Мегън Марч
Порочна любов (36)

Глава тридесет и шеста

Кав

— Хей, чудех се какво се е случило с теб. Гладна ли си? Или си хапнала нещо, докато беше навън?

Държах бутилка с горчица, когато Гриър влезе през вратата, притиснала до себе си огромна черна чанта. Тя погледна нагоре, чувайки думите ми, но сякаш не ме разпозна или не осъзна какво я питам. Този дълъг, празен поглед ми показа, че нещо не е наред.

— Гриър? Добре ли си?

Тя поклати глава, сякаш да се отърси от транса, в който се намираше.

— Съжалявам, какво каза?

Оставих горчицата на плота и заобиколих кухненския остров. Гриър стисна по-близо до себе си голямата чанта. От ъгъла стърчеше част от папка. Папката от вчера.

Преглътнах, знаейки, че е време.

— Оправи ли се с нещата на работа?

Гриър прехапа долната си устна толкова силно, че тя побеля. Изчака прекалено дълго, преди да отговори.

— Не знам.

Чувство на страх се надигна в стомаха ми.

— Защо ми каза, че той е опасен? — Гласът й бе болезнен, сякаш думите се откъсваха от гърлото й. — Откъде знаеше кой е той?

Сега или никога.

— Трябва да ти кажа нещо.

Гриър стисна очи, сякаш не можеше да понесе да ме гледа.

— Днес чух много неща.

Страхът стана все по-силен. Нямаше как да знае.

— Къде беше, Гриър? — Думите ми бяха дрезгави.

Очите й се отвориха, тъмнокафявите очи на момичето, в което се влюбвах отново и отново, бяха замрежени от непролети сълзи.

— „Райкърс“. Опитвах се да накарам Стивън Кардели да подпише писмото, в което казва, че не иска повече да съм негов адвокат, за да мога да се оттегля от случая.

— Какво ти каза той? — Никога преди не бях искал толкова много отговор на въпрос.

— Нещо, което не мисля, че може да бъде истина. — Сълзи се плъзнаха по лицето й. — Кажи ми, че не е истина, Кав. — Лицето й се изкриви така, както се боях да не я видя никога. Погледът, който знаех, че може да ме посече. Объркване, отвращение, сърцераздирателна болка. Всичко бе там.

— Не е това, което мислиш, Гриър. Кълна ти се, не е така, както мислиш. — Не, добавих на себе си, защото бе много по-лошо.

— Убил ли си мъж на име Дониган и натопил ли си Кардели за убийството? — Гласът й затрепери, когато зададе откровено въпроса.

— Да.

Гриър пое дъх и сложи ръка на устата си. Очите й се затвориха, а всяка нейна сълза прогаряше дупка в сърцето ми.

Какъв мъж кара момичето си да плаче?

Трябваше да я накарам да разбере.

— Направих го, за да те защитя.

Очите й се отвориха рязко, поглеждайки ме объркано.

— Какво? — Думата й бе тих шепот.

— Не ти е казал всичко. Не може да го направи, защото не знае цялата истина. Имаше една част от историята, в която няма никакъв контекст, но, кълна ти се, каквото и да мислиш в момента, то ще се промени, когато научиш всичко.

Гриър пусна чантата си на пода и зарови ръце в косата си.

— Тогава ми кажи всичко, защото, сериозно, сега полудявам, Кав. Не знам дали да повикам полицията, или да те нарека лъжец.

Още един директен удар. Не мога да я изгубя. Първо трябваше да говоря. Тя трябваше да разбере какво се случи.

— Спомняш ли си деня, в който ми се обади, за да дойда в болницата, тъй като Трейси бе убита от шофьор, който избягал?

Само изричайки думите, паметта ми се върна към онзи ден с ярки детайли…

* * *

Знаех, че нещо не е наред в мига, в който разтрепераният глас на Гриър дойде от другия край на линията.

— От болницата току-що ми се обадиха. Аз съм контактът при спешност на Трейси. Нещо се е случило и искат да отида там. — Гласът й се прекърши. — Сигурно е нещо лошо. Не биха се обадили, ако не е лошо. Не ми позволиха да говоря с нея. Моля те, ще дойдеш ли?

Тя беше права… сигурно беше нещо лошо. Вълна от симпатия ме изпълни заради това, което й предстоеше да преживее.

Запознах се с Трейси преди няколко седмици и тя бе много сладко момиче. Двете с Гриър бяха много близки, още преди аз да вляза в картинката. Не можех да кажа колко много пъти съм ги гледал двете заедно, преди да се наредя на опашката и да говоря с Гриър. Ако не знаех, че тя е единственото момиче в семейство Карас, бих ги взел за сестри. И двете имаха дълги тъмни коси, почти еднакво телосложение и пазаруваха от едни и същи магазини.

Грабнах куфарчето с инструментите си и се насочих към шкафчето.

— Разбира се. Къде си? Къде да дойда?

Тя издиша в телефона и ми прозвуча като въздишка на облекчение.

— У дома съм. Точно свърших със срещата при Крейтън. Тръгвам за болница „Харлем“. Не знам защо са я отвели там.

