Мегън Марч
Порочна любов (35)

Глава тридесет и пета

Гриър

Казах на таксиметровия шофьор адреса на Бенър. Не можех да се прибера у дома. Трябваше да кажа на някой това, което бях научила току-що, за да ми дадат съвет какво следва да направя. Изгубена бях. Напълно и безвъзвратно.

Може ли преценката ми наистина да е толкова лоша?

Дадох на таксиджията огромен бакшиш и махнах вяло на портиера на Бенър.

— Г-це Карас, как сте?

— Добре, благодаря. — Плоските думи се изтръгнаха автоматично от мен и се надявах той да не разбере, че съм всичко друго, но не и добре. Мъжът ми кимна и се насочих към асансьора.

Умът ми се блъскаше в хиляди различни посоки, когато вратата се отвори на етажа й и аз се препънах напред. Килимчето пред вратата на Бенър носеше надписа „Майната ти, върви си“, но не го приех лично. Не се отнасяше за мен. Никога не е било.

Почуках на вратата, макар че блъсках може бъде по-точно казано. Не получих никакъв отговор. Никакви стъпки. Нищо.

Беше събота. Тя трябва да е тук. Имам нужда да е тук.

Извадих телефона си и звъннах.

— Хайде… хайде…

Отвътре се чу непогрешимия звук на „Златните момичета“, мелодията, която Бенър бе сложила, когато аз й звънях.

Слава богу, у дома си е.

— Какво има, Гри? — Гласът на Бенър бе по-дрезгав от обикновено.

— Съжалявам. Събудих ли те?

— Ъмм. Да. Да не ти пука. Какво става?

— Пред вратата ти съм.

— О. Мамка му. Добре. Почакай! — И тогава ми затвори.

Ключалките се завъртяха и Бенър отвори леко вратата. Беше облечена в бяла мъжка тениска и с нищо друго.

— О, мамка му — повторих думите й. — Да не прекъсвам нещо?

Бенър поклати глава, но не отвори повече вратата.

— Не. Разбира се, че не. Никога не ме прекъсваш. Какво има?

Дълбокият глас зад нея значеше, че ако най-добрата ми приятелка носеше гащи, те щяха да бъдат „лъжливи, лъжливи, гащи кирливи“.

Гласът стана по-висок и ми беше някак познат. Лицето на Бенър пламна, но тя се престори, че мъжът не е вътре.

Това не можеше да е Логан Брантли. Не е възможно.

С тази разлика, че беше именно той.

Бенър побутна още малко вратата, за да остави по-малка пролука, но беше твърде късно. Тя се облегна небрежно на вратата, сякаш нямаше огромен мъж без тениска, стоящ на средата на дневната й, точно в обсега на погледа ми.

— Какво се е случило? Облечена си ужасно като за среща, и то в събота сутринта. Кога се върна? Казаха ли причината за смъртта? Какво се е случило? — Въпросите на Бенър валяха, все едно беше обхваната от пламъци, но това не бе необичайно. Необичайното бе ритащия й крак.

Не знаех какво се случваше тук, но каквото и да бе, най-добрата ми приятелка явно все още не искаше да науча. И към момента можех да го преживея.

— Ъм, вчера. Още не е направена аутопсия. Аз… просто исках да те питам искаш ли да отидем на обяд. Но можем да го направим утре или друг път.

Бенър кимна ентусиазирано.

— Утре е добре. Искам всички детайли. Ще ми се обадиш ли?

Тя вече затваряше вратата, когато се съгласих и се насочих обратно към асансьора.

Може би сънувам. Може би целият ден не е реален. Как може нещо от това да е реално?

* * *

Портиерът на Бенър ми повика такси и аз се качих. Адресът на Крейтън се изплъзна от устните ми инстинктивно. Когато имах съмнение, тичах при големия си брат.

Холи отвори вратата и ме прегърна силно над огромния си корем.

— Как си, миличка? Добре ли си?

Поклатих глава, когато Холи отстъпи.

— Не. Аз… аз, не съм. Крей тук ли е?

— Не, в офиса е, за да се погрижи за някой неща. Не го очаквам да се върне до няколко часа.

Часове. Не исках да чакам дори минута преди да кажа на някой, иначе главата ми щеше да експлодира. Запитах се за миг дали мога да кажа всичко на една бременна жена, но Холи винаги е била един от най-силните хора, които познавам.

— Мога ли да ти кажа нещо?

— Разбира се. Всичко. Но ако имаш тяло за криене, ще трябва да се обадим на брат ти. Не ми е позволено да вдигам тежко.

Задавяйки се от лек смях, аз я последвах във всекидневната и тя ме дръпна на дивана до себе си. Веднага щом се настанихме, тя спря.

— Трябва ли да взема уискито? Защото, Гриър, изглеждаш много сериозна.

Не можех да издържа да мълча нито миг повече.

— Кав може да е убил някой.

И двете вежди на Холи се повдигнаха високо.

— Я пак?

— Мисля, че Кав е убил човек. И е натопил друг за убийството.

За нейна чест Холи не откачи.

— Трябва да започнеш от самото начало.

Историята изригна от мен. Случаят с правата на затворниците. „Райкърс“. Дом Кассо, който е отведен за разпит. И накрая това, което Стивън Кардели ми каза. С всяка дума се борех с напиращите сълзи.

Холи сигурно го бе усетила, защото се пресегна и сложи между нас кутия носни кърпички.

— Е, това е прекалено много за приемане само с безкофеиново кафе.

— Не знам… не знам на какво да вярвам. — Имах чувството, че се боря за всяка глътка въздух.

Холи сложи ръка на коляното ми.

— Всичко ще бъде наред, Гриър. Ако съм научила нещо през последната година, то е да не си правя прибързани заключения. Ако си мислиш да избягаш, недей. Първо трябва да научиш истината.

Пред погледа ми се появи сцената от „Доблестни мъже“. Онази, в която Джак Никълсън крещи на Том Круз, че няма да е способен да понесе истината.

Мога ли да понеса истината? Стиснах силно очи и прехапах вътрешната страна на бузата си. Не исках дори да си помислям за това, но все пак изрекох думите.

— Ами ако Кардели казва истината?

Холи кимна и сякаш можех да предвидя какво ще ми каже.

— И какво, ако е? Можеш ли да живееш с това?

Стомахът ми се сви, завързвайки се на възел, преобръщайки се и правейки кълбо напред. Хубаво беше да знам, че поне една част от тялото ми е способна на това.

Можех ли да живея с това?

— Не знам. Искам да кажа… ти можеш ли? — Гласът ми звучеше дрезгав и грачещ, сякаш устата ми бе пълна с парчета стъкло.

— Бих била изненадана, ако брат ти не е убил някой. Дори може малко разочарована — заяви Холи.

— О, боже мой! — От мен се изтръгна лек смях. Беше като някакво комично облекчение.

Холи изчака да се успокоя и използва кърпичката, за да попие сълзите ми от смях.

— Сериозно, сама би трябвало да можеш да отговориш на този въпрос. Ако някаква част от това, което е казