всъщност ковчег. После още един. Два истински ковчега, може би за детски погребения. Роби се разтрепери и видя, че и Тереза трепереше. Скимтейки, тя отвори капаците им.

Роби надникна вътре. Кльощавелка бе обезглавена и главата й насечена на трески. Бонбонка бе останала без лице от хилядите жестоки удари с нож. И двете кукли бяха голи, с намазани с боя тела или може би с нечия кръв. И всяка от тях имаше по чифт мъжки полови органи, прикрепени където им се полага към тялото.

 

 

Нийл Морели не получи покана за сбирката у Ейра. Нищо чудно. Бе изненадан обаче, че след толкова дълго мълчание му се обади Роджър. И то по телевизора, а не по радиото в колата, както правеше обикновено. Той, Нийл, се приближаваше до сърцевината на нещата. Нийл беше много доволен, че Роджър се обади. Трябваше да го попита за толкова неща, трябваше да научи толкова много. И смазан под бремето на неуспеха и унижението като под тон тухли, Нийл беше сигурен, че Роджър щеше да го разбере и да му помогне. Нийл вече знаеше кого да вини за неуспеха си — всички онези, които печелеха от известните си имена и семейни връзки.

Отначало се колебаеше дали да разкаже на Роджър, който се смяташе изцяло отговорен за това унижение, за плана си да проникне на връчването на наградите „Еми“, някак си да се добере до тях. Но Роджър бе толкова мил с него, отнасяше се толкова бащински, че той започна да му разказва всичко и за голямо облекчение и изненада на Нийл Роджър не само се съгласи с преценките му, но одобри и неговия план и му даде точни указания как да го осъществи. Всъщност Роджър му каза за театралния мениджър, който търсел разпоредители за връчването на наградите. Нийл побърза и се кандидатира за вечерта на връчването — за тази вечер — и бе приет, въпреки че му се наложи да лъже и да се закълне, че има фрак. Нийл бе убеден, че именно Роджър му е издействал тази работа, разбира се. Роджър сигурно бе казал някоя и друга дума за него на мениджъра.

Роджър също така му обясни да не се притеснява за фрака и му разказа за щанда в „Сакс“, където продавали фракове, и колко лесно било в пробната да облечеш един фрак под другите си дрехи и да излезеш с него. Там почти нямало клиентела, така че нямало и продавачи или охрана, които да се мотаят наоколо… Да излезе с официалния костюм под развлечените си дънки и широко яке за Нийл беше направо песен. Дори и наглото грабване на бяла риза и папийонка от витрината близо до вратата беше лесно, докато Роджър бдеше над него.

Другите неща, които Роджър му каза да си набави, не представляваха трудност, като някои си осигури чрез момчетата от таксиметровата служба. Той не беше съвсем сигурен как или кога ще използва всичко това, но Нийл не възнамеряваше да поставя под съмнение нито едно от указанията на Роджър. Защото Роджър му каза, че той — Нийл Морели — ще бъде водещ на програмата при награждаването. Точно както Били Кристал водеше „Оскарите“. Той, Нийл, също така ще бъде известен, обожаван и обичан. Роджър бе помислил за всичко дотук, чак до тирантите. Това означаваше, че има на своя страна един човек, може би единственият, проявил грижа за Нийл в живота му, повече от пропадналия му баща комарджия. Не, Нийл щеше да изпълни всичко, което му казваше Роджър. Той ще му помогне да оправи нещата.

Нийл нагласи връзката си пред огледалото в банята и съжали, че не разполага с огледало в цял ръст, за да се наслади на ефекта от фрака. Но вярвате ли? Точно тогава се обади Роджър и като че ли четейки мислите на Нийл, каза, че изглежда страхотно и — това накара Нийл да се просълзи — че той се гордее с него. След това Роджър му нареди да седне и да разгледа разпределението на местата в залата, което му бе дал мениджърът, и да запомни къде седят важните клечки.

Нийл запомни всичко, прибра листа хартия във вътрешния си джоб, плю на ръцете си и приглади косата си, а после излезе и се запъти към автобуса. По пътя чу зад себе си гласа на Роджър, не по радиото или чрез усилвател, а над рамото си, като ангел хранител. „Най-важното е точно да определиш момента“, каза му той. И Нийл не трябваше да се обръща, за да разбере, че Роджър е с него и че както винаги е абсолютно прав.

