Мегън Марч
Порочна любов (7)

Глава седма

Гриър

Слънчевата светлина струеше през прозореца, когато се завъртях в леглото, търсейки топлината на мъжа до мен. Нямаше никаква топлина.

Дали Кав вече е станал? Очите ми все още бяха затворени, когато посегнах и усетих само меките извивки на матрака. Реалността се стовари върху мен като плесница по лицето и аз отворих рязко очи.

Слънчевата светлина влизаща през прозореца не бе заслепяващото слънце на Белиз. Не, беше… Къде съм, по дяволите? Главата ме болеше, а в устата си имах вкуса на престарял хайвер. Блякс. И за сведение, мразя хайвер.

Огледах обкръжението си, като се движех възможно най-малко. Деликатни бели дървени мебели, лилави тапети и дантелени завеси. Стая на момиче, а не на възрастен.

Вярно. Кентъки. Крейтън бе забил сестра си, която не може да си държи езика зад зъбите, в къщата на бабата на Холи в провинцията.

От кухнята долу се носеха различни звуци, заедно с уханието на бекон. Крейтън? Кав? Не, не Кав. Защото копелето ме беше лъгало от самото начало.

Стисвайки здраво очи срещу надигащите се сълзи, можех да видя лицето му точно преди Крейтън да нахълта в малкото ни убежище. Решителност. Тъга. Вина.

„Обичам те. Ти си моя. И дори Крейтън Шибания Карас няма да ни държи разделени.“

Съжалявам, Кав. Точно тук грешиш.

Всичко, което се случи след това, беше като обгърнато в мъгла от емоции и водка.

По-късно се запознах много добре с фазата „адско препиване“. Дали нямах проблем? Дори не знаех, дали съм във фаза „отричане“, тъй като никога не съм мислила за това. Улика номер едно, че трябва да зарежа навика „нека удавим проблемите с алкохол“, бе отвратителният начин, по който се чувствах в момента.

И тогава си спомних поста в Туитър.

Мамка му!

Дали го изтрих?

Огледах малкото нощно шкафче до леглото, но никъде не видях телефона си. О, мамка му! Дали не съм го изгубила?

Отдолу се чуха още звуци и реших, че въпреки туптящата глава и преобръщащия се стомах, трябваше да завлека задника си долу, за да разбера какъв бе планът за действие и кога щях да мога да се прибера у дома. Знаех, че ми предстоеше да изслушам още една лекция за пиенето и постването в Туитър, но можех да го направя стига след това да получех закуска.

Малкият сак, който Крейтън бе събрал от апартамента ми, лежеше върху бюрото, грабнах всичко нужно и се насочих към банята.

Петнадесет минути по-късно, изкъпана и преоблечена, се насочих надолу по стълбите.

— Мислих си, че ще спиш вечно, щом не се втурна надолу в мига, в който започнах да пържа бекона — извика познат глас, преди да успея да стигна до кухнята.

Кенън бе част от живота ми от мига, в който бизнесът на Крейтън потръгна наистина добре. Двамата бяха приятели преди това, но очевидно той не беше от типа хора, с които Крейтън би запознал малката си сестричка. Когато бях по-млада, страшно си падах по Кенън, но на него не му отне много време да се превърне във втория ми, адски дразнещ по-голям брат, който да ми казва какво да правя и да ми разваля кефа. Тогава увлечението ми умря бързо и безвъзвратно.

— Бях доста отрязана, предполагам. Къде е Крей?

Настаних се на един стол, като внимавах да не движа много главата си. Бях изровила някакъв „Ибупрофен“ от аптечката, но имайки предвид, че срокът му на годност бе изтекъл преди няколко години, не си сдържах дъха в очакване да сътвори чудо.

Кенън плъзна пред мен чиния… бъркани яйца и бекон. Нищо претенциозно, все пак той не бе гурме готвач. Всъщност си мисля, че част от работата му бе да наема готвачи.

— Благодаря ти.

Той не отговори на въпроса за брат ми, докато не седна срещу мен на дървената масичка, поставена в центъра на кухнята.

— Крей се върна в Нашвил. Не иска да е далеч от Холи за по-дълго, отколкото е необходимо. Всъщност, шокиран съм, че не ми позволи да дойда за теб без него, защото напоследък не я оставя сама за нищо на света.

Вина накара стомаха ми да се свие и изгубих апетит към храната, поставена пред мен. Между нас надвисна тишина, докато не се чу звук от изскачане на филийки от тостера.

— Може би препечените филийки са по-добра идея за теб в момента.

Кенън се изправи отново и аз проследих с поглед как намаза с масло две филийки препечен бял хляб, преди да ги сложи в чинийка пред мен.

