Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (11)

10

На седем и половина мили от Форт Драм, Тексас, Шарлийн бе застанала край шосе №10 и нажежената до бяло слънчева светлина прежуряше главата й, а парата, която се надигаше от асфалта, изгаряше краката й, защитени само от тънките подметки на сандалите.

С точност можеше да твърди, че милите са седем и половина, тъй като тя бе изминала пешком всяка педя от нажежения асфалт. Дийн — също. И отгоре на всичко носеше и куфара с багажа им. Щом решиха да тръгнат пеша, това бе най-доброто, което можеха да направят. Когато за последен път пътуваха на автостоп, Шарлийн се поизплаши, защото шофьорът на камиона бе прекалено мил с нея. Решиха да слязат. Може би шофьорът нямаше лоши намерения и може би тя избърза с решението си да отведе Дийн, преди да е станало нещо. Когато шофьорът я улови за ръката и я попита дали не й се иска малко да пошофира, хвана я страх, че може да стане и сбиване.

Правилно постъпих, разсъждаваше тя. Ако мама беше тук, щеше да ми каже така да направя. Въпреки че майка й бе заминала толкова отдавна, Шарлийн все още не правеше нищо, което би й причинило мъка или срам. Всичко, което баща й разправяше за нея, си беше лъжа. Шарлийн безгласно се помоли: „Господи, благодаря ти, че ни помогна да напуснем Ламсън и Форт Драм и да слезем от онзи камион, благодаря ти, че сме на това шосе, което изгаря ходилата ми, вместо да остана в камиона и да свърша в пламъците на ада“. Запита се дали и тя, и Дийн няма да отидат в ада заради това, което са причинили на баща си. Бог положително щеше да ги разбере. „Господи, прости ни. Никога вече няма да правим така.“

Дийн с мъка се влачеше край нея, пот течеше по челото и лицето му, бялата тениска бе посивяла от праха и прилепнала към мускулестия му гръден кош. Той бе нарушил най-малко две от Десетте Божи заповеди, но Шарлийн не можеше да си представи, че Исус няма да прости на Дийн. А ако Исус изпратеше Дийн в ада, Шарлийн щеше да се примоли да отиде с него. Едва ли в ада е по-горещо, отколкото на шосе №10 в околностите на Форт Драм, Тексас. Край тях профуча бял шевролет — усещането далеч не приличаше на лекия полъх, причинен от минаваща кола, по-скоро ги лъхна нажежената паст на отворена врата на фурна.

— Шарлийн — извика Дийн. — Тази кола беше с нюхемпширски номер! Досега не бях виждал кола от този щат. Какво казваха там? „Свободни или мъртви“, нали така?

— Казват, че в Ню Хампшир никакви номера не минават — отговори Шарлийн.

Още от малък Дийн обичаше да стърчи край магистралите и да чака да се появи кола с номер от друг щат. Амбицията му бе да види коли с номерата на всичките петдесет щата. У дома с часове чакаше да мине „чужда“ кола, въпреки че минаваха почти само тексаски коли, а другите понякога профучаваха толкова бързо, че не можеше да съзре номерата.

— Вече стигнах до петнайсет, Шарлийн: Тексас, Арканзас, Оклахома, Флорида, Ню Мексико, Аризона, Ню Йорк, Охайо, Колорадо, Индиана, Калифорния, Тенеси, Мисисипи, Луизиана и Ню Хампшир.

— Това е много хубаво, Дийн.

Шарлийн се питаше колко ли остава до следващия град и какво ли ще е разстоянието до по̀ следващия. Не можеше да си спомни колко мили трябваше да изминат, за да прекосят границата на Тексас. За миг се почувства толкова смазана от умора, та й се стори, че не може да направи и крачка повече.

Но трябваше. И се налагаше да рискуват наново да се качат на някоя кола на автостоп. Защото трябваше да се махнат от Тексас, а може би и от страната. Ако покрай тях минеше полицейска кола или колата на местния шериф, беше сигурна, че и двамата ги чакат страхотни неприятности.

Бяха напъхали трупа на баща си заедно с бухалката в колата на Бойд, после я избутаха зад сметището. Шарлийн се помоли за душите на двамата и дано Бог да ги приеме. Но не можеше да си представи, че дори Исус би простил на баща й, а знаеше, че тя самата никога не би му простила. После двамата с Дийн избягаха, като само се отбиха във фургона, за да вземат Библията на мама, малко дрехи и няколкото долара и центове, които бяха спестили и скрили под кухненския шкаф. Вървяха цяла нощ, на автостоп стигнаха до Форт Драм, спаха през целия ден в един парк близо до пощата, после ги взе друг камион, но точно с него не им бе провървяло. Шарлийн знаеше, че трябва да измисли някакъв план, някакъв наистина добър план, но единственото, което й идваше на ума, докато крачеха по пътя, бе: „Прости им, Господи, те не знаят какво вършат“.

Тя чу звука дълго преди да се появи колата. Бе шум от мощна кола и Шарлийн замижа от слънцето, за да може да я зърне. Над вълните от маранята, която обвиваше шосето, Шарлийн забеляза сребърен отблясък. Преди да се усетят, колата наближи, първата през целия следобед, която не профуча толкова бързо, като че просто се размазваше във въздуха.

Без да си разменят и дума, и двамата заеха позите си. Дийн вдигна палец, Шарлийн седна върху куфара, почти прегъната на две, с лакти, опрени на колената, за да скрие съблазнителните извивки на тялото си.

Успя да забележи, че колата е понтиак. Голяма кола с плътно затворени стъкла поради горещината. Шарлийн мерна човека на кормилото, когато колата спря. Възрастен мъж, може би на петдесет-шейсет години. Това е добре. Имаше и куче. Перверзен тип щеше ли да пътува с куче? Надяваше се, че не. И двамата се втурнаха към сваленото предно стъкло и надникнаха в колата.

— За къде сте? — попита възрастният мъж.

— За Монтана — отговори Дийн.

— За Калифорния — изстреля Шарлийн.

Шофьорът се изсмя.

— Май не сте много наясно, а? — усмихна се той.

— А, не, всъщност знаем къде отиваме — отговори Шарлийн със звънък глас. — Първо отиваме в Калифорния, а по-късно ще идем и в Монтана. А вие за къде пътувате? — добави тя, защото бе решила, че може би е безопасно да се качат. Видя, че Дийн се пресегна да погали кучето, голям черен лабрадор.

— Към Калифорния и отвъд Калифорния. Хайде, скачайте се в колата — каза непознатият и се пресегна да отвори предната врата. Шарлийн бързо погледна Дийн, после отвори задната врата и седна. Дийн хвърли куфара на мястото до нея и седна отпред до кучето, като да му бе казала точно какво да направи. Когато затвориха вратите, в колата настъпи благодатна прохлада.

Шарлийн забеляза, че на пода на колата се търкалят голяма чанта с каишка за през рамо и стар бидон от тези, които побират пет галона течност. Не са се побрали в багажника, помисли си тя. Сигурно ще отсъства дълго, щом е понесъл толкова багаж. Облегна глава назад и почувства как потъва в тапицираната седалка. Лъхна я хладния ветрец от климатичната инсталация, който изсуши потта от влажната й блуза. Дийн за миг се извърна към нея и й се ухили.

— Как се казвате? — попита непознатият, докато колата набираше скорост.

— Аз съм Шарлийн, а това е брат ми Дийн — отговори тя, докосвайки леко брат си по рамото, докато с другата ръка оправяше разрошената си коса. — А вие как се казвате?

— Доуб Самюълс е име, което не е по-лошо от кое да е друго според мен. Кръстил съм кучката Опра, защото е дебела, черна и умна. Не е от липса на уважение към Опра Уинфри.

Пътуваха мълчаливо. Дийн галеше Опра, а Шарлийн почти заспа от прохладата и от движението на колата. Какво облекчение, мислеше си тя, докато възхваляваше Бог за сполетялата ги благодат. Загледа се в тила на Доуб и видя, че наскоро се е подстригвал. Яката на памучната му риза бе чиста и изгладена. Шарлийн надникна в огледалото, за да провери дали и той не я оглежда, но с облекчение установи, че е вперил поглед в дългия прав път, който се простираше пред тях.

Върху огледалото бе окачен малък пластмасов талисман с надпис, който гласеше „Шефът ми е евреин дърводелец“. Кой ли е шефът му, зачуди се тя, после се сети какво означава това. Значи е християнин, реши тя и усети как и последните й съмнения се разсейват. Благодаря ти, Господи, за този знак.

Тогава някаква кола се доближи до тяхната, много се доближи, като да ги преследваше. Тя усети, че стомахът й се сгърчи, също както ставаше с Дейвид Янсен, когото залавяха в почти всеки епизод от „Беглеца“. Шарлийн се обърна и с облекчение видя, че колата не е полицейска. Но пък може да са цивилни полицаи! Тя усети как сърцето й заби учестено.

— Карам с шейсет и пет мили в час, а този се мъкне подир мен — оплака се Доуб.

— Мръсно псе! — съгласи се Дийн, после се обърна към Опра. — Нямах предвид теб.

Доуб се изсмя.

— О, тя мъчно понася обидите. — Доуб я потупа нежно и тежката й опашка радостно заудря по седалката. — Май че кучето е единственото същество, което те обича повече, отколкото ти сам се обичаш.

Колата се изравни и ги задмина. Сърцето на Шарлийн бавно възвърна нормалния си ритъм.

Вече дълго пътуваха и понтиакът с лекота гълташе милите, които Шарлийн се бе страхувала, че трябва да извървят пеша. Бяха далеч от Ламсън. Приличаха на семейство, тръгнало на почивка. И може би сега вече няма да ги забележи полицията. Скоро щяха да напуснат Тексас. Може би всичко щеше да тръгне на добре.

Доуб пръв наруши дългото мълчание.

— Трябва да спра на бензиностанцията, която се вижда пред нас — каза той и намали скоростта, за да отбие към усамотената бензиностанция.

Шарлийн веднага се разтревожи.

— Бензин ли ще наливате? — Дали не очаква ние да платим половината, питаше се тя. Имаха само шейсет долара и не можеха да си позволят разходи за бензин, а само за ядене от време на време.

— Ами ще видите — отговори Доуб. Докара колата до единствената ръждясала помпа и спря. После слезе и поздрави някакъв млад човек, който едва се виждаше в сянката на портала.

— Здрасти! — извика Доуб, после отвори задната врата, извади бидона, който лежеше до Шарлийн, и се приближи към младия мъж. Той седеше на прост дървен стол, наклонен назад, с крака, опрени на парапета. Шарлийн отбеляза, че момъкът, облечен в работен комбинезон, досега изобщо не бе продумал.

— Може ли да ви обезпокоя за малко вода? — попита високо Доуб, вдигнал бидона високо, така че човекът да може да го види.

— А бензин? — попита той.

— Нямам нужда. Само вода.

— Продавам бензин.

— Нямам нужда от бензин, млади човече. Трябва ми само вода. — Доуб се усмихна широко, без да се обижда, дори и ако онзи бе поискал да го засегне.

Тогава Шарлийн излезе от колата и застана до него с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите.

— Ще ви бъдем страшно благодарни — извика тя. В многото градчета, в които бяха живели, след като мама ги напусна, се бе наслушала на просташки безсмислени разправии. Не й се искаше двамата да се скарат.

Човекът от портала спусна краката си на земята и седна в нормално положение. Слънчев лъч освети продълговатото му конско лице и тя видя как малките му очички се разтвориха широко.

— Ами да, госпожице — каза той. — Ей тук, отстрани. Налейте си.

Дийн също скочи и тръгна с Доуб.

— Защо ви трябва вода, мистър Самюълс? Колата не прегрява.

Доуб се наведе, взе месинговата канелка на маркуча, отвори крана и постави канелката върху бидона.

— Синко, сега ще видиш едно от чудесата на модерната наука — обяви Доуб, докато наблюдаваше как бидонът се пълни.

— Какво е то?

— Ще налея вода в резервоара на колата, после ще пусна една вълшебна таблетка и ще се получи бензин.

— Наистина ли може да направите това? — попита Дийн възбудено.

— Разбира се, само гледай.

Дийн извика на Шарлийн.

