Оливия Голдсмит
Вкусът на сезона (1)

„Именувайте ме Ишмиъл^[1] и често ме търсете.“

Навремето познавах един холивудски импресарио, дребна риба, който бе отпечатал този призив в долната част на визитните си картички. Работата не бе в това, че мнозина не схващаха шеговитостта на призива. Нито в това, че на Ишмиъл Райс не му вървеше много, което обаче не се дължеше на неблагоприятната алюзия с „Моби Дик“. Не бива да забравяте, че Холивуд е градът, в който Боб Левин, генерален директор на „Интърнешънъл Студиос“ бе задал въпроса: „Хамлет ли? Не беше ли това първият филм на Мел Гибсън?“.

Писателите — и Мелвил, и Фокнър, и дори Шекспир — не са много-много на почит в Холивуд. Чували ли сте вица за тъпата старлетка? Толкова била тъпа, че преспала с един писател, за да получи роля! Явно не е била наясно, че в Холивуд, където по-малкият бива погълнат от по-големия, писателите заемат най-ниското стъпало — във филмовия бизнес те представляват нещо като чехълчето в зоологията.

Всъщност това се отнася за повечето писатели: белетристи, драматурзи, автори на скечове или на телевизионни сериали. Не, не за всички. Ето, аз съм писателка, живея тук по свой избор и хората ме уважават. Е, не примират от любов към мен, но все пак не съм обект на нападки и пренебрежение. Може и да не ме харесват, но ме уважават, защото ми имат страха. Освен това печеля стабилно.

Мнозина ме знаят по име и мнозина ще кажат, че не ме одобряват. „Лора Ричи ли? Ама че кобра!“ — възкликват те, и то, когато се изразяват учтиво. Но стига да купуват книгите ми, пет пари не давам какво мислят за мен. Всъщност те изобщо не ме познават. За тях съм само някакво известно име.

Известна съм с това, че пиша за прочути хора — представлявам някаква знаменитост от хибриден тип, също като Робин Лийч^[2]. Ама моля ви се, не е ли смешно името му? Хората наричат и двама ни „пиявици“, но аз си имам още един прякор — Ричи Злоезичи. Злополучен случаен асонанс! Какво пък, можеше и да е по-лошо: Лора Позора например. Тъй или иначе, тези, които измислят прякори, после първи изгълтват книгите ми. Четат ги толкова бързо, че не им насмогвам с писането.

А писането си иска много предварителна подготовка. И аз се гордея с работата си. Тя почива върху биографични данни. Служа си с факти, а не с предположения или със слухове и не давам израз на свои мнения и предразсъдъци. Не че нямам, но ги пазя за себе си, поне дотолкова, доколкото един автор може съзнателно да върши това. Работя внимателно и изпипвам нещата. Съвестно и бавно.

Е, признавам си, че като творение на живота ми моята работа не може да се сравнява с Рейнската катедрала или дори с една биография на Джордж Вашингтон Карвър^[3], или Чърчил. Но от най-великите се интересуват малцина. Също и от „средно“ великите. Повечето предпочитат великолепните.

Ето, вижте каква е истината: първата ми книга се наричаше „Марион Андерсън — борбата на една чернокожа художничка“. Основаваше се на материали от докторската ми дисертация. От нея се продадоха 2 216 екземпляра. Бях я работила пет години. От последната ми книга, озаглавена „Кристина Онасис и проклятието на цар Мидас“, се продадоха 500 000 екземпляра. И то от изданието в твърди корици. Умножете това по двайсет и два долара, от които получавам петнайсет процента, и после ме наричайте както си щете. Моят банкер ме нарича Мис Милионерка. А пък аз подписвам чековете си за неговата банка като Ричи Злоезичи, защото това води до продажба на повече екземпляри от книгите ми. Освен това Боб Левин, Майк Овиц и Ейприл Айрънс ми се обаждат веднага щом разберат, че съм ги търсила. И ме канят на своите приеми. Хубаво е хората да проявяват внимание към теб…

А достатъчно дълго бях неизвестна.

Сега книгите на Лора Ричи се търсят. Станах знаменитост! Странно, но полезно. Петдесет и девет процента от американците знаят коя е Дона Дъглас — ами нали тя играе ролята на Ели-Мей Клампет в „Нашенци в Бевърли Хилс“, но не биха могли да назоват и един лауреат на Нобелова награда. Помислете си само! Е, това общество не е създадено от мен. Само се опитвам да живея в него. И си живея добре и спокойно. Не съвсем спокойно, разбира се. Иначе статиите и книгите ми няма да се търсят. Участвала съм в шоуто на Фил Донахю, в „Опра и Джералдо“, в „Сали Джеси“^[4] и в стотици радиопрограми. Но при все това и въпреки че снимката ми се мъдри върху задната корица на книгите ми, успявам да имам и личен живот. Знаете ли защо? Защото един писател, дори и известен, никога не може да стане чак такава знаменитост, та да трябва да се лиши от личния си живот. Това важи преди всичко за актьорите. Търговските посредници, топмоделите, спортистите, скандалните проститутки, кралските особи, дори да са невзрачни и с неизяснено родословие — това са истинските знаменитости! Жените обикновено се прочуват благодарение на красотата си. Странен процес, но е факт. Хората, които успяват да се измъкнат от тресавището на неизвестността и да достигнат до сиянието на славата, получават признание, но трябва да жертват личния си живот заради публиката.

Защото Америка обожава славата. За американеца известността има по-голяма стойност от самото постижение, но обожанието на публиката е нож с две остриета. То може да въздига, но може и да унищожава. Това е част от моята работа. Да унищожавам знаменитостите. След като се залових да пиша статии за прочути личности, където се разкрива цялата истина за тях, попаднах на ниша в пазара, която никога няма да се запълни. Защото Америка иска да знае всички гадости за тези, които обожава: истории за издевателства, банкрути, кръвосмешения, побои, наркомании и страдания. Такава е моята публика. Колкото по-противна е някаква история, толкова повече я харесват.

Но може би това бясно встрастяване към клюките и нуждата от разголване не са чак толкова долнопробни. Та има ли човек, който не иска да знае какво променя живота ни — кое събитие го оправя и кое го разбива? Успешно интервю за назначаване на работа? Заледен участък от шосе в късна нощ? Неочаквана среща със стар приятел или с човека, с когото излиза любимата жена? Случайно заченато дете?

При жените обикновено всичко започва с външния вид: красотата, която си търси публика. Такива сме, каквито изглеждаме. Но красотата не е достатъчна. За Джийн, Шарлийн и Лайла, чиито имена вече са легенда, всичко започна с едно червило. Не, с нещо повече от червило. С борбата около червилото. Но май че избързвам.

Нека ви поведа по пътя на своя разказ. Ще ми разрешите да ви посочвам всички интересни места. В края на краищата има ли човек, който по-добре от мен да познава знаменитостите на Холивуд? Гарантирам, че история като тази тук не е имало и че никой не може да я разкаже последователно от началото до края, както мога да направя аз. Защото бях там. И нито една сага за Холивуд не може да се сравнява с това, което ще прочетете.