 

 

Сам Шийлдс решително се бе издигнал според холивудския барометър на Ейра. Тази година той не само получи покана да съпровожда Ейприл, но и лична покана за себе си.

След успеха на „Роди се звезда“ беше популярна личност.

Нямаше и съмнение. Два големи удара един подир друг. Ейприл искаше да подпише договор за три филма, но същото искаше и „Кълъмбия“. Сега имаше избор.

Сам също така имаше нов фрак от Армани и тайландска копринена риза, ръчна изработка. Сложи си сакото и закопча ръкавелите. Тази вечер ще изглежда като победител.

Също така ще види и Мери Джейн… Джийн… По традиция носителите на наградата „Еми“ се отбиваха у Ейра след церемонията. Той, разбира се, можеше да си отиде рано. Но Сам искаше да я види. След като обмисли нещата, бе готов да й прости. Искаше тя да се върне. А това, че не го пуснаха у Шарлийн, само още повече засили желанието му.

В крайна сметка не дължеше ли Джийн всичко това на него? Сам поклати глава при тази ирония. Мери Джейн не можеше да получи роля, дори и в реклама за сапун, не можеше да получи роля в никой театър, дори и извън Бродуей, докато не й даде шанс в „Джак и Джил“. И пластичната операция си беше направила заради него. Именно поради това тази вечер Джийн Мур може би щеше да спечели наградата „Еми“. А в бъдеще може би и „Оскар“. Понякога Сам се забавляваше от начина, по който се развиваха нещата в този град. Точно както в момента.

Но трябваше да помисли за собствения си облик пред публиката. Тази вечер, след церемонията по връчване на наградите, ако Джийн се появеше у Ейра, Сам също щеше да бъде там. Не би могъл да не присъства, това беше изключено. Как да подходи към срещата си с Джийн пред очите на цялата индустрия, пред всички хора от медиите? Точно това трябваше да реши.

И как ще подходи тя? Сам се надяваше, единствено защото това щеше да облекчи за него нещата, че Джийн ще спечели наградата „Еми“. Поне ще бъде в добро, приповдигнато настроение и връзката им светкавично и весело ще се възстанови. О, спомняше си всички онези неща, които Мери Джейн говореше за наградите и за тържествата по връчването им, и за победителите. Но това бе преди много време, когато тя нямаше никакъв шанс да бъде предложена за нещо подобно, да не говорим да спечели награда. Дали Джийн ще запази едновремешното си хладнокръвие по тези въпроси и евентуалната загуба нямаше да я настрои срещу него, да привлече излишно внимание? Съмняваше се.

Но последната мисъл, онази, която му помогна да влезе под душа и да се приготви за вечерта, бе, че Джийн Мур трябва да го е обичала извънредно много, за да се подложи на всичко онова, на което се бе подложила заради него. Нищо, че го върнаха от Шарлийн Смит. Той някак си беше сигурен, че отново ще се съберат. Защото, наистина, кой друг го бе обичал така?

 

 

Моника Фландърс чакаше с нетърпение Хайръм да дойде да я вземе. Съпругата на Хайръм Силвия все още беснееше, че не е поканена на сбирката у Ейра Сагарян. Или може би я беше яд, че Хайръм отива с Моника. Защото поканата беше за Моника… винаги за Моника.

Погледна се за последен път в огледалото. Тази вечер от програмата за връчване на наградите ще получи повече (и то безплатна) реклама, отколкото досега. Която и да спечели, ще бъде с нейния грим. И търговската реклама, която ще пуснат, ще го обяви. Само да не е онази с пластичната операция. Нея ще я махнат твърдо от сериала. Освен, разбира се, ако не спечели.

Моника намести перуката си и закопча диамантените си обици. Бяха толкова огромни — осемкаратови съвършени камъни — че я боляха ушите, но за красотата се плащаше с болка.

Днес едно от нейните момичета щеше да спечели наградата. И тя също щеше да спечели. „Фландърс Козметикс“ спонсорираше програмата за връчване на наградите „Еми“. Утре продажбите щяха да хвръкнат нагоре. Каква идея само беше този сериал! Въпреки скандалите. Или заради скандалите. Най-добрата идея, която й беше хрумвала.