— Ей, Шарлийн, Доуб ще кара колата си с вода. Има някаква специална таблетка.

Дийн се бе ухилил широко и наблюдаваше всяко движение на Доуб.

Шарлийн изгледа Доуб, който вече се връщаше към колата, понесъл тежкия бидон. Що за глупост, зачуди се Шарлийн.

Нима и Доуб е като онези, които се пишеха за много умни, защото могат да преметнат Дийн. Често се срещаха такива в Ламсън. Нямаше да разваля играта, но както винаги щеше да се опита да предпази Дийн от обида. При все това бе разочарована.

— Да, Дийн. Доуб може да направи това. Той е единственият човек в света, който умее да прави такова нещо.

Шарлийн не изглеждаше изненадана, докато Доуб не започна да развинтва капачката на резервоара.

— Ей, мистър — обади се младежът в работния комбинезон и направи няколко крачки към тях. — Ако вземете да сипете вода в бензина тая кола няма да помръдне оттук. На бас се хващам за пет долара, че няма да стане.

Той застана пред тях с ръце в джобовете и за пръв път се захили.

— Никакъв бас няма да е това, млади момко. Просто ще те обера — каза Доуб и наклони бидона с водата към резервоара. Дийн и онзи в комбинезона зяпнаха.

— Недейте, не правете това, господине. Ще си повредите колата!

Доуб не обърна внимание на предупрежденията и си довърши наливането. После подвикна към Дийн:

— Синко, я ми донеси кутийката с таблетките от жабката, нали си послушно момче.

Дийн кимна ентусиазирано, пъхна се в колата и донесе на Доуб някаква кутийка. Доуб я постави върху капака на колата и я отвори. Дийн и добродушният глуповат момък се приближиха и впериха очи в червените капсулки. Доуб взе една, вдигна я към слънцето и бавно, като да изпълняваше някакъв ритуал, я пусна в резервоара, а после го затвори.

Сетне Доуб подхвърли на Дийн ключовете от колата.

— Подкарай, синко, докато взема кока-кола. — Той мина покрай младежа и тръгна към автомата за разхладителни напитки. В следващия миг колата изръмжа и потегли.

Шарлийн местеше очи от колата, която бавно описваше кръгчета, към Доуб. Не разбираше какво става. Какво ли имаше в тези таблетки?

— Откъде ги вземате таблетките, господине? — Гласът на момчето от бензиностанцията бе изпълнен със страхопочитание. Той бе толкова изненадан, колкото и самата Шарлийн.

— Аз ги произвеждам — отговори Доуб, който се връщаше към колата с четири изстудени шишета газирани напитки. — Изобретих средство, което превръща водата в бензин.

Доуб подаде на Шарлийн и Дийн по бутилка газирано питие, после протегна една и към момчето от бензиностанцията.

— Казвам се Самюълс, Доуб Самюълс — представи се той и подаде ръка. — Вие как се казвате?

Младежът прие питието и ръката.

— Еб Клун. — Еб се приближи към колата. — Колко мили изминава, като заредите един галон?

Доуб отпи глътка, после каза:

— Ами съвсем различно е от бензина. Един галон вода и една таблетка се равняват на три-четири резервоара с бензин.

— Три-четири резервоара?

— Шарлийн, преди спирали ли сме за вода? — попита Доуб.

— Не, сега за пръв път спираме — отговори тя.

Дийн се развълнува.

— Ама то наистина не сме спирали — каза той гордо.

— А днес сутринта тръгнах от Сан Антонио.

— От какво сте ги направили?

— Тъкмо това е смешното, Еб. Мога ли да ви наричам Еб?

Еб Клун кимна.

— Ами направил съм ги от най-обикновени неща. В състава няма нищо, което да не може да се намери в кухненските шкафове. Но бъди сигурен, че няма да ви съобщя нищо повече. Много хора проявяват интерес, това мога да ти кажа.

— Всъщност колко струват таблетките? — попита Еб.

— Не се продават, млади момко. Сега отивам да предложа изобретението си на една от големите петролни компании. Не мога да ти кажа нищо повече, но те са страхотно заинтересовани. Това поне мога да кажа.

— Бих си купил няколко от тия таблетки, ако не са много скъпи — предложи Еб.

Шарлийн наблюдаваше как Доуб вдига главата към небето, като да обмисля предложението.

— Ще ми обещаеш ли, че няма да се опитваш да търсиш съставките? — попита Доуб.

Еб кимна в знак на съгласие.

— Е, тогава бих могъл да ти дам няколко по пет долара парчето, но в никакъв случай няма да получиш повече от десет. Трябва да стигнем до Калифорния, а след това и до Монтана — каза Доуб, обърна се към Шарлийн и й се усмихна. Усмивката му беше хубава и приятелска. — И освен това сделката ще стане, ако ми отпуснеш и още малко вода за кучето. Страхотно е жадна.

— Дадено, сър. Ще ги взема — отговори Еб и почти се втурна към къщата, за да донесе парите. — Налейте си колкото искате вода — извика той през рамо.

— Сега запомни — каза Доуб, след като даде на Опра паница вода и изчака, докато я изпие. Подаде на Еб десет от червените капсулки и натика в джоба си смачканите банкноти от по един долар, с които Еб бе платил цената от петдесет долара. — Един галон вода и една таблетка ще ти стигнат, като да са три резервоара бензин. Може и да са четири, но да не насилваме нещата.

Еб кимна.

— Не ми се ще да те разочаровам. — Доуб заповяда на Опра да се качи в колата и да седне до мястото на шофьора, тъй като Дийн вече бе на задната седалка. Шарлийн също седна отзад. Доуб запали мотора, отвори стъклото и протегна ръка. Еб я пое.

— Сигурен съм, че получаваш това, което заслужаваш — каза Доуб.

— Мистър Самюълс, много, ама много ви благодаря. Само старият да види какво става! — Еб отстъпи захилен.

— Няма нищо — отговори Доуб. — Бих желал да имам повече да ти дам. — Той подкара колата и приятелски помаха на Еб.

Дийн не успя за дълго да се удържи да не заговори.

— Мистър Самюълс — рече той, когато отново излязоха на шосето — когато стигнете до Калифорния, ще бъдете богат!

Шарлийн забеляза, че Доуб я гледа в страничното огледало.

— Вече съм достатъчно богат, синко — отговори Доуб, потупа Опра и намигна на Шарлийн.

 

 

Шарлийн се събуди рано, докато Дийн още спеше до нея в леглото, в което си бяха легнали заедно, оставили второто легло недокоснато. Стана бавно, за да не го събуди, и отиде в малката баня на хотелската стая. Скриптящите от чистота чаршафи миналата нощ й бяха доставили такова удоволствие, че тя просто стенеше, докато се пъхаше между тях. Изморени, сити и щастливи, Шарлийн и Дийн бяха заспали веднага и ръката на Дийн я бе обгърнала покровителствено. Тя докосна зеленото одеяло, покрай което минаваше, и си помисли колко ли би му се радвала, ако го притежаваше, когато бе момиченце. Плътните зелени завеси с плетени шнурове ограждаха светлината, нахлула през прозореца. Усещаше сивото килимче топло и меко под краката си, докато вървеше боса към банята. Всичко бе толкова хубаво и чисто — също като стая от каталога на Сиърс^[1]. Най-прекрасната стая, в която Шарлийн бе попадала някога. Това бе четвъртият мотел, в който отсядаха след почти цяла седмица пътуване с Доуб, а Шарлийн все още не можеше да разбере откъде би дошла опасността. Господ наистина се бе погрижил за тях. А и като да бе знак от Него, във всяка от стаите Шарлийн намираше по една Библия.

Според Шарлийн бяха пропътували повече от хиляда мили и едва вчера бяха излезли от територията на Тексас. Доуб караше по странични шосета, понякога малко се връщаше назад. Спираше за вода по три-четири пъти на ден. Обясни, че правел експерименти с километража. И при всяко спиране пълнеше резервоара с вода и продаваше по няколко таблетки. Всичко беше толкова лесно и непринудено, че Шарлийн се бе съгласила да приеме предложението на Доуб да плаща храната и хотелите, а освен това той и не бе опитал да я докосне.

Седнала върху тоалетната чиния в банята, Шарлийн оглеждаше малкото безупречно чисто помещение, покрития с бели керамични плочки под. Имаше по две хавлиени кърпи за всеки и две малки сапунчета в красиви опаковки. Бяха много хубави и на Шарлийн й се струваше чисто разточителство да ги използва само веднъж и да ги остави. Тя просто копнееше за кокетно опакованите малки сапунчета, но не би ги прибрала. После пусна водата и се засмя при внезапния силен звук.

Шарлийн дръпна бялата завеса на душа и пусна водата, като не преставаше да се учудва на мощната струя, която не приличаше на едва-едва процеждащите се капки във фургона. В кабинката на душа имаше още две прекрасно ухаещи сапунчета и шишенце с шампоан. Доуб й беше обяснил, че те са включени в цената на стаята и че може да си ги вземе, но тя предпочиташе да не прави това. За всеки случай.

Сигурно мотелът е много скъп, мислеше си тя, но не би могла да прецени точно колко струва. Досега никога не бе влизала в мотел. Този изглеждаше по-хубав от предишните, но и те бяха истинска благодат. А Дийн се чувстваше на седмото небе.

Преди да заспи снощи, Шарлийн си мислеше какъв късмет имаха, че срещнаха Доуб, че се хранеха в хубави ресторанти и спяха в чисти легла. Сега към списъка добави и горещите душове, които вземаше всеки ден. Докато се бършеше, Шарлийн погледна през прозореца на банята и видя Доуб Самюълс, който тъкмо се връщаше от бензиностанцията, кацнала от другата страна на магистралата. Носеше два бидона с бензин. Опра вървеше след него.

През замъгленото от парата стъкло на прозореца Шарлийн го видя, че отиде до колата, огледа се набързо на всички страни и изсипа бензина в самия багажник! После хлопна капака на багажника и се премести до резервоара, където вчера бе сипал вода. Коленичи, пъхна глава под колата и издърпа някаква запушалка. Плисна вода и около краката му се образува локва. Опра започна да лочи, а Доуб бръкна в задния си джоб, извади кърпичка и обърса ръцете си. После се обърна и тръгна към крилото на мотела, където се намираше стаята на Дийн и Шарлийн.

Шарлийн се дръпна от прозореца. Какво означаваше това, което току-що видя? Усети, че ръцете й треперят. Не беше съвсем сигурна, но тук имаше нещо нередно. Бързо навлече джинсите и тениската си и се опита да стигне до вратата, преди Доуб да почука. Не успя.

Дийн се размърда като чу, че се чука, и Шарлийн го блъсна лекичко към банята. Наложи се да замижи, за да погледне Доуб в лицето, защото зад главата му нахлуваше яркото утринно слънце.

— Деца, готови ли сте за закуска? — попита той.

— Да, гладен съм — извика Дийн и още неразсънен, се заклатушка към банята.

— Тогава ще ви чакам в ресторанта след десет минути — каза Доуб весело и се запъти към главната постройка на мотела.

Докато затваряше вратата на стаята, Шарлийн му помаха, после се провикна към Дийн:

— Имаш само десет минути. Действай бързо!

Докато Дийн се изкъпа и облече, Шарлийн оправи леглото, избърса праха и сгъна пешкирите.

Когато влязоха в ресторанта, беше почти празно, само на бара имаше няколко шофьори на камиони. Шарлийн заведе Дийн до сепарето, където Доуб вече ги чакаше, зачетен в някакъв вестник. Тя се отпусна на мястото срещу Доуб, а Дийн седна до нея. Дългите му крака щръкнаха на пътеката между масите. Към тях се приближи келнерка, сипа им по една чаша кафе и доля още на Доуб.

— Какво искате, деца? Нали помните. Всичко, каквото ви се дояде. Аз плащам — каза Доуб и бутна менюто настрани, без да го отваря.

Дийн внезапно се оживи. Дължеше се или на кафето, или на предложението.

— Пържола и яйца — поръча той. — И варена царевица. И палачинки, ама отделно и със сироп.

Доуб се разсмя.

— Ето, така те искам. Мъж, който не се бои от холестерина. — Той погледна Шарлийн. — И дамата не се бои, нали? И… чакайте мис — задържа той келнерката — може ли да поръчам и пържен бекон? Кучката ми се вкисва, ако не хапне бекон на закуска. Обича го хрупкав.

Да поръчваш бекон в ресторант за кучето? Шарлийн бе изумена. Тогава се сети за сцената край багажника на колата. Може би за Доуб парите идваха лесно и си отиваха лесно.

Ядяха мълчаливо — чуваше се само тракането на вилиците и дрънченето на кафените чаши. Дийн свърши пръв. Той шумно захвърли вилицата си, облегна се назад в стола и потупа стомаха си с две ръце.

— Натъпках се като гъсок за угояване. Май няма да е лошо да се поразходя малко. Имате ли нещо против аз да отнеса бекона на Опра?

Доуб кимна утвърдително.

— Е, Шарлийн, аз излизам навън — рече Дийн и тръгна към вратата.

Шарлийн допи кафето си и го остави полека върху чинийката.

— Мистър Самюълс — започна тя.

— Мистър? — запита Доуб, вдигнал вежди от учудване. После се усмихна и остави вестника. — Това май е сериозно.

— Доуб — поправи се Шарлийн. Трябва да му остави възможност да даде обяснения. — Зная, че си много умен и мил, но… ето онази таблетка за бензин. Не мога да не си мисля, че има нещо, което не разбирам. — Шарлийн се поколеба, защото не искаше да обиди човека… Но пък ако има нещо… е, добре, нещо не съвсем почтено в това, което Доуб върши, тя трябва да бъде наясно. Те двамата с Дийн и без това са в опасност.

— Какво не разбираш, Шарлийн? — попита Доуб.

Най-добре да му каже какво е видяла, реши тя.

— Видях как сипваше бензин в багажника тази сутрин и сега съм много объркана. Не че се опитвам да те съдя или нещо от сорта, Доуб — веднага добави Шарлийн. — Нямам право да съдя когото и да е. Но нали знаеш…

— Разбирам — каза Доуб, сниши гласа си, облегна се върху масата и погледна Шарлийн право в очите.

— Уважавам те, млада госпожичке. — Той замлъкна за миг, като да обмисляше как да се изрази, после продължи: — Познавам, когато някой е изпаднал в беда, и виждам, че ти и Дийн… е, нека само да кажем, че се нуждаете от добър приятел. И виждам как се грижиш за това момче и как то трепери за тебе. Хубаво е. Ама наистина е чудесно! — Той замлъкна. — Виж какво, Бог ми е дал талант и аз го използвам, за да правя пари. Не знам защо не е надарил всички с това. И никога не правя нищо лошо на добрите хора. Гледай, и ще видиш. Разбираш ме, нали?

Тя си помисли за Еб Клун, за други хора, за подлостта. После кимна.

— Разбирам… но може би е по-добре ние с Дийн да си тръгнем.

Доуб я изгледа. Очите му й се сториха тъжни.

— Е, това никак няма да ми бъде приятно. Притежавам тази дарба и най-малкото, което мога да направя, е да споделя с някого благините, които получавам от Бога. Освен това да шофираш сам не е приятно. Даже и когато си имаш Опра. И затова те питам дали ще разрешиш да се грижа за теб и Дийн, докато стигнем до Калифорния?

Шарлийн си помисли колко добре й бе дошло пътуването с кола, хубавата храна, чистите легла. Но Доуб призна, че върши нещо нередно. Махни се, Сатана, помисли си тя. Доуб обаче с милото си лице и бръчки около очите не приличаше на Сатаната. Дали не искаше от нея и нещо друго?

— Доуб, знаеш, че ние с Дийн нямаме пари. Нямаме с какво да ти се отблагодарим, освен с това, че ти служим за компания. Нищо повече няма да направя за теб! — Най-после го каза на глас.

Доуб продължаваше да я гледа в очите.

— Уважавам думите ти. Нищо не ми дължите, Шарлийн. Задължен съм ти, че излизаш от колата, когато спрем на бензиностанция. Разхубавяваш пейзажа. Това наистина ми помага. Без твоята помощ не мисля, че щяха да ми дадат вода. Нито да ми обърнат внимание. Тия по бензиностанциите понякога са много калпави. Единственото, за което те моля, е, когато спра, пак да излезеш от колата, както направи вчера. Понякога е нужно да покажеш нечие хубаво лице, за да получиш това, което един християнин трябва сам да ти предложи.

Шарлийн наведе очи.

— Доуб, тези таблетки въобще не действат, нали?

— За мен действат, Шарлийн. И никога не продавам много от тях. Не ги скубя много. Купуват ги само хора, които искат да получат нещо срещу нищо. Никога няма да те карам да лъжеш. Просто излизаш и заставаш до колата. Не те карам да мамиш никого. Никога няма да задам нито на теб, нито на Дийн въпрос, на който да не можете да ми отговорите честно. — Той замлъкна, а после продължи: — Ще ви закарам и двамата до Калифорния, пък и до Монтана.

Шарлийн дълго стоя неподвижна, със скръстени в скута си ръце.

— Е добре, Доуб. Щом като няма да ме караш да лъжа или да правя други нередни неща, ще останем с теб.

Доуб протегна ръка през масата и силно разтърси нейната.

— Голяма услуга ми правите, мадам — каза той и с жест свали въображаемата си шапка. — После се облегна назад и се протегна. Усмихна се.

— Нали разбираш, че съм много по-възрастен от тебе и че много харесвам жените. Щях да те поухажвам, но виждам как стоят нещата между теб и Дийн. С мен можеш да бъдеш сигурна. Освен това от няколко години съм прехвърлил любовта си от жените към кучетата. Можеш просто да се побъркаш по куче, но то няма да изгуби уважението си към теб. Всъщност и то ще се побърка по теб.

И двамата се разсмяха. После той стана сериозен.

— Но имам и един конкретен проблем. Никога не ми е харесвало, когато някоя жена изпадне в беда. Който обижда жена, обижда и мен, така мисля аз. Ала добрите жени са твърде зависими и раними. Или не искат да имат нищо с мен, или пък искат всичко от мен, но не желаят и да знаят как съм го постигнал. Затова съм самотник. — Той замлъкна.

Слънцето нахлуваше през прозорците на ресторанта. Седяха заедно, обгърнати от приятелско мълчание и от топли лъчи.

Тогава Доуб се наведе към нея.

— Шарлийн, когато дойдох да ви събудя тази сутрин, видях, че сте спали само в едното легло. Това си е ваша работа. Но ми разреши да ви дам един съвет. Никой няма право да ви се бърка. Ала много от хората, които срещнете, ще си въобразяват, че могат да си врат носа навсякъде. И затова повече недей да разправяш, че Дийн ти е брат. Шарлийн, казвай на хората, че ти е приятел. Те това искат да чуят, а и то ще направи живота ти по-лек.

Шарлийн силно почервеня и сърцето й затуптя. Какви ги разправяше, Доуб? Но всъщност знаеше за какво става дума. Всички тези години, прекарани в близост с Дийн, споделената топлина в леглото, утехата, която намираха един в друг. Но до този момент никой не бе го изричал на глас, нито те самите, нито който и да е друг. Тя реши да не се замисля много върху сътресението, причинено от думите на Доуб.

— Всъщност той наистина ми е приятел — изрече тя, като спокойно отговори на изпитателния поглед на Доуб, въпреки че червенината още припламваше на лицето й.

— Разправям, че ми е брат, за да не помислят хората, че живеем в грях. — Езикът й едва се превъртя да изрече лъжата. Наруши още една от Божиите заповеди.

После Дийн се върна при тях. Доуб се изправи и се протегна.

— Време е да потегляме. Хайде на лов за приключения!

Той потупа Дийн по рамото и Шарлийн видя как Дийн се зарадва на бащинския му жест. Баща им докосваше Дийн само за да го удари.

Дийн избърза пред тях към колата на паркинга, Доуб се приведе към Шарлийн и каза:

— У това момче има истински ентусиазъм. Ама съвсем неподправен. И е с добро сърце. Дано не престане да бъде такъв. — Той крадешком погледна Шарлийн.

— И аз не бих искала — съгласи се тя. После и тримата се качиха в колата.