Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (105)

54

След като изгони Сам, Джийн бе ни жива, ни умряла. Денем живееше като автомат, а нощем будуваше. Какво бе направил той и какво бе направила тя? Взе „Големите надежди“ и прочете отново за лудата мис Хавишам и коравосърдечната й храненица Естела. После легна в леглото и се разрида. За кого си бе отмъстила? Какво бе постигнала? Как и защо си бе причинила подобно нещо? Най-сетне в петък му се обади без никаква надежда и той я покани да иде у тях в събота вечер.

Прекараха вечерта заедно, любейки се, като че ли не бяха се виждали не дни, а години.

Тя се съгласи, че се е държала нелогично, че миналото си е минало и че му вярва, когато й казва, че между него и Ейприл няма нищо. Заспа в ръцете му — единственият начин, по който можеше сега да заспива, без да се събуди от някой кошмар от миналото й.

Но като коричка на рана, миналото бе нещо, което тя не можеше да не чопли.

Сега, в тази слънчева неделна утрин, Сам се бе проснал на дивана във всекидневната си. Изглеждаше изтощен. Тя знаеше, че монтажът не върви гладко. И все пак щяха да прекарат почивния ден кротко заедно.

Сам бръкна в джоба си и протегна ръка към нея.

— Имам нещо за теб — каза и когато нещо проблесна в дланта му, тя за миг се сети за подаръка на Майкъл Маклейн. Но това не беше диамант. Беше ключ, ключът на Сам.

— За теб — каза й. — Моят дом е твой дом.

Тя го взе.

— Значи ли това, че ходим? — попита и се разсмя, за да прикрие дълбочината на чувството си.

— Децата още ли му викат така?

Той четеше вестник „Л. А. Таймс“ и пиеше прясно изстискан сок от грейпфрут. Както винаги най-напред разгърна спортната страница. Тя го гледаше как прехвърля с очи колоните, търсейки баскетбола. Джийн стисна ключа. Сам никога не беше давал ключ на Мери Джейн. Продължи да го гледа. Той сигурно усети погледа й, защото вдигна очи. Още един дар, предназначен за най-хубавата жена — той дори прекъсна фанатичното си прелистване на спортните страници заради нея.

— Казвал ли съм ти, че изглеждаш по-добре в моето бельо, отколкото всяка друга жена, която съм познавал?

Тя подви скромно крака под себе си и придърпа разтегнатата сива фланелка върху коленете си.

— И много ли жени са ти разтягали фланелките? — попита тя уж небрежно.

— Имаше няколко — усмихна се Сам, преглеждайки резултатите.

Не започвай, заповяда си тя. Но усети как вълната от любопитство и гняв се надига у нея. Къде беше прекарал последните няколко нощи? В чие легло?

— Сам, колко жени всъщност си обичал? — попита го тя.

Той вдигна очи от вестника.

— Аха. Сега, какво, ще си ги мерим ли? Защото аз не играя на тази игра, Джийн. А дори и да играех, пак щях да спечеля, тъй като съм много по-стар от теб. — Помълча и я огледа одобрително. — Въпреки че сигурно е имало дълга и изтъкната редичка ученици с разбити от теб сърца. Не че искам да науча за някой от тях. В крайна сметка вече съм надхвърлил сексуалната си кулминация почти с около десет години.

— Не бих казала.

— Е, ти събуждаш най-доброто у мен. — Той се върна отново към резултатите.

Джийн би трябвало да прочете културната страница, да хвърли поглед на критиките за книгите и после да го остави. Не ровичкай, каза си, но не можеше. Като че ли сега избиваха всичките години на неизречена ревност, всичките ужасни години, преживени като Мери Джейн, когато живееше от трохи и си затваряше очите за всичко, което не можеше да понесе да вижда.

— Аз не искам да ми разказваш похожденията си. Искам да знам кого си обичал.

Той се намръщи и свали вестника.

— Сега най-сетне отговаряш на годините си. — Остави спортната страница, стана и се доближи до нея, сядайки на облегалката на голямото кресло, в което бе тя.