 

 

Пол Грасо отпи още веднъж от водката си и се опита за трети път да завърже папийонката. Какво им имаше на готовите на ластик, почуди се той.

Вечерта беше добра за Пол. Той най-сетне успя. Не му се искаше да си спомня за последната година — да се промъква на сбирката на Ейра през храстите. Тази вечер щеше да види как неговата находка Лайла Кайл получава наградата, а после, след награждаването, да иде на сбирката у Ейра, където щеше да стане истинският купон. Като на масите за рулетка във Вегас. Само големите играчи стояха до масата. Дребните риби, мухльовците с чипове от по двайсет долара, стояха от външния край и не се задържаха дълго. Или веднага правеха удар на масата, или заминаваха в очакване на следващата печалба. Тайната беше да се задържиш, да го изиграеш — ако трябва, цяла нощ. Както в тази холивудска игра. Ако останеш, късметът ти се усмихва и другите големи играчи те потупват по гърба.

Тази вечер Пол Грасо се чувстваше като голям играч. И беше в настроение да потупа нечий и друг гръб. Ако само успееше да завърже глупавата си папийонка.

 

 

След като и трите кандидатки за наградата „Еми“ бяха негови клиентки, на Сай му се струваше нередно нито една от тези кучки да не го покани за придружител вечерта. Затова се бе ограничил с Кристал, която бе в гадно настроение, защото не беше получила лична покана. Е, може би ще използва церемонията, за да стартира наново задръстената си кариера.

Сай, разбира се, нямаше нужда от момичетата от сериала, за да стигне до церемонията по връчване на наградите или до сбирката у Ейра Сагарян. Това можеше да си осигури и сам. Но като помисли човек, щеше да бъде жест от тяхна страна. В крайна сметка той беше превърнал и трите в звезди. И застана на тяхна страна по време на скандалите. Само Шарлийн се обади да му благодари за предложението за наградата „Еми“. Джийн му изпрати хладна бележка. А Лайла реагира, като че я бе пратил в Сибир — чу от нея само неприятни неща. Изненадващо.

Но той можеше да си позволи да загърби всичко това. Тази вечер беше голяма вечер, може би най-голямата в кариерата му. Тази вечер всичко и всички бяха негови, защото и трите звезди се представяха от неговата импресарска агенция. Тази вечер негова собственост бе самият Ейра Сагарян, не че бе кой знае каква награда. Време беше Ейра да се оттегли. Следващата година, помисли си Сай, аз ще направя сбирка по случай наградите „Еми“ в моята къща. Ако наистина съм по-велик, отколкото Ейра Сагарян изобщо е бил, а точно това се говори из града, значи мога като нищо да поема цялата церемония по коронацията и всички облаги, произтичащи от това. Така че идната година това ще бъде купонът на Сай Ортис. Списък, плюс още неколцина, лично поканени.

Сай, разбира се, с никого не бе споделил мнението си, но целият този шум в булевардните вестници само допринасяше за репутацията на момичетата. Знаеше, че тази буря в чаша вода по отношение на Шарлийн и Джийн ще премине и ще я измести вълна от нов интерес. А оттам, разбира се, и по-висок рейтинг.

Така че Сай изобщо не се колебаеше дали да иде на тържеството тази вечер. Едно от момичетата му щеше да отнесе наградата „Еми“ — поне това му бе гарантирано. Всъщност не го интересуваше коя ще спечели, но донякъде се надяваше това да бъдат Шарлийн или Джийн — положителните отзиви щяха да им бъдат от полза.

Но която и да получеше наградата, тя щеше да бъде на Сай. А това никой не можеше да му отнеме.

Според пресмятанията му единственият начин да загуби тази вечер бе да се случи ядрен апокалипсис. В противен случай печелеше. Най-доброто, абсолютно най-доброто, което можеше да се случи, бе да наградят и трите. Сай се изкиска. Шансовете за това обаче бяха почти колкото за ядрен апокалипсис.

Но можеше да се надява, нали?

 

 

Ейприл погледна в огледалото и направи гримаса. Да, червилото, както често ставаше, се беше размазало по двата й кучешки зъба. Когато беше дете, някои деца в училище й викаха „момичето вампир“. Упорствайки дори и сега, тя отказваше да ги изпили. Вършеха й добра работа, когато трябваше да прегризе гърлото на следващата си жертва.

Да, тази вечер щеше да прегризе някое и друго гърло. Сай Ортис и Марти ди Дженаро щяха да участват в любимата й игричка — раздаване на възмездие. Защото след всички чипове, които беше събрала, беше сигурна, че „Три момичета на път“ нямаше да спечелят нищо тази вечер. Отрицателната реклама за тази кучка Джийн не й навреди, нито пък експозето за кръвосмесителния акт между брата и сестрата, но тя бе съвсем сигурна, че сама ще обезвреди всичко. Натискът, който упражняваше върху Уорън Лашбек и комисията, увеличаваше натиска върху Лес Мърчант, който оглавяваше телевизионната мрежа. Може би ще го притиснат да спре сериала. Тя, разбира се, не можеше да разчита на никого да си изпълни обещанието. Въпреки всичко, ако имаше нещо, в което да е абсолютно сигурна, това бе, че плъховете в Холивуд знаеха много добре какво да правят с потъващия кораб.

Тази вечер, след почти единайсет години, тя щеше да разгони фамилията на Марти ди Дженаро и Сай Ортис точно така гадно, както те бяха разгонили нейната преди много време.

 

 

Марти ди Дженаро си тананикаше беззвучно, докато закопчаваше вдлъбнатото копче от опал на пластрона на ризата си. Този му навик подлудяваше бившата му жена, но той вече изобщо не мислеше за нея. Почти се надяваше да се срещне случайно с нея тази вечер, водейки Лайла, притисната до ръката му. Бившата му жена беше дребна и мургава и не правеше голямо впечатление. Хубавка по свой собствен начин, но не смайваща. Не беше като Лайла. Никоя не беше като Лайла.

Той продължи да опитва да закопчае копчето, но нещо не ставаше. Или иликът бе твърде стегнат, или проклетото копче беше нещо дефектно. По дяволите. Марти бе човек на детайла и обичаше подробностите в облеклото. Копчетата от опал някога бяха принадлежали на Гари Купър. Марти ги купи възможно най-дискретно от една бивша любовница на Куп. Сали се разстрои, каза, че опалите носели лош късмет, освен ако не са ти зодиакален камък, но Марти ги обичаше. Слагаше ги за пръв път тази вечер.

В момента обаче наистина му носеха лош късмет. Той погледна часовника и повика Сали на помощ. Ще ги сложи тези опали, по дяволите. Защото иначе си беше осигурил целия добър късмет, който някога щеше да му потрябва. Имаше възхитителна годеница, която не поглеждаше друг мъж, цяла миля награди „Оскар“, нова и търсена кариера в телевизията, която той преобърна без ничия помощ.

— Сал! — извика нетърпеливо. — Побързай и донеси ножици.

В момента, в който Сал влезе в стаята, Марти дръпна копчето. То изхвърча от пръстите му, прелетя през стаята и се удари в мраморния цокъл в дъното на гардеробната му. Като при забавен кадър в някой от филмите си Марти видя как опалът се разби, пръсвайки се на преливащи с цветовете на дъгата парченца по пода.

— По дяволите! — извика той.

— Може би ще се оправи — каза Сали и се наведе да събере парченцата.

— Забрави за това! — отвърна му Марти. — Едно нещо счупи ли се веднъж, няма оправяне.

 

 

Гостите на Ейра започнаха да пристигат и въпреки че той бе изморен — всъщност почти изтощен — от подготовката, сега му се струваше, че си заслужава усилията. Не е зле за един старец, помисли си той. Ето го тук — човек, който според всички би трябвало да е мъртъв или поне в пенсия, ето го тук да организира още една успешна сбирка, на която присъстваше само каймакът на каймака на филмовата индустрия.

Изсмя се на претенциозната си формулировка. Каймакът на каймака — как ли пък не! Звезди, създатели на звезди, ебачи на звезди и развалячи на звезди — всичките алчни главорези, готови да ти забият нож в гърба.

