Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (10)

9

Лайла отвори очи и се напрегна да види часовника в сумрака. Дребните фосфоресциращи цифри показваха 11:17. Тя присви очи и видя още по-ситните букви А. М.^[1] Иначе нямаше откъде да разбере дали е сутрин или вечер, тъй като завесите на прозорците не пропускаха никаква светлина. Цялата стая бе обвита с разни копринени материи и изглеждаше като шатра от хиляда и една нощ — намираха се и седла за камили, и месингови лампи.

Тя лежеше неподвижно и се опитваше да събере мислите си. Сънят още се спотайваше зад клепачите й. За миг се помъчи да си припомни образите от съня, но я обзе ужас и веднага ги прогони.

Дните и нощите се бяха смесили в някаква изгаряща рана, замъглена само от благословената пустота на съня. Едва когато мръдна главата си, усети, че възглавницата е влажна. Сигурно бе плакала в съня си. Премести главата си встрани от противното навлажнено място и опипа с ръка челото си. Кой ден беше днес? Вторник? Сряда? Откога е тук?

Преди седем, осем, не — девет дни, се бе втурнала в къщата на леля Роби. Беше избягала от майка си. Образът на приведения Кевин се мярна в съзнанието й. Отново я заболя главата. Картината се допълваше от спомена за животинските звуци, изплъзнали се от устата му. Преглътна, за да се удържи да не повърне.

От най-отдалечената част на едноетажната модерна къща, която леля Роби бе построил в Бенедикт Канион, се разнасяше характерен шум. Звукът, който й се струваше познат, се приближаваше и усилваше. После заглъхна и Лайла чу как леля Роби се върти около вратата, преди да влезе. Сигурно беше той. Хосе, прислужникът му, обикновено оставяше подноса със закуската в коридора.

— Защото страдах, усещах, че съм жив — пропя дълбок басов глас и самият Роби се изтъркаля в стаята, понесъл китайски лакиран поднос със закуска. Той спря рязко пред ниската масичка от кован месинг. Остави подноса със закуската върху масата и се пресегна, за да дръпне завесите от прозорците. Стаята внезапно грейна в слънчева светлина. Той отново запя шлагера на Карли Саймън^[2] „Защото страдах, усещах, че съм жив“.

— Я млъкни и се разкарай — изстена Лайла.

— Хайде, хайде, многострадална сестро. Новелата^[3] свърши. Девет дни да се тръшкаш и стенеш за един мъж е най-многото, което Господ разрешава. — С изненадваща грация Роби се възкачи върху камилското седло, сатененият му кафтан с цветни мотиви, обточен с лилав кант, се развя около краката му и прикри ролковите му кънки. „Дават ми лекота на движенията“, бе обяснил той веднъж на Лайла. Сега се ухили.

— Е, хайде, накарах Хосе да направи всичко това специално за теб. — Роби й наля гъсто черно кафе от малък старинен руски самовар, за който се кълнеше, че е подарък от първия му любовник — несъмнено някой от потомците на Романови. — Лайла? — рече той и млъкна. След като не получи отговор, се приведе, грабна отнякъде дървен чук и удари с всичка сила по месинговия гонг. Тя подскочи.

— Виж какво, момиче. Незабавно се махай оттук. — Той прекатури пълната с кафе чаша от лиможки порцелан върху подноса.

Ехото от гонга закънтя в главата на Лайла.

— Не се отнасяй така с мен, лельо Роби, недей! — примоли се тя.

— Хайде, хайде. Недей да хленчиш. Крайно време е да си поговорим малко. — Той потупа възглавничките, които го заобикаляха. Гласът му се смекчи. — Ела, седни до твоята стара, но все още привлекателна леля.

Лайла въздъхна, седна и с усилие се намести върху възглавничките. Усилието я изтощи, тя просто рухна, закри лицето си с ръце и заплака.

— Роби, вече не издържам. — Хлипаше беззвучно, а той я изчакваше, докато избърше сълзите си с ръкава на пеньоара, който бе надянала в деня на пристигането си. След малко тя вдигна очи и отпи от чашата кафе, която Роби й подаде.

— Какво ще правя сега? — зададе тя за хиляден път въпроса, който стоеше пред нея от девет дни.

— А какво искаш да правиш? — отговори той с въпрос.