— Защо искаш да знаеш? — попита нежно. — Не ти ли е достатъчно, че обичам теб? Джийн, толкова се старая да те представя добре във филма. Не знаеш ли какво чувствам?

— Бил си женен — каза му тя. Прозвуча като обвинение дори и за нея.

Той завъртя очи и въздъхна.

— Да, бил съм. Отначало мислех, че я обичам, но сега разбирам, че и двамата сме били твърде млади дори да разберем себе си, камо ли да знаем кого обичаме.

— На колко години си бил?

— Ами някъде колкото теб — разсмя се той. — Но твоята глава е много по̀ на мястото си, отколкото моята тогава. — Протегна ръка и я погали по косата. После хвана лицето й с две ръце и завъртя лекичко главата й на двете страни. — Да, тази главичка е много по̀ на мястото си.

Но това не й беше достатъчно. Трябваше да разбере. Трябваше да го чуе.

— Ако не си обичал жена си, кого си обичал? — продължи тя неуморно.

— Джийн, има въпроси, които никога не съм ти задавал. Имах чувството, че не искаш да разговаряш по някои въпроси. Нямам нищо против. Не можеш ли и ти да постъпиш така?

— Имаш предвид белезите ми ли? — попита тя. — Това е друга работа. Те нямат нищо общо с теб. Но кого си обичал и как си го обичал имат общо с мен.

Сам се изправи, обърна се, посегна за чашата си със сок, отпи, после избърса устни с опакото на дългата си грациозна ръка. Тя помисли, че той не обръща внимание на въпроса й, приключвайки с него по този начин, и изпита едновременно раздразнение и облекчение. После той каза:

— Някога обичах една жена на име Нора. Тя беше луда, аз бях луд, но я обичах.

Джийн усети как сърцето й затупка по-силно. Това ли било? Никога ли не е обичал Мери Джейн?

— А тя обичаше ли те?

— Кой знае? — сви рамене той. — Казваше, че ме обича, но ме заряза заради продуцента на първата ми пиеса. Предполагам, реши, че продуцентите могат по-често да й дават роли, отколкото драматурзите — усмихна се Сам. — Права беше.

Тя не можа да се разсмее на шегата.

— Коя още? — Моля те, боже, замоли се тя наум, моля те, боже, нека каже, че е обичал Мери Джейн.

— Обичах една жена в Ню Йорк. Друга актриса.

Благодаря ти, божичко. О, благодаря ти. Но после й хрумна, че може би той не мислеше за Мери Джейн. Би могло да бъде и друга. Бетани Лейк, доколкото си спомняше. Джийн усети как сърцето й трепна, а после заби още по-силно.

— Как се казваше?

— Вече няма значение. — Той стана от креслото и коленичи пред нея на пода, поставяйки двете си ръце на раменете й. Надникна дълбоко в очите й. — Мога честно да кажа, че никога не съм обичал никоя така, както обичам теб. Не може да става и сравнение. Няма нищо общо. Чувствам се благословен да се докосвам до теб. — Плъзна ръце към страните й и повдига лицето й към своето. — Вярваш ли ми?

Значи това беше. Господ даваше, но господ и вземаше. Ако беше обичал Мери Джейн, той отричаше това сега, в момента, в който й казваше, че я обича. Очите й се напълниха със сълзи.

— О, Джийни, не плачи. Зная, че не трябваше да отговарям на глупавите ти двайсет въпроса! Кълна се, че съм ги забравил всички до една. Те нямат значение. Само ти имаш значение. — Той я притегли от кресло си и я обви с ръце, полюшвайки я в прегръдката си, като че ли беше дете. — Само ти.

 

 

Джийн беше на снимачната площадка на „Три момичета на път“ с всички прожектори, насочени върху нея, с Марти и екипа, които я гледаха. „Безупречна, каза Марти, ти си безупречна.“ Но после иззад прожекторите се чу гласът на Сам. „Безупречна“ — каза той ясно. Тя беше гола, но стоеше гордо под възхитените им погледи.