— Аз съм в училището. След петнадесет минути ще съм пред вас. Изчакай ме, скъпа. Идвам с теб.

Когато влязохме в болницата двадесет и пет минути по-късно, Гриър бе сграбчила ръката ми толкова силно, че щеше да я счупи, а страхът й нарастваше с всяка изминала минута.

Стиснах ръката й, искайки да й напомня, че не е сама. Каквото и да се случеше, щяхме да се изправим пред него заедно.

Жената от рецепцията ни насочи към уединена чакалня и вече знаех какво се случва. Трейси беше мъртва. Това щяха да ни съобщят.

Гриър не го бе осъзнала, но начина, по който се притискаше в мен, подсказваше, че тялото й вече знае.

Лекарят влезе, изглеждайки твърд в своята бяла престилка и сини панталони.

— Вие ли сте Гриър Карас? — попита той.

— Да, аз съм. Аз… обадихте ми се заради Трейси? Тя добре ли е? Какво се е случило? — Гриър задаваше въпросите, които всеки в тази стая бе задавал.

Лицето на лекаря изразяваше симпатия.

— Съжалявам, г-це Карас. Г-ца Мълинс е претърпяла инцидент… не успяхме да я спасим.

Макар да знаех какво предстои, думите му сякаш ме удариха в стомаха.

— Не! — Викът на Гриър проехтя в малката стая, когато тя се хвърли в ръцете ми, а сълзите й вече попиваха в блузата ми. Може би и тя е осъзнавала какво се задава.

— Много съжалявам за загубата ви, г-це Карас.

— Какво се е случило? — попитах аз.

Лекарят насочи поглед от Гриър към мен.

— Г-ца Мълинс е тичала, по сведения на очевидци, когато една кола минала на червено и я блъснала, без да спре.

Тялото на Гриър се тресеше от сълзите и обвих по-здраво ръце около нея. Тя звучеше така, сякаш е разкъсвана отвътре навън.

— Кой би направил нещо такова? — чу се тихият глас на Гриър, съсипан и ужасен.

— Не сме сигурни, г-це Карас. Шофьорът е избягал. Полицията е уведомена и ще има разследване.

Гриър се отдръпна от мен, обви ръце около тялото си и се заклати напред-назад. Тя не знаеше как да се справи с подобна скръб. Обвих ръка около раменете й и отново я притиснах към себе си, надявайки се да й дам сили.

— Искате ли да се сбогувате? — попита лекарят.

Сърцето ми се пропука при вида на сълзите й, когато тя вдигна глава.

— Да се сбогувам?

— Да, г-це Карас. Трябва да преместим г-ца Мълинс скоро, затова, ако искате…

Затаих дъх, чакайки отговора на Гриър. Щеше ли да иска да види приятелката си?

— Да. Разбира се. Къде да отида?

— Елате с мен. — Лекарят направи жест към вратата. — Сър, и вие може да дойдете… за подкрепа.

Гриър се изправи нестабилно, а аз задържах ръка около кръста й.

— Да, и той ще дойде.

Последвахме лекаря през белия коридор с двойни метални врати и през половин дузина кабинети за прегледи, някои с отворени завеси, а други със затворени.

Лекарят спря в края.

— Тя почива в мир. Не е страдала. Има само някои охлузвания по лицето, но повечето рани са вътрешни.

Чудех се дали е умряла бързо, но нямах намерение да питам точно сега.

Гриър кимна и се пресегна, за да сграбчи ръката ми.

— Добре.

Влязохме в малка стая и Гриър погледна към формата на леглото.

— О, боже мой. — Гласът й се прекърши и тя избухна в сълзи.

Зарови лице в ризата ми, сякаш не можеше да понесе това, което е пред нея. Не можех да я виня. Трейси изглеждаше така, сякаш спи, но сините по бузата и челото й бяха тъмни и грозни. Синият й суитчър бе отрязан през средата, без съмнение направен от медиците, докато са се опитвали да я спасят, но сега бе придърпан, за да прикрие гърдите й. До кръста бе завита с чаршаф.

Гриър отново отстъпи от мен, а това, което излезе от устните й, бе по-шокиращо от всичко досега.

— Трябваше да съм аз. — Думите бяха тихи, носейки болка и тъга. — Трябваше да спортуваме заедно. Глупавият маратон. Трябваше да пропусна днес, защото Крейтън искаше да подпиша куп документи.

Тя се пресегна и докосна тъмната коса на Трейси, преди да отдръпне отново ръка.

— Дори носи моя суитчър. — Гриър падна на колене до леглото, притискайки чело към ръката на Трейси. — Толкова много съжалявам, Трейси. Съжалявам.

Тялото й се тресеше от сълзите и аз коленичих до нея, за да й дам част от силата си.

* * *

Гриър ме погледна от кухнята и знаех, че и двамата отново изживяхме спомена от онзи ден. Очите й бяха пълни със сълзи.

— Какво общо има това с всичко останало?

— Не беше инцидент. Дониган бе този, който уби Трейси. — Спрях и си поех дъх, преди да кажа на Гриър истината, която щеше да разлюлее света й. — Но той се издъни. Ти си била мишената. Искали са да те убият.