Мегън Марч
Истински добър мъж (33)

Глава 33

Бенър

Наложи се да използвам цялото безгрижие, което притежавах, за да изляза от банята, държейки се така, сякаш не се е случило нещо толкова важно, че бяха разлюлени основите на самото ми съществуване.

Безгрижието на Логан бе някак естествено, когато тръгна към гардероба си и взе панталон и блуза с дълъг ръкав.

— Може да не са дизайнерски, но си помислих, че ще ти е по-добре да облечеш тях, вместо своите опушени дрехи.

Взех купчинката от него и ги облякох. Бяха достатъчно големи, че да изглеждам смешно, но определено по-приятни от алтернативата.

Той погледна към часовника и изруга.

— Мамка му, наистина трябва да се размърдаме — той ме погледна със съжаление. — Не искам да…

— Няма проблем — прекъснах го бързо. — Не се тревожи.

Логан ме погледна за миг и знаех, че иска да каже още нещо, но замълча.

— Следващия път обаче ще ми направиш закуска — казах, сдържайки дъха си, докато чаках отговора му. Официално заявих, че ще има следващ път, и за мен това бе всичко, което можех да понеса за момента.

— Имаме сделка.

Усмихнах се широко на Логан и тръгнахме към вратата. Спряхме, когато застанахме пред ботушите ми с тънки токчета на изтривалката.

— Може да не е много модно, но това е всичко, което имам.

— Ще ти взема чифт чорапи и ще те отнеса до колата. Може да караш без обувки.

С това решение, Логан се върна, за да вземе чорапите, и след като ги обух ме отнесе до колата.

От местенцето си, сгушена в силните му ръце, срещу твърдите му гърди… макар да се опитвах да игнорирам и двете, за да не се подмокря в панталоните, които ми бе заел… къщата изглеждаше дори по-сладка на дневна светлина. Логан бе свършил страхотна работа с нея.

Докато пътувахме към боулинг залата не говорихме много. Знаех, че умишлено отбягвах да анализирам това, което се бе случило току-що, и изглежда той правеше същото. Но странното бе, че тишината не бе неловка или тежка. Беше… успокоителна.

Когато няколко минути по-късно стигнахме до боулинг залата, видяхме, че отпред има паркирани три коли, включително и моята кола под наем. Логан спря до нея, а малко в страни от нас имаше червена кола, паркирана с предната си част срещу нас.

— Онзи мъж на предната седалка ли спи?

Логан изскочи от пикапа и хукна към колата, преди да успея да отворя вратата си. Той започна да удря по прозореца и да крещи на мъжа вътре, но не можех да видя никакво движение.

— Джеф, отвори шибаната врата. Мамка му, събуди се.

Когато не получи никакъв отговор, Логан хукна обратно към пикапа и заобикаляйки кабината се насочи към багажника. Взе някакъв метален прът и аз подскочих, когато се върна до колата и разби прозореца й.

О, мамка му. Това не е добре.

Инстинктивно грабнах телефона си, преди да изскоча от пикапа. Острият чакъл се забиваше в босите ми крака, докато тичах към Логан.

Някак бе успял да отключи предната врата и докато я отваряше ми извика.

— Обади се на 911! Имаме нужда веднага от линейка.

Сърцето ми блъскаше толкова силно, че ръцете ми трепереха, но направих каквото ми каза, давайки малкото информация, която имах относно ситуацията. Диспечерката продължи да ми задава въпроси, но на повечето отговорих по един и същ начин… Не знам.

Логан измъкна мъжа от колата, сложи го на земята и започна да му оказва първа помощ, като истински професионалист.

— Има ли пулс? — попитах аз, защото това искаше да знае операторката.

Логан поклати глава и аз предадох информацията.

— Пътуват насам.

Той продължи да натиска гърдите на мъжа, но можех да видя, че започва да се изморява. Не знаех, какво, по дяволите, правя, но не можех просто да стоя. Бутнах телефона в джоба си и застанах на колене на земята до него.

— Мой ред е.

Логан кимна и аз започнах да оказвам първа помощ.

Редувахме се, докато течаха най-дългите минути в живота ми. Пот изби на челата и на двама ни, а аз бях ужасена, че това е изгубена кауза.

Когато линейката пристигна с виещи сирени, ние се отдръпнахме от пътя на медиците.

Един от лекарите погледна Логан, докато проверяваше пулса на мъжа.

— Има пулс. Много е бавен и е лесно да се пропусне, но е там. Може би току-що спасихте живота на този мъж.

Логан кимна и отстъпи назад.

— Добре, защото той ми беше доведен брат.

Думите му отекнаха в мозъка ми и аз се опитах да ги анализирам.

Логан се върна при мен, докато стоях пред пикапа му, за да не преча на парамедиците и ме прегърна здраво. Главата му се наклони напред, докато си поемаше дълбоко дъх.

— Добре ли си? — сигурно това беше най-тъпият въпрос на света, но нямах идея какво друго да кажа.

Той вдигна глава и ме погледна.

— Винаги съм знаел, че един ден ще умре от свръхдоза. Просто никога не съм мислил, че ще бъда на първия ред, за да го видя.

Сложих ръка на рамото му.

— Чу какво каза парамедикът, може би току-що му спаси живота.

— Ние, не аз. И то само ако успее да прескочи трапа. Не че ще ни благодари за стореното.

Изглежда нямаше любов между Логан и доведения му брат.

— Ще дойда с теб до болницата и…

Логан поклати глава.

— Прекалено ядосан съм, че да се доближа до него точно сега. А и няма какво да кажа, което Джеф ще иска да чуе.

— Тогава можем да…

— Трябва да се обадя на чичото на Джеф. Той е единственото му семейство, след като баща му почина — заяви Логан. — Ако успее да прескочи трапа може би Дуейн най-после ще го убеди да се запише в клиника. Той е пастор, затова може би ще успее да задейства някои връзки. — Логан удари с ръка по металния капак на пиката и можех да почувствам как тялото му трепери срещу мен. — Проклетият Джеф — промърмори той.

— Съжалявам.

— Не, аз съжалявам — той се отдръпна и ме погледна в лицето. — Адски много съжалявам, че сутринта ни се превърна в това. — Логан вече дишаше по-спокойно, но линиите по лицето му бяха дълбоки.

— Вината не е твоя. Ти скочи там и направи всичко по силите си, за да го спасиш. Беше… невероятен.

Той се наведе и притисна устни към моите.

— Радвам се, че мислиш така, но всеки друг би постъпил по същия начин. Сега, ще трябва да завъртя няколко телефона и да се молим, че ще успее да се съвземе.

Опрях челото си в неговото. И двамата бяхме потни, но не ми пукаше.

— Знаеш ли какво, Логан Брантли? Ти си добър мъж. Той е щастливец, че те има. И грешиш. Не всеки би направил това, което направи ти.

— Ти беше точно там до мен, Брус — той въздъхна. — Ще се оправиш ли? Искаш ли да дойдеш с мен в гаража?

Логан ми предлагаше утехата си, но всичките ми инстинкти нашепваха, че той има нужда от време да остане сам и да обмисли всичко случило се.

— Трябва да се прибера у дома.

Той ме притисна срещу гърдите си и ме стисна силно за един дълъг миг, преди да ме вдигне на ръце и да ме отнесе до колата ми под наем.

— Съжалявам, Бенър.

— Няма за какво да съжаляваш.

Натиснах бутона на дистанционното и Логан отвори вратата, преди да ме сложи да седна зад волана.

— Ще ти донеса ботушите.

— Благодаря ти.

Сложих ръка на кормилото, докато цялото ми тяло се разтрепери от шока след изживяното току-що.

Животът бе кратък. За някои по-кратък, отколкото са други, затова трябваше да изживяваме пълноценно всеки миг, в който живеехме.