После Лайла изкрещя: „Вие луди ли сте? Погледнете белезите й! Погледнете ги!“. И под погледите им белезите й се зачервяваха все повече, засветиха. После, засрамена и ужасена, тя усети как гърдите й провисват, бедрата й стават дебели, задникът се свлича, и мъжете, Лайла и публиката започнаха да се смеят. До нея стоеше Нийл, облечен като магьосник. „Фокус-мокус — изкиска се той — преди и след. След и преди.“

Джийн се събуди от кошмара, обляна в пот.

Сам спеше до нея и въпреки това Джийн беше ужасно изплашена. Дишаше на пресекулки, но той продължи да спи. Тихичко, за да не го събуди, тя стана, излезе от стаята и влезе в студената мраморна баня. Беше огромна, по-голяма дори от банята в хотел „Бевърли Уилшир“, с басейн за подводен масаж, вградени тоалетни чекмеджета, приглушени светлини, закрита тоалетна чиния и биде. Джийн потрепери от студ.

Светна лампата, премигна и се видя, отразена в огледалото на цяла стена. Приближи се до него, разглеждайки внимателно лицето си, лицето, което бе купила. Взря се в очите си, в непроменените си очи. В светлината на новата баня обаче й се стори, че дори и те бяха променени. Не можеше да ги гледа.

Угаси светлината и влезе в просторната всекидневна на новата си къща. Беше внушителна. Облицованият с бели плочки под като че ли се простираше безкрай до трапезарията, дългото антре и в кухнята. Джийн тръгна безцелно към стъклените врати, които водеха към басейна и градината. Всичко бе обляно с лунна светлина — една от малкото нощи без смог над Лос Анджелис. Джийн застана и погледна към безупречната тераса, безупречно подстриганите в различни форми дървета, безупречния римски басейн, безупречното всичко. И, както я бе уверил Ла Брек, абсолютно безопасно. Малък или почти никакъв шанс откачени натрапници и почитатели да разбият стените, фотографи да я снимат с телеобектив.

Колко лошо, че не й харесваше. Нямаше нищо общо с нея, с нейния вкус, с онова, което бе, или с начина на живот, който би искала да има. Беше й натрапено като славата, като сегашния й живот. Беше страхотно, но тя не искаше да бъде тук. Джийн въздъхна. Краката й мръзнеха на плочките на пода.

После Снежанка — пухкавата й черна котка, се отри в крака й. Когато пристигнаха тук след пътуването си, Сам се възхищаваше на всичко, с изключение на Снежанка. Едно време в Ню Йорк той всъщност никак не харесваше Негрита. Тя имаше навик нощем да скача на гърдите му и да го буди. „Защо ли жените държат котки?“ — мърмореше той. Като че ли усещайки това, Снежанка стоеше настрани, но сега се галеше в крака на Джийн, сякаш това щеше да я стопли. Тя взе животното на ръце и се върна в спалнята.

Сам беше буден, когато се върна.

— Къде беше? — попита я от мрака.

— Сънувах нещо. Събудих се и тръгнах да се разходя.

Той протегна към нея ръка, опитвайки се да я притегли на леглото.

— И аз сънувах нещо. Сънувах теб — прошепна. Дръпна я, тя се спъна и почти падна върху му. Снежанка скочи от ръцете й, опита се да се задържи и побягна през гърдите на Сам. Сам извика остро от изненада и болка от одраскването.

— О, не, Негрита! — извика Джийн. — Толкова съжалявам, Сам. Държах котката в ръце.

Сам помълча за миг, после по-дълго. Тя се уплаши в мрака.

— Добре ли си? — попита.

Той нищо не каза, после го чу как се раздвижи, посегна опипом да включи лампата и в стаята светна. Джийн примигна от внезапната силна светлина и вида на драскотината през гърдите му, кръвта, която бавно се събираше да потече. Но не това, а лицето му я изплаши.

— Не е Негрита — каза той. — Котката не се казва така.

— Как я нарекох? — попита Джийн. Но вече знаеше. Мракът, гласът й и котката най-сетне се бяха съюзили да я издадат.

Черни котки на име Снежанка, бели котки на име Негрита. Опак човек.

— Коя си ти? — прошепна той.

Тя седеше, замръзнала отстрани на леглото.

