Мегън Марч
Истински добър мъж (35)

Глава 35

Бенър

Обадих се в болницата, за да проверя как е бившият доведен брат на Логан, но те дори не ми потвърдиха, че е техен пациент. Знаех, че Логан обеща да ме изведе на среща тази вечер, но след всичко случило се сутринта, нямаше начин да стане.

Вместо това поработих няколко часа, преди стомахът ми да започне да се бунтува. Можех да опитам да си приготвя нещо, но реших, че вместо това щях отида в града да пробвам ресторанта за домашна храна, който бях забелязала снощи, докато обикалях улиците, изживявайки се като преследвачка на Логан. Тогава беше затворено, затова реших, че клиентите на онова място са най-вече ранни птички.

След като прекарах половин час да се докарам в приличен вид… е, или по-скоро след като се престарах, така, че никой в града да не намери нещо нередно във външността ми… се качих на колата си под наем и скоро паркирах пред Домашни Вкуснотии.

Когато влязох през стъклената врата, на малък подиум стоеше бяла тетрадка, на която да бъде записано името ти за резервации и броя на хората, с които ще дойдеш. Тъй като обаче обедната тълпа се бе изнесла, нямаше никой в чакалнята и никакви имена на отворените листове от тетрадката. Зелени винилови сепарета изпълваха двете страни на ресторанта в права линия и имаше доста свободни маси, като само няколко бяха заети от дружки, пийващи кафе. Висок барплот със столове заемаше цялата задна част на ресторанта.

Жена с дънки, каубойски ботуши и зелено поло с надпис Домашни вкуснотии, бродиран на гърдите й, се насочи към мен.

— Колко души сте?

— Само аз.

— Искате ли да седнете на барплота или предпочитате маса на сепаре.

— Сепаре би било чудесно.

Тя измъкна ламинирано меню, хартиена подложка и загънати в салфетка прибори от един от трите дървени шкафа до стената, където стоеше и листа за резервациите.

— Последвайте ме.

Тръгнах след нея, впечатлена как дънките Левис обгръщат здраво извивките й, пречейки на плътта й да се повдигне нагоре и да се излее над ръба, подобно на мъфин, който е прелял от формичката си. Точно за да мога и аз да избегна подобен ефект, харчех доста пари за качествени дънки.

— Може да седнете ето тук. Има страхотна гледка към главната улица на града, затова може да гледате хората, които минават.

Освен това имах страхотна гледка към гаража на Логан и можех да видя, че пикапът му е паркиран отвън.

— Благодаря, идеално е — погледнах към табелката с името й — Оценявам го, Еми.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

— Карамелово лате би било идеално.

Веждите й се повдигнаха високо.

— Боя се, че ще трябва да шофираш четиридесет и пет минути, за да получиш това. В този град получаваш кафе или горещ шоколад, освен ако не искаш едно от онези инстантни капучино питиета, от машината пред газстанцията, но съм чувала, че са пълни със захар и химия.

— А имате ли диетична кола?

Тя кимна.

— Разбира се.

Тя започна да се отдалечава и я чух да мърмори.

— Карамелено лате… къде си мисли, че се намира това момиче?

Докато преглеждах менюто реших да пропусна пилешката пържена пържола, защото си нямах и на идея какво е това и се спрях на салата Цезар с пилешко.

Появи се друга жена, която да донесе колата ми и да вземе поръчката ми. Името й беше Дарлийн и изглеждаше доста професионално с късата си къдрава кестенява коса.

— С дресинг от едната страна? — попита тя, взимайки думите от устата ми.

— Да, моля — спрях за миг. — Как се досети?

Тя вдигна бавно рамене.

— Изглеждаш ми от този тип — Дарлийн се завъртя на токове и се насочи да изпълни поръчката ми.

Изпръхтях на думите й и се обърнах към прозореца, където сякаш минаваше парад от пикапи. Нима всеки мъж в този град шофира пикап? И от кога това е толкова секси?

Сигурна бях, че има само един отговор на този въпрос, и вината за това бе изцяло на Логан Брантли.