Пресегна се през масичката и докосна брадичката й с дебелите си пръсти, чиито нокти аленееха в кървавочервено. Лайла знаеше, че той я обича толкова, колкото бе обичал баща й, въпреки че потрепна от неговото докосване, както би потрепнала от всяко докосване. Все пак неговата нежност и приглушеният му глас показваха, че е загрижен за нея.

— Мило момиче, знам колко жестоко е това спрямо теб, колко е объркващо всичко. Но не можеш да се оставиш ей тъй да се стопиш от мъка. Сериозно мисля така — девет дни е предълъг срок. — Роби се изправи и се плъзна към прозореца, като я докосна леко по ръката, докато минаваше край нея. — Не си излизала от тази стая, откакто дойде тук.

— Мразя я — каза Лайла.

Роби се извърна с лице към нея.

— Тя уреди този брак. Собствената ми майка. Тя ми каза, че Кевин няма да ме безпокои. Но не ми обясни защо. Не знаех, че той е… докато не се натъкнах на тях… — Гласът й изтъня. Не й се щеше да обижда леля Роби, макар да знаеше, че с него винаги може да разговаря искрено. — Искам да ме разбереш — продължи тя. — Не само че беше отвратително. Това беше чиста измама. Той ми бе казал, че ме обича.

— Е, може и да е вярно. Има различни видове любов, знаеш го.

Роби бе застанал пред голямото огледало и оправяше боядисаната си в червено коса.

— Ако всеки път, когато някой от моите интимни приятели си напъха фитила в друго кандило, се тръшнех болен, досега да съм с психическо заболяване, описано в два тома. — Той направи пълен кръг с ролковите си кънки и отново се взря в огледалото. — Е, аз всъщност съм си психо в два тома, но нали разбираш какво искам да кажа.

Лайла се привдигна с огромно усилие от възглавничките и седна на стола при тоалетката. Втренчено се загледа в отраженията си в трите огледала. Хвана викторианската четка за коса със сребърна дръжка и започна да я прокарва през множеството възелчета, в които се бе заплела копринената й рижа коса.

— Това, което не мога да разбера — започна тя, мъчейки се да разреши едно много сплъстено кълбо — е, че родната ми майка абсолютно не зачита собствените ми чувства. Тя се зае с уреждането на този брак, но не го направи заради мен самата. — Лайла захвърли четката, отчаяна от сплъстената си коса, и се обърна към леля Роби, който сега седеше на края на леглото с кръстосани крака.

— Това се нарича нарцисизъм — каза Роби. — Познавам майка ти от много години, но не мога да кажа, че винаги съм я харесвал. Въпреки това, Лайла, трябва да се опиташ да запомниш, че съществуват причини, които са направили хората такива, каквито са. — Роби престана да клати единия си крак. — Известно ли ти е нещо за нейното детство? — запита той.

— Ох, зарежи това. Трябва ли да започнем с онази история как боса през снега тръгва на прослушване в Лос Анджелис? — сопна се Лайла.

— Знаеш ли, Лайла, единственият начин да се подготвиш да станеш добър родител е да имаш добри родители. Тя не е имала свестни родители и затова те е отгледала по същия начин, по който си е изградила кариерата — със задника си!

Лайла се изправи рязко и гневно и тръгна към вратата.

— Почакай! Трябва да чуеш това — настоя Роби. — Мислиш ли, че ти би могла да отгледаш едно дете по-добре от нея? Като се вземе предвид по какъв начин те е отгледала тя?

— Не възнамерявам да имам деца.

— А ако имаш?

— Ще ми се да вярвам, че бих се справила по-добре — каза Лайла.

— Точно това имам предвид. И с Тереза е било същото. Тя наистина се е справила по-добре от своите родители. — Роби се надигна.

За миг и двамата замълчаха, после леля Роби отново се плъзна към отворения прозорец. Той хвърли поглед към любовника си Кен, който чистеше басейна по изрязани бански гащета. Внезапно Роби изкрещя на Кен:

— Нали ти казвах да не носиш този срамен бански? Всичко ти се вижда! За смях ставаш!

След това се обърна отново към Лайла, като нищо да не бе станало.

Лайла се насили да се усмихне и да погледне навън. Виждаше се как Кен движи дръжката на четката напред-назад покрай стените на басейна, като че изобщо да не бе чул гласа на Роби. Тя видя, че с него има и друг човек.

— Виж какво става тук, Лайла!

— Сякаш не съм виждала и друг път Кен с тоя бански — започна Лайла по-раздразнено, отколкото всъщност искаше. — Защо не го оставиш на мира? Знаеш, че никога не те слуша. — Лайла млъкна, загледа се в одеянията на Роби и се засмя. — И как можа да кажеш, че бил смешен.

— Имах предвид, че Кен не е сам. Виждаш ли онова момиче, седнало на шезлонга, което разговаря с него?

— Малкото черно момиченце ли? — попита Лайла.

— Това е Симон Дюкейн, звездата на телевизионната програма „Противоположностите се привличат“. И съвсем не е момиченце. На двайсет и две години е.

— Това да е Симон Дюкейн? Но аз мислех, че тя е на възрастта на героинята от сериала!

— Е, да — въздъхна Роби. — Всички мислят така. Но тя само на вид е дете. Има доброкачествен тумор на надбъбречната жлеза. Това е прекратило растежа й. Могло е да го отстранят оперативно с не много сложна операция, но родителите й, които между другото са били и нейна импресарска дирекция, са решили да не предприемат нищо. Сега вече е късно.

— Защо? — попита Лайла, въпреки че по свиването на стомаха си разбра, че вече знае отговора.

— Разправят, че били много бедни. Но ако тя беше пораснала нормално, щеше да бъде непригодна за телевизионния сериал. Родителите й са предпочели парите.

— Горкото дете, искам да кажа жена — рече Лайла и потръпна. — Значи тя си пада по Кен?

— О, не, тя е безполово същество — отговори Роби. — Родителите й са я лишили и от това, когато са решили да не я оперират. Тя просто е привързана към Кен и го следва като кученце. Знаеш как може да изслушва Кен. Срещнали са се по време на снимки. Кен е бил осветител. — Роби се отдалечи от прозореца. — Тя вече никога няма да получи друга роля. Какъв живот, а, Лайла?

Лайла не можа да отговори, но реши, че мълчанието й е достатъчно красноречиво.

— Има и по-лоши неща от това да бъдеш дете на звезда. Например да бъдеш дете звезда. Ограбена от алчните си родители, лишена от естествения си ръст, от секс и от пари. Кен разправя, че Симон по пет пъти седмично ходи на психоаналитик и че е завела дело срещу родителите си. Но какъвто и да е резултатът от делото, тя ще си остане губещата страна.

— Зная как се чувства — прошепна Лайла.

— Я виж ти! Наистина ли, самосъжаляваща се госпожичке? Я се погледни в огледалото. Не става дума за подпухналите ти очи и пребледнялото лице — те ще се оправят за няколко часа. Виж се как изглеждаш! Е? Да не си малко чернокожо джудженце?

Лайла се загледа в отражението си.

— Зная, че съм хубава, лельо Роби, и че мъжете ме желаят. Но аз не ги искам. И ето че майка ми избира единствения мъж, който не ме иска. Всъщност и аз не го искам в този смисъл.

— Момичета ли искаш тогава? — попита предпазливо Роби.

Лайла потрепери и извърна глава, като да я бяха ударили през лицето.

— Не! Мразя жените!

Роби отново зацъка от учудване.

— Ами тогава нямаш голям избор, така излиза. Е, ако това може да представлява някаква утеха за тебе, в твоето семейство полови аномалии се срещат често. Баща ти е единственият мъж, когото съм обичал. Не че бих желал да обидя Кен, но при все това баща ти всъщност нямаше представа колко е всеобхватен. Двупосочен. Той си разпръсваше семето из цял Холивуд, без значение дали е с момчета или момичета. Всъщност Тереза беше мъжът в семейството. Трябва да се поучиш от нея. Колкото и калпава да беше, взе единственото добро решение в живота си, след като разбра, че той винаги ще я кара да се чувства нещастна. Реши, че след като няма да прави кариера в любовта, ще превърне кариерата си в своя единствена любов. — Той помълча малко. — Това искаше тя и се бореше да го постигне.

Лайла дълго се взира в отражението си в огледалото, преди да заговори. Без да сваля очи от собствения си образ, тя каза:

— Искам всички да ме обичат. Но отдалеч.