— Коя си ти? — настоя той отново и се пресегна да я сграбчи за раменете. — Това ми се е случвало и преди. Котка, която да скочи върху ми в леглото. Само че не беше черна котка на име Снежанка, а бяла котка на име Негрита. Коя си ти?

Беше повишил глас и се взираше дълбоко-дълбоко в очите й, от които тя бе махнала тъмносините контактни лещи.

— О, господи — каза той и тя разбра, че я е познал. И все пак… — Коя си? — попита отново.

Джийн почувства как светът й се разбива, как всичко рухва неудържимо.

— Не знам — прошепна.

 

 

Седяха един срещу друг от двете страни на кухненската маса, а светлината от лампата на тавана бе невероятно остра. Часовникът тиктакаше силно. Три и петнайсет сутринта. Сам беше блед, устата му бе свита в права безцветна линия.

— Кога реши да го направиш? — попита отново.

Говореха ли, говореха. Джийн никога не се беше чувствала толкова уморена. Опита се да отговори на всичките му въпроси. Въпреки гнева си се чувстваше някак виновна. Е, трябваше да му каже по-рано. Трябваше да го остави да вземе решение, а не да му натрапва всичко това. Но беше се изморила от всичките му въпроси. Разказа му историята, цялата, а сега той я караше да повтаря. Като че ли беше адвокат или нещо такова. Дължеше му поне това, каза си, и пое дълбоко въздух.

— През зимата. След като ти си отиде.

— Хей, не изкарвай тези неща свързани… нашето скъсване и твоите пластични операции.

— Обаче бяха.

— Джийн… Мери Джейн… след като си решила да те прекроят плътски, не обвинявай и мен за това!

— Така ли? Защо не? Не ми ли намекваше винаги, че не съм достатъчно красива? Така ли беше?

— Това е абсолютна лъжа! По дяволите! Никога не съм казвал и дума за това как изглеждаш.

— Не казвам, че си казвал. Но ми даваше да разбера. Спеше с всички по-хубавички. Защото не ти бях достатъчна. Поне не както бях тогава. После Холивуд ти пасна и ти ме напусна. А аз реших да променя нещата. Да не си посмял да ме упрекваш за това.

— Това са твои измислици. Скъсахме, защото беше дошъл краят, това е всичко.

Джийн се изправи. Усети, че трепери цялата, а от корема към гърдите й се надигаше гореща вълна пареща ярост.

— Не смей да ме лъжеш! — изкрещя тя и гласът й изпълни кухнята. — Спях с теб и зная истината. Мери Джейн така и не получи дори една проклета думичка за похвала. Но Джийн… — Тя си пое въздух, понижи глас и започна да го имитира, когато се любеха. — „Толкова си хубава. Да, Джийн, да. Обичам краката ти, гърдите ти. Толкова си съвършена. Ти си…“

— Млъкни! — изкрещя той. Имитацията й беше страшна. Той скочи и тръгна към вратата.

— Къде отиваш? Да не си посмял сега да си вървиш.

— По дяволите! Не ми нареждай какво да правя! — Спъна се в един от столовете на бара и той изтрака на пода. Продължи към вратата. Джийн знаеше, че ако си отиде сега, тя ще го убие или самата ще умре. Вдигна тежката керамична ваза от средата на масата и я запрати към вратата. Тя се разби в стената, оставяйки дълбока следа върху касата на вратата. Парчетата се разхвърчаха из кухнята и се посипаха по пода. За малко не го улучи в главата. Сам се извърна към нея и примигна. Страх ли бе това в очите му?

— Не ми обръщай гръб — предупреди го тя. — Не лъжи и не ме вземай за нещо, което ти се полага. Аз не съм жената, която заряза в Ню Йорк, копеле такова!

— Ти ме излъга. Какво искаш, да не обръщам внимание ли? Дори не знам коя, по дяволите, си. Вече никога няма да мога да ти повярвам.

— Като че ли ти не ме лъжеше всеки ден. За ролята в „Джак и Джил“, за Бетани Лейк, за Ейприл Айрънс, за това кой ще ми партнира в „Роди се звезда“, за това какъв е сценарият… — Въпреки намерението си да не го прави, Джийн се разплака.

