Мегън Марч
Истински порочно (11)

Глава 11

Боун

Смачках хартията в ръката си и я метнах на пода до катедрата. Пред мен бяха насочени камери и проблясваха светкавици на фотоапарати.

— Познавате ме. Не съм от типа, който ще прочете някакво лигаво изявление написано от пиара ми, вместо да ви кажа точно как стоят нещата.

От тълпата репортери се разнесе лек смях, а пиарката ми покри лицето си с ръка.

— Не съм фен на дългите изявления, затова ще бъда кратък. Понякога нещата не потръгват и не се получават като по план. Това е животът. Това, което правим, когато нещата не се развиват по нашето желание, калява характера ни. Няма да овъргалям името на Амбър в калта, затова, ако някой от вас е дошъл да чуе подобно нещо, може направо да се разкара от тук. Но ще ви кажа едно… само защото тя е избрала някой друг, това не го прави по-добър мъж. Искате ли да разберете какво изпитвам? Купете си новият ми албум.

Отстъпих назад и излязох от стаята, без да дам шанс на тълпата да започне да ми задава въпроси.

Щом се озовах в коридора, Чарити, пиарката ми пристъпи пред репортерите и обяви, че пресконференцията е приключила. След миг бях последван от тежките стъпки на Ник и тракането на токчетата на Чарити.

— Да не се опитваше да ми докараш инфаркт, като реши да не четеш изявлението, което ти написах? — гласът на Чарити бе по-писклив от обикновено, което по принцип значеше, че всеки момент ще изперка.

Погледнах назад към нея, повдигайки вежди.

— Сериозно ли? Нима наистина си очаквала да прочета това жалко изявление? Срещала си ме и преди, нали?

Ник махна към вратата на един празен офис и едва бяхме влезли в него, когато журналистите се изсипаха в коридора. Щом затвори вратата той скръсти ръце на гърдите си.

— Мисля, че той го закова. Ще умират да се докопат до следващия ти албум, което значи, че Боун може да подсуши сълзите си по Амбър в хубава тлъста пачка мангизи.

Отново Ник винаги мислеше само за парите. Поне можех да разчитам, че едно нещо не се е променило.

Но колкото до следващия албум… по дяволите, казах им, че там ще научат какво изпитвам, но истината е, че не изпитвах абсолютно нищо. Бях напълно празен. Лишен от емоции. Може би е някакъв защитен механизъм, но точно сега не се чувствах като креативен звяр. В момента имах само накърнената си гордост и съжаленията си.

Новият ми телефон извибрира в джоба ми и аз го извадих. Мама. Сигурно е гледала новините. Ник и Чарити обсъждаха нещо, затова отстъпих настрани и отговорих.

— Хей, мамо. Как си?

— Гледах пресконференцията ти. Миличък, много съжалявам, че ти се налага да минаваш през това, но се справи като шампион.

— Казах само това, което трябваше да се каже.

— Знам… и съм сигурна, че не искаш да чуеш това, но мисля, че случилото се е начинът на Господ да се подсигури да не направиш грешка, за която ще съжаляваш до края на живота си.

Позволих на думите й да попият за миг в ума ми, преди да отговоря.

— И точно кога реши, че да се оженя за Амбър ще е грешка? — Родителите ми бяха резервирани щом им казах за плана си, но никой от тях не пристъпи напред и не каза, че това е лоша идея. Сега като се замисля, може би трябваше да обърна повече внимание на реакцията им.

— Не казвам, че е грешка. Тя беше приятно момиче, но…

— Какво, мамо? Просто ми кажи.

— Просто му кажи, жено. Трябваше да го направиш по-рано.

От другата страна на линията се чу гласа на баща ми и аз си го представих как стои в кухнята до майка ми, докато тя ми се обажда.

Тя остана смълчана за миг, преди да пусне бомбата.

— Амбър даде ясно да се разбере, че не иска да има деца последния път, когато я доведе у дома.

Признанието ме прободе като нож в гърдите, защото да имам деца бе адски важно за мен. Мислех, че когато говорихме последно за това, Амбър бе на същото мнение като мен, че искаме да създадем семейство, докато сме все още млади, за да се насладим на всички пакости, които ще правят децата. Исусе Христе. Колко от това, което ми е казвала е било лъжа?

Прочистих гърлото си.

— Наистина ли е казала това?

— Съжалявам, Боун. Надявах се вие двамата да се справите с това, щом възнамеряваш да й поискаш ръката, но тя започна да говори за това как искала да започне да играе в киното и че не може да си разваля фигурата с деца.

Стиснах зъби, когато ножът в гърдите ми се завъртя.

— Трябва да тръгвам, мамо.

— Боун…

— Ще ти се обадя по-късно. Обичам ви — затворих, преди да дочакам нейните думи за довиждане.

Мамка му, такъв тъпак бях.

След като пъхнах телефона обратно в джоба си, се върнах при Ник и Чарити.

— Приключихме, нали?

И двамата кимнаха.

— Тогава се махам от тук.

— Скатавай се и остави всичко да отмине — каза Чарити.

— И напиши проклетия албум — добави Ник.

И на двамата думите бяха лесно предвидими.

Обърнах се, за да напусна стаята, но Чарити ме спря, хващайки ръката ми.

— Знам, че вероятно не искаш да го чуеш, но ще бъде добра идея да избягваш известно време да те виждат с други жени. Мисля, че можеш да спечелиш много от симпатията на медиите. Ако излезеш и започнеш да забиваш всяко момиче, което ти се изпречи на пътя, ще използват това срещу теб и то не по начин, по който искаме да изглеждаш. Връзката ти с Амбър наистина промени имиджа ти на отявлен сваляч, затова нека опитаме да го задържим колкото може по-дълго.

Когато Ник простена, аз обърнах глава, срещайки погледа й.

— Сериозни ли ми казваш какво да правя с личния си живот, точно сега?

Чарити вдигна ръка, задържайки я с дланта нагоре.

— Не, никак даже. Но ти казвам какво ще си помисли обществеността. Когато си сам, можеш да чукаш, който си искаш, но папараците ще те следят отблизо известно време, чакайки да видят с коя ще се среща Боун Трашър. Просто казвам, че може да планираме всичко, така че да подпомогне кариерата ти и да не разбие имиджа, в който изглеждаш най-добре, затова, може ли да не го разбиваш?

Знаех, че работата на Чарити е да се грижи за мен и имиджа ми, но точно сега инструкциите й бяха последното нещо, от което имах нужда. Не си направих труда да й отговоря и излязох от стаята.

Ник ме последва.

— Навън вече те чака един СУВ, който да те откара до дома. Ако искаш някой за компания, само ми кажи. Не е нужно Чарити да знае каквото и да е било.

Спрях на средата на коридора и Ник едва не връхлетя върху мен. Говорейки тихо му отговорих.

— Никога през живота ми, дори преди да имам достатъчно пари, че да те купя и продам, не съм имал нужда от помощ да си намеря жена. Ти може още да си мислиш, че съм тъп певец, но аз съм тъп певец, който няма проблем да си намери нещо за чукане. Ясен ли съм?

Ник кимна.

— Извинявай, човече. Аз просто…

Поклатих глава и той млъкна.

Обичах живота си. Наистина адски го обичах, но имаше дни, като днешния, в които ми се искаше да зарежа всичко. Да го заменя за обикновен живот, в който работя от осем до пет с баща ми и брат ми в малкия им магазин за поправки и да преподавам в малката лига по време на летния сезон. Може би да се срещам с приятели в петък вечер за по бира. Животът, който щях да имам.

Но докато сядах в черния Кадилак Ескалейд и шофьора ми подкара покрай тълпата репортери и камерите по тротоара, се замислих за всичко, което бях жертвал, за да получа тази възможност. Рождените дни и празниците със семейството, които бях пропуснал, защото нямах пари да се върна у дома, а бях прекалено горд да поискам помощ. Дните, в които живеех в колата си, защото нямах приятели, на чийто дивани да преспя. Всичко това щеше да е за нищо, ако сега обърна гръб на постигнатото, и най-важното, знам, че никога няма да си простя, ако пропилея този шанс, в който съм имал достатъчно голям късмет, че да пробия в бизнеса.

И се замислих за хлапето облечено като пънкар, който имаше повече топки, отколкото талант, и което дойде в Нашвил само с китарата си и огромната си мечта.

Затова какво от това, че медиите изравят всеки детайл от личния ми живот? Онова момче щеше да ми каже да се стегна и че на никой не му пука, че не може да има никакви тайни, след като живееш живота си на сцената пред очите на света.

Щеше да ми каже да им спретна най-страхотното шибано шоу, на което съм способен, защото съм работил прекалено здраво и съм дал прекалено много, за да правя каквото и да е било друго.

Тридесет и пет минути по-късно, когато спряхме пред портите на дома ми, реших, че пънкарчето е право.

Аз бях Боун Трашър и никой, освен мен, нямаше да решава бъдещето ми.