Но, напомни си, също така и по-голямата част от влиятелните медии в страната беше събрана тази вечер под един покрив. Той все още участваше в играта. Като основен играч. Човек с власт, заобиколен от хора, които оформяха вкуса, определяха модната линия, създаваха нови вълни. Всички под един покрив. Под неговия.

Усмихна се, кимна и закуцука да посрещне гостите.

 

 

— Не забравяй с кого си имаш работа — озъби се Тереза на Роби, когато му поиска чаша шери и той отказа да й даде. — Имам нужда да глътна малко, за да се успокоя.

— Тереза, в момента си толкова натъпкана с валиум, че можеш да изхвърчиш над рекламата на „Гудиър“. Нямаш нужда от нищо друго.

Тереза не искаше да се откаже толкова лесно. Като че ли валиумът можеше да замести водката.

— Ти, изглежда, не разбираш един много важен факт. Аз съм под невероятно напрежение. След известно време ще трябва да изляза и да застана лице в лице с нея. И да се покажа пред всичките тези хора. На живо. Божичко! Не съм се показвала на живо от сто години.

— Ще се оправиш. Всичко ще бъде добре — увери я той и я потупа по рамото.

 

 

— Току-що казвах… на кого беше? На Уорън Бийти? Не, на Анет. Не, на Ейприл Айрънс! Да, на Ейприл. — Кристал Плинъм държеше Ейра за реверите, застанала съвсем плътно до него. — Казвах на Ейприл, че Ейра Сагарян като че ли изобщо не остарява. Каква е тайната ти, Ейра? Можеш да спечелиш куп пари, ако я продадеш.

Кристал беше доста отчаяна и й личеше. Знаеше какво значи да влезеш в помещение и да не направиш впечатление. А установи, че влезе и не направи.

Лицето я болеше. Ако трябва дори още десет минути да се усмихва на тия шибани задници, на тия непоносими задници, щеше да получи лицеви конвулсии. Джоел Силвър беше тук. И Лари Гордън. Доун Стийл изглеждаше чудесно… откъде ли е взела тази рокля? Господи, Кристал бе готова да се унизи до Дисни — проститутка, ако трябваше. Бяха се прочули с това, че купували евтино залязващи звезди и ги съживявали. Така че усмихни се мило на Доун. Спомни си какво казваше първият й филмов режисьор. Казваше, че някои актьори и режисьори смятали за най-трудно да заплачеш, когато трябва. Той не беше съгласен и настояваше, че за актьорите било по-трудно да възпроизведат реалистичен смях. Прав беше. Да се смее на шегичките на хората по свой собствен адрес бе почти непостижимо.

После го видя — кучия му син. Със ситни стъпки — доколкото позволяваше роклята й — тя отиде при Сам Шийлдс. Беше заобиколен от неколцина асове в индустрията, но тя не им обърна внимание.

— Няма ли да ми кажеш „Здравей“? — попита го тя.

Той погледна към нея и се усмихна — една от онези безполезни учтиви усмивки, с които й се усмихваха напоследък.

— Здравей, Кристал.

Кристал се взря в лицето му.

— Исках само да ти благодаря. Благодаря, че провали кариерата ми. И да ти дам това. — И тя се изплю в лицето му.

 

 

Елизабет се разхождаше с Лари. Уорън се смееше, седнал до Анет. Кевин Костнър и Синди бъбреха с Марвин Дейвис. Джек Никълсън се наливаше с минерална вода. Стивън Сийгал ядеше суши до един от мониторите. Скот Рудин замери със салфетка Пола Уайнстейн. Роб Райнър стоеше до жена си — една от знаменитите сестри Сингър.

Всички деветдесетсантиметрови екрани из къщата на Ейра бяха забравени, с изключение на един. Гостите гледаха само екрана в библиотеката. Ейра седеше сред тях. На екрана церемониалмайсторът представяше Тереза О’Донел, която се усмихна и отвори един плик. В стаята не се чуваше нито звук, като че ли всички присъстващи бяха заложили нещо лично. Ейра се усмихна на себе си. И той бе заложил. Да, която и да било, само да не е Лайла Кайл.

Тереза разкъса бавно плика, който уж я затрудняваше — искаше да увеличи напрежението. Отвори го, извади една картичка и каза: „Победителката е…“