Защото знаеше, че Сам отчасти е прав. Коя беше тя? Застаряващата изоставена мис Хавишам, беснееща в излинялата си сватбена рокля, или Естела, студенокръвната отмъстителка? Като че ли беше и двете и не можеше да се справи с това. Като че ли онеправданата Мери Джейн и новата Джийн я разкъсваха на части. Вдигна вазата с анемони и ги хвърли на пода. Изпитваше необходимост от такова разтоварване. Помете бара с ръка, разбивайки каната, кристалните чаши. Защото или те щяха да се счупят, или тя. Обърна се към него. Сам все още стоеше до вратата, замръзнал на място от избухването й. Той не обичаше насилието.

— Какво искаш от мен, Джийн? Какво, по дяволите, искаш?

— Искам да ме обичаш.

— Но аз те обичах! А сега виж какво правиш.

— Е, разбери ме какво чувствам. Обичах те повече от всичко на света. Ти не беше за мен просто случайна среща сред хиляди други. Не знаеш какво е да обичаш някого и да разбираш, че не му стигаш. Че не си достатъчно съвършена. Не си достатъчно красива. Не си достатъчно млада.

— И тогава реши да ми дадеш урок, така ли? Господи боже, не е ли чудовищно! Това не е твоят нос, това е половината от задника ти и брадичката е пластмасова. Присмивала си се през цялото време, докато сме били заедно. Аз пълзях в краката ти, а ти си се присмивала.

Тя го погледна.

— Последното нещо бе да ти се присмивам — каза.

И тогава, в безпощадната светлина, сред хаоса, който някога бе кухня, тя проумя колко сериозен е нейният проблем — той бе единственият мъж, който можеше да излекува раната й. Можеше да я обича сега, след като знаеше коя е и какво е направила, можеше да излекува раздвоението й. Неговата прошка, разбиране и приемане, неговата любов щяха да бъдат благословия за нея. Ако той й прости, и тя ще може да си прости. Ако я обича, и тя ще може да се обича.

А ако не може, Джийн осъзна, че ще изгуби завинаги всичко, което е имала някога. И никога нямаше да повярва на никой мъж, който заобича преобразения й облик.

Страх, по-дълбок и студен от всякога, я прониза като нож в корема и замрази яростта й. Тя потрепери. Бъдещето й, животът й зависеха от това дали Сам щеше да прозре истината, да я признае и да съумее да премине през всичко това рамо до рамо с нея. Беше я обичал, обичаше я. Трябваше да продължи да я обича. Ако успееше да го спре точно сега и го накараше да осъзнае, че по-доброто у тях може да надделее, имаше шанс и двамата да спечелят.

— Моля те, Сам, моля те — започна тя. — Зная, че си обиден. Толкова съжалявам. Но това е важно. Наистина, наистина важно. — Тя тръгна към него с боси нозе по парчетата стъкла на пода. По страните й се стичаха сълзи. — Само не ме обвинявай. Защото, ако го направиш, аз няма да мога да ти простя. — Джийн продължаваше да върви към него и да ридае, но Сам, бял като платно, не се опита да я утеши. Само поклати глава.

— Как можа? — попита. — Мери Джейн, как можа?

О, боже, изглежда беше безнадеждно. Тя изведнъж усети стъклата под ходилата си и болката, която запулсира. Погледна надолу. Кръвта се смесваше с парчетата стъкло по белите керамични плочки. Нямаше значение. Не беше важно. Беше важно да го накара да разбере. Как можеше да му обясни омразата, която изпитваше към себе си, отчаянието, амбицията, която я бе тласнала към това? Как можеше да оправдае изсмукването, рязането и прекрояването на плътта си, обелването на кожата и поставянето й на друго място? Как можеше да обясни, че се е отказала от приятелите, от живота си, за да направи всичко това? Как можеше да обясни на единствения човек, когото желаеше… от когото имаше нужда… как се чувства едно грозно, остаряващо, безлично и нежелано огромно женище? Как да му каже? Трябваше да спечели съчувствието му. Как да постигне това? Но, от друга страна, можеше ли да не го постигне?

Сам я погледна отново с ужас и отвращение.

— Как можа да ми причиниш подобно нещо? — попита той.