Колко дълго бе минало, откакто бях яла бял хляб? Милиони години? Леля ми винаги сервираше хляб от онзи тип, с който би могъл да убиеш човек, ако го удариш по главата. Буквално бе с консистенцията на преспапие… но му се носеше славата, че е здравословен.

Докато посягах към филийката и отхапвах, осъзнах, че не бях толкова препила, колкото миналия път, когато се отрязах и направих нещо напълно идиотско. Мислех, че съм много умна да привлека вниманието на Кав с онова съобщение. И вижте само колко добре ми се отрази.

Отказвах да призная, че сърцето ми беше напълно разбито от лъжите, с които ме бе хранил. Дори, може би не бяха лъжите, а фактът, че ме накара да мисля, че може да има нещо истинско помежду ни. Накара ме да мисля, че имаме бъдеще. Всички преструвки, че това е истина, и че можем да живеем заедно, се сринаха, щом истината излезе наяве.

Погледнах към Кенън над филийката си и реших, че трябва да се поровя още малко за отговори. С изключение на Крейтън, Кенън бе човекът, който знаеше всичко за всеки и можеше да предложи решение на всяка ситуация.

— Как ти и Крей научихте за Кав?

Кенън допи кафето си и сложи на масата бялата чаша с надпис „Баба № 1“ върху розово-лилавата подложка на масата пред себе си.

— Дом Кассо.

Пуснах коричките от филията си в края на чинията и зачаках да каже още нещо. Но той запази мълчание.

— Но това не обяснява как сте научили за това сега. Дом ли отиде при Крей? Или Крей е търсил информация и е попитал Дом?

Когато Кенън не отговори на мига, знаех, че притегля думите си и обмисля колкото точно да ми каже. Той никога не разкриваше всичките си карти. Такъв си беше Кенън.

— Крей опита да ти се обади скоро след като кацнахте в Белиз, но не успя да се свърже с телефона ти.

— Знам. Нямахме обхват.

Кенън повдигна вежди.

— Не сте имали обхват, защото Кав не е искал да имате. Проверихме оператора ти. Би трябвало автоматично да се вържеш към местната телефонна мрежа. След като спа повече от осемнадесет часа, разгледах настройките на телефона ти и изглежда Кав е изключил опцията за автоматично свързване. Искал е да си извън обхвата на всички, Гриър.

Умът ми се бореше да осъзнае това разкритие. Първо, как, по дяволите, бях спала осемнадесет часа? Милостиви боже, жено. И второ, защо Кав би направил нещо такова?

Ударите продължиха, когато Кенън проговори отново.

— В къщата интернетът беше изключен, а домакинът е имал нареждане от Кав да не съобщава за обаждания и съобщения към теб, ако Крейтън опита да се свържете. Искал е да те изолира от остатъка от света.

Парчето бекон, което тъкмо бях вдигнала, падна в чинията ми.

— Защо?

— Как най-лесно да ти завърти главата, ако не си се откъснала от близките си? Това е обикновена техника за изграждане на връзка.

Обикновена за похитители и секти, вероятно. Дали Кав наистина можеше да бъде толкова пресметлив? Отне ми само миг, за да отговоря на въпроса си.

Да. Можеше.

Не можех да забравя, че за него съм била просто работа от първия ден. Всичко, което ми бе казал и което бе направил, е било предварително премислено. И, по дяволите, дадох му идеалния повод да се върне отново в живота ми.

Влакът Анти-Кав дерайлира в главата ми при следващия завъртян въпрос. Защо се бе върнал? Вече не бях работа за него.

Реших да хвърля това в лицето на Кенън.

— Защо му е да се връща в живота ми и да си създава толкова проблеми? Каква е играта му? Какво иска от мен в момента?

Кенън вдигна чашата и отпи, преди да ми отговори.

— Не знам, но си има цел. Той винаги има цел.

За миг се зачудих дали Кенън не говори за себе си, тъй като аз мислех точно същото за него. Но ми беше трудно, дори в моето замаяно състояние, да повярвам, че Кав е такъв. Той не изглеждаше студен и пресметлив. Дори за него се отнасяше точно обратното. Той ме караше да изгарям от топлината на нуждата си, караше ме да изпитвам удоволствие, за което дори не бях подозирала, че съществува.

„И все пак той излъга. За всичко. След като ти му се довери с най-ранимата част от себе си.“

Предателството бе ледено острие, което преминаваше през селото от рационалност, което строях в ума си. Не можех да намеря смислено обяснение на това. Тъпата болка от празнината, зееща в сърцето ми, го показваше.

— И какво сега? Заточена съм в провинцията на Кентъки?

Кенън се изправи и изми чашата си в мивката.

— Покриваш се. Ако искаш да го наречеш заточение, изборът е твой. Но след издънката в Туитър миналия ден, ти освободи още един цикъл от медийно внимание около теб, а цените на акциите продължават да падат. Ще се наложи да те дистанцираме от компаниите, ако продължиш да се държиш като разглезена хлапачка.