Чух гласа на Еми да ехти в тихото помещение.

— Казах, че искам обяда му да е готов до десет минути. Нима искаш мъжа да умре от глад?

Вратата се отвори и в ресторанта влезе жена с убийствена плитка тип рибена кост и с най-огромната чаша за из път, която някога бях виждала. Сигурно е събрала половин галон от каквото и да сипят вътре.

— Може ли едно голямо кафе за из път?

Еми се обърна и я погледна косо.

— Някой ден това ще те убие, Джулиан. Наистина трябва да намалиш кофеина.

— Запази си притесненията за някой, на който му пука, Еми — тя свали капака на чашата и Еми се обърна, за да я напълни изсипвайки цяла кана кафе вътре.

Джулиан, жена, която до сега не бях срещала, плъзна няколко банкноти на плота и сложи капака на чашата.

— Някога смяташ ли да си купиш нова кафе машина, която да замени счупената ти? — попита Еми, докато прибираше парите в касата. — Не, че се оплаквам да ти взимам парите.

— Следващата седмица трябва да ми я сменят от сервиза. Не се тревожи. И аз нямам търпение да сложа край на тези прелестни наши срещи.

Джулиан се завъртя на пети и се насочи обратно към вратата, но намали крачка и промени посоката си, когато ме забеляза.

— Виж ти… предполагам, че знам точно коя си ти.

— Това е малко зловещо — нямах намерение да го казвам на глас, но очевидно, макар да не бях в Ню Йорк, все още ми липсваше филтъра между мозъка и устата.

Тя пристъпи напред и остави огромната чаша на масата.

— Аз съм Джулиан. Подстригвам косата на твоя мъж, а тази сутрин целият град говори за теб.

Джулиан се настани в сепарето, без да чака покана.

— Ъм, запоявай, седни… предполагам.

— Мерси за поканата, но имам само няколко минути до следващата си уговорка, а преди това трябва да отида да се изпишкам. — Тя ме огледа, докато посръбваше от кафето си. — Имаш ли представа колко много жени тази сутрин могат без да искат да те прегазят с колата си, след като са чули какво е казал Логан миналата вечер в боулинг залата?

— Очаквах разговора да не продължи да бъде зловещ, но явно греша.

Джулиан сви рамене.

— Само казвам, че може би ще е добре да си пазиш задника. Той е улов и отбягва мрежата откакто се върна. Някои от тези жени започват да стават отчаяни. — Тя стрелна с поглед Еми, докато другата жена бе зад плота и нареждаше кутии с храна в найлонова торбичка — Най-вече тази тук.

— Тя? Сериозно? — следващия път щом погледнах към Еми погледът ми бе по-внимателен. Приемливо подстригана светло кестенява коса, свястно тяло, хубави очи и щипка държание на кучка.

Джулиан кимна, когато срещнах отново погледа й.

— Издълбала е името си на дървото му, ако се сещаш за какво говоря.

Може и да не бях от Кентъки, но дори аз разбрах евфемизма.

— Схващам на къде биеш.

— Но изглежда Еми не е събрала две и две и още не се е досетила, че ти си тази, която ще размаже мечтата й да стане г-жа Логан Брантли.

Когато погледна обратно към жената, проследих погледа й.

— Защо мислиш, че не знае?

— Щеше да ти мята кинжали с поглед, вместо да събира кошницата с обеда на Логан, ако знаеше.

Кошницата с обеда на Логан? Сериозно?

— Той поръчал ли е нещо?

Джолийн се засмя.

— Не. Не е нужно да поръчва, за да получи специалитета на Еми. Тя е превърнала в своя мисия това да го държи добре нахранен. Предполагам, че се опитва да покрие поне половината от лафа стомах пълен, топки празни, защото доколкото ми е известно, Логан не я е допускал дори да се приближи до топките му. — Джулиан отново отпи от кафето си. — Разбира се, не защото не се е опитвала. Сигурна съм, че ако успее да го навие да легне с нея веднъж, веднага ще надуе корема. Мога дори да заложа на това.

Цялата тази информация ми донесе главоболие и уби апетита ми.

Присвих очи към Джулиан.

— Защо ми казваш всичко това?

Тя сви рамене.

— Очевидно е, че Логан те харесва. Той го показа повече от красноречиво — тя спря, за да погледне Еми. — А и мразя тази кучка още от гимназията, задето реши, че е по-добра от всички останали.

Господ да благослови малките градчета.

Малък автобус спря пред ресторанта, за миг скривайки гледката ми към улицата.

— Най-добре да изчезвам. Народът от старческия дом пристига за тяхното хапване прекалено късно за обед и прекалено рано за вечеря. Тук ще се напълни със старци. Ще се видим наоколо, Бенър. Обади ми се, ако имаш нужда от боядисване или от някой, който да ти оправи ноктите. Не съм голям градски стилист, но не прецаквам коси и нокти. — Тя ми се усмихна. — Само всичко останало в живота си.

И с тези думи, тя си тръгна, карайки ме да искам да беше останала по-дълго. Освен Никол, Джулиан бе единствената друга жена, с която можех да си представя, че бих пила питиета.

Еми хукна към вратата и я отвори, когато в ресторанта се изсипа тълпа възрастни хора.

— Подранихте! Не ви очаквах по-рано от три часа и половина.

Дарлийн притича при мен със салатата ми и я сложи на масата.

— Имаш ли нужда от още нещо? Очертава се да бъда доста заета.

— Не, това беше всичко, което исках.

Облегнах се и докато хапвах започнах да се забавлявам с разговорите и караниците на възрастните хора. Имаше нещо магическо в живота в малките градчета.

* * *

Думите на Джулиан, относно Еми и плановете й да върже Логан не спираха да се въртят в ума ми, докато довършвах салатата си. Не беше много засищаща, но тъй като не се налагаше да си я правя сама, щеше да свърши работа. Вратата на ресторанта се отвори отново и осъзнах, че това място е доста посещавано, имайки предвид народа, който се изреди от тук.

— Бях сигурен, че това отвън е колата ти под наем. Как вървят нещата, Брус?

Логан се настани в сепарето, точно както бе направила и Джулиан. Всеки път щом ме наречеше Брус в мен се надигаше топлина, обхващаща някои точно определени райони от тялото ми.

Очевидно, не бях единствената, която бе забелязала идването на Логан. Еми се озова само след миг до масата ми.

— Съжалявам, Логан. Имах късен обяд опакован за теб, но пациентите от Съни брук ме разсеяха — тя погледна от Логан, към мен и обратно към него. — Не е нужно да споделяш сепаре с нея, има доста свободни маси.

Неудобство изпълни въздуха помежду ни в мига, в който тя си затвори устата.

Логан ми се усмихна, преди да проговори.

— Искам да седя точно тук — той най-после погледна Еми. — Запозна ли се с Бенър? Тя е нова в града, идва от Ню Йорк.

В мига, в който той изрече името ми, обърканото изражение на лицето й се смени и тя изкриви устни в най-фалшивата усмивка, която бях виждала. А имайки предвид, че бях от Ню Йорк, това говореше много.

— Не бях попитала за името й. Добре дошла в малкия ни рай, госпожо. Сигурна съм, че вече си отегчена до смърт и нямаш търпение да се върнеш отново в големия град.

— Тъкмо се настаних и дори не мога да си представя скоро да си тръгна. — Гласът ми носеше нотка на искреност, която Логан нямаше как да пропусне.

Ъгълчетата на устните на Еми започнаха да се отпускат.

— Сигурна съм, че много скоро ще ти омръзне от това място.

Логан наблюдаваше размяната ни на реплики и определено не бе идиот.

— Надявам се, че няма да стане така. Благодаря, че си накарала Бенър да се чувства добре дошла. Тя е невероятно специална за мен.

Маската на Еми се разби на парчета, но тя успя да я задържи, макар и натрошена на лицето си.

— Специална. Колко сладко. Е, тогава ще ви оставя насаме. Освен ако не искаш клуб сандвича и боровинковия пай, който опаковах за теб. От заведението е, както винаги.

Изчаках да видя отговора на Логан.

— Трябва да се връщам на работа. Отделих само няколко минути да изтичам до тук, тъй като видях колата на Бенър. Знаеш, че не е нужно да ми приготвяш обяд. Мога да се справя и сам.

— Добре тогава — каза Еми, скърцайки със зъби. — Тогава просто, ще ви оставя насаме.

Тя се завъртя и хукна толкова бързо, че едва на събори Дарлийн, която носеше поднос пълен с поръки.

— Това беше… интересно — казах, поглеждайки Логан, след като Еми си тръгна.

— Излязохме на няколко срещи, но наистина не сме били нищо повече от приятели — обясни той.

Не бях решила дали се чувствам заплашена или не. Сега, реших да не се чувствам заплашена, защото, според Джулиан, Еми дори нямаше идея колко страхотен член изпуска.

— Обзалагам се, че тя иска да бъде много повече от приятел.

Логан покри ръката ми със своята.

— Няма значение, защото се налага да има двама души, които искат едно и също нещо, за да може между тях да се получи.

На езика ми беше да попитам защо не иска нищо да се случи с това Барби тип Бети Крокър, но реших, че сега не е нито мястото, нито времето за това.

— Не трябваше заради мен да отказваше храната. — Макар че поради някаква глупава, жалка причина, се надявах той да удържи на това свое решение.

— Имам няколко протеинови блокчета, които ще ме изкарат до вечеря. Но не дойдох да говорим за това.

Видях, че позата му стана по-твърда.

— Какво има?

— Нищо. Ами, не, това не е истина. Беше скапан ден и знам, че казах, че искам да те изведа на среща, но тази вечер ще ходя до болницата, за да видя дали ще науча нещо, и не ми се ще да те водя там. Имаш ли нещо против да променим плановете си?

Макар да бях разочарована от идеята, че довечера няма да видя Логан, напълно разбирах какво му е сега на главата.

— Разбира се, че нямам нищо против.

Логан се успокои малко.

— Благодаря ти, Брус. Това е нещо, което не очаквах.

Пресегнах се и покрих ръката му със своята. Този жест не бе нещо нормално за мен, но с Логан, усещах, че бе правилният.

— Направи каквото е нужно. Не се тревожи за мен. Имам достатъчно работа, която да ме държи заета две седмици.

Той преплете пръсти с моите и стисна леко.

— Благодаря, Брус.

Когато опитах да издърпам ръката си, той ме спря.

— Някога смяташ ли да ми кажеш с каква работа си се заела?

Устните ми се извиха в усмивка, като се замислих за всички пенсионери в ресторанта.

— Точно сега не е нито времето, нито мястото. Но когато се видим пак… ще ти кажа.

Изненадващо, бях нетърпелива от перспективата да споделя с Логан.

— Имаме сделка. И обещавам, че ще ти се реванширам за тази вечер — каза той и най-после пусна ръката ми, изправяйки се.

Преди да успея да отговоря, Логан се наведе и ме целуна по устните и мисля, че целият ресторант застина в същия миг, в който застинах и аз.

Майко мила. Логан определено не се майтапи с това.

— Ще се чуем по-късно, Брус.

Кимнах, усещайки тежестта от погледите на всички в стаята. Логан се обърна и направи няколко крачки, преди да спре.

— Ще метнеш ли пържолите, които оставих у вас във фризера? Може да ги изпечем следващия път.

Тежестта на погледите нарасна неимоверно.

— Звучи идеално — заявих, все още усмихвайки се.

— Ще се чуем по-късно.

Звънчетата на вратата оповестиха излизането на Логан, но всички в ресторанта продължаваха да ме гледат, включително и Еми. Но докато другите изглеждаха любопитни, тя изглеждаше бясна.

Избутах празната си чиния напред, измъкнах двайсетачка от портфейла си и я оставих на масата, без да чакам да ми донесат сметката.

Изглежда вече не бях добре дошла в Домашни Вкусотии.