И ето я и нея, неподправената истина, идваща от устата на самия Кенън Гроув.

Колкото и да се ядосвах, че действията ми оказват толкова пагубно въздействие върху бизнеса на Крейтън, знаех, че е прав.

— Как ще ме дистанцирате?

— Ще прехвърлиш всичките си акции от компаниите на някой друг. Ако не си акционер в толкова много от компаниите, инвеститорите, след подобаващо убеждаване, няма да са толкова загрижени за действията ти.

Да се откажа от акциите си в компаниите Карас? Спомнях си първия път, в който Крейтън ми каза, че създава компания не само за да подсигури своето бъдеще, но да подсигури и моето. Тъкмо бе поел голям риск на пазара за чуждестранна валута и бе направил първия си милиард.

Парите не бяха причината, поради която действията му ми въздействаха така силно. Беше солидарността. Крейтън и аз срещу света, точно както винаги бяхме. Крейтън и аз срещу леля и чичо. Макар да имах минимални знания относно детайлите, винаги бях част от почти всяко бизнес решение, в което бе замесен той. Когато брат ти е зает и амбициозен като моя, разпъван на стотици посоки, това беше единственият начин да окупираш едно важно местенце от живота му.

Покупката на „Хоумгроун рекърдс“ като подарък за Холи беше първото му бизнес решение, в което не бях включена, но по очевидни причини не се сърдех. Разбирах го напълно.

Но за мен да се откажа от акциите си в компаниите, бе равно на това да се откажа от връзката си с живота на брат ми. Не исках това да се случи.

Поклатих глава.

— Не. Няма повече да се дъня. Ще бъда по-добра. Никакво пиене повече и никакво туитване. Приключих.

— И ти си тук точно по тази причина, няма да получиш нито интернет, нито мобилен телефон. Взех чантата с папките от бюрото ти, затова може би ще имаш с какво да се занимаваш.

— Значи наистина е изгнание? Искаш да ме откъснеш от всичко. — Думите ми носеха теглото на вината, която все още изпитвах. Бях на двадесет и шест години и все още ме третираха като дете.

„Сама си го причини, Гриър.“ Вътрешният ми глас бе прав донякъде, и все пак… това беше прекалено.

— Ами Бенър? Може ли да говоря поне с нея? — Погледнах към стария телефон с шайба на стената. Определено беше антика, но мислех, че зная как да го използвам.

Кенън проследи погледа ми и въздъхна.

— Този телефон е изключен и съм назначил охрана, която да те наглежда, докато си тук. Мисля, че няма да е зле двете с Бенър да си починете от това да обръщате света с главата надолу за една-две седмици.

— Значи съм наказана. В Кентъки.

Усмивката му бе по-малко самодоволна, отколкото бих очаквала.

— Приеми го като удължаване на ваканцията ти на ново и екзотично място.

Отворих уста да изрека нещо хапливо и без съмнение саркастично, когато почукване на вратата ни прекъсна.

— А, ето го и новият ти охранител.

— Защо?

Кенън хвана вратата.

— Трябва да се връщам в града, затова работата ми като бавачка приключва сега.

След като отключи античната ключалка, той отвори вратата, разкривайки мъж, който почти блокираше светлината, струяща отвън.

Наведох се настрани, за да успея да го огледам по-добре. Това, което видях, бе набит мъж, висок малко над метър и седемдесет, който подаваше ръка към Кенън.

— Трой Гърман се явява на служба, сър.

Изборът му на думи и фазата сър издаваха военно обучение. Сигурна бях в това. Толкова сигурна, че бих се обзаложила, като за залог ще дам своя гола снимка на пресата. Свих се в мига, в който мисълта премина през мозъка ми, и вдигнах глава към вратата, за да се запозная с бавачката си.

— Кенън Гроув, а това е Гриър Карас.

— Обектът. Разбрано.

„Супер, сега пък съм обект. Защо да захаросваме ситуацията, Трой.“

Усмихнах му се мило, кимнах и насочих вниманието си към прекрасния си хляб. Докато си хрусках настрани, слушах разговора им с половин ухо, докато Кенън въртеше Трой на шиш за неща, които със сигурност бе запаметил предварително. Но познавайки Кенън, ако мъжът кажеше и една грешна думичка, щеше да изхвърчи. Кенън може и да беше задник с мания за контрол, но винаги се бе грижил за мен.

Когато остана доволен, той покани Трой вътре, но Трой отказа.

— Не, сър. Ще се позиционирам отвън и периодично ще обхождам периметъра, за да съм сигурен, че имотът е обезопасен.

Предположих, че Кенън не е намерил нищо притеснително в това, тъй като той кимна, а бившият военен се завъртя и слезе от верандата.

— Е, това беше интересно.

Кенън сви рамене.

— Той има високи препоръки и се чувствам достатъчно уверен в него, че да го оставя да отговаря за теб. Шегата настрана, той не ти е бавачка. Той е тук да те защитава. Дискретно.

— От какво да ме защитава?

Кенън ми се намръщи, сякаш ядосан от самия факт, че съм задала подобен неправилен въпрос. Правилният въпрос бе „От кой да ме защитава?“.

— Кав — прошепнах аз. — Той е тук да ме защитава от Кав?

Кимането му бе потвърждението, от което имах нужда.

— Той е тук, в случай че г-н Кассо реши да направи нещо глупаво.

— Името му е Уестман.

— Само когато му отърва.

— Знаеш много повече за него, отколкото знам аз, очевидно. Затова защо не ми споделиш?

Изминаха няколко секунди, преди Кенън да отговори.

— Не е моя работа. Моята работа е да се подсигуря, че има кой да те пази. Сега има ли още нещо, от което се нуждаеш, преди да тръгна към града?

Отворих уста да изрека някой пиперлив коментар, но после реших, че няма смисъл. Кенън мислеше, че съм първокласна идиотка, затова имаше ли какво да кажа, което да промени онова, което вече бях направила?

— Не. Нищо. — И тъй като все още притежавах маниерите, с които бях отгледана, казах: — Благодаря ти.

— По всяко време, Гриър. Знаеш, че брат ти и аз бихме направили всичко за теб. В това се включва и да те спасим от самата теб.

Можеше да пропусне последната част, много благодаря. Усмихнах му се леко и изчистих чиниите от закуската. Кенън излезе от вратата и се насочи към колата си, когато разбрах, че тук няма съдомиялна. Чак когато приключих с миенето осъзнах, че бях напълно откъсната от света.

Кенън беше прав… старият телефон с шайба не работеше. Нямах мобилен. Кабелната беше изключена. Нямаше интернет.

Всяко едно от тези неща липсваше на Белиз и все пак не се бях чувствала сама и нещастна, защото имах Кав.

А сега имах само… себе си.

* * *

Не можех да прочета нито страница повече от тази книга. Втората ми книга на Даниел Стийл не можеше да задържи вниманието ми. Вече бях прочела всеки детайл на всяка страница на годишника от гимназията на Холи. Тя беше очарователна, впрочем… а аз вече полудявах. Сигурно това имат предвид, като казват „изолационна истерия“. Трябваше да изляза оттук.

Преди три часа отворих входната врата, само за да може пред мен да се изпречи Трой Гърман, който да ми нареди да се прибера вътре. Когато се опитах да започна разговор, той ме изгледа с каменно изражение и затвори вратата пред мен. Направих си обяд с храната, която ми бе оставил Кенън, но сега имах нужда да правя нещо, преди да започна да си скубя косата.

По време на обяда и преди да подхвана Даниел Стийл, гледах как Трой патрулира на двора. Денят премина в нощ, но той не спираше да патрулира. Стоеше позициониран отпред точно двадесет минути, след което правеше петминутна „проверка на периметъра“. Къщата на бабата на Холи не беше разположена на целия парцел земя. Нямах представа колко точно е голяма, но предполагах, че е колкото апартамента ми в Ню Йорк. Все пак това не беше градски блок.

По тази причина започнах да правя планове. Холи ми бе разказвала историята за нощта, в която Крейтън я измъкнал от „Бира и Топки“, боулинг залата, където е работила, и където е направила дебюта си на караоке машина. Мисля, че Холи бе казала, че е на няколко километра оттук.

Може и да бях градско момиче, но знаех със сигурност, че бих могла да извървя разстоянието. И ако да вървя няколко километра би ме отвело до някакво подобие на цивилизация, то бях готова да вървя.

Прерових дрехите, които имах, и погледнах през прозореца на втория етаж, за да видя как Трой прави поредната си обиколка на периметъра. Намъкнах се в дънки с ниска талия и блуза, пъхнах в джоба си малко пари и личната си карта и тръгнах надолу по стълбите. Надничах през предните прозорци и забелязах, че той се качи отново в своя СУВ и затвори вратата.

Време е за шоу.

Щях да избягам.

Очевидно Трой не очакваше да направя нещо подобно, защото когато се изнизах през задната врата, тичайки през тревата и черния път зад къщата, не го чух да крещи подире ми. Скрих се зад стеблото на дърво, което бе два пъти по-широко от тялото ми и зачаках с горящи дробове да чуя дали някой идва след мен.

Нямаше никой.

Изчаках още двадесет секунди, броейки бавно наум, преди да надникна иззад дървото. Все още нищо. Хукнах отново, спринтирах с всички сили, обута с ниски обувки с тънка подметка, докато не се скрих зад оградата на съседния двор.

Сега единственото, на което можех да се надявам, бе да вървя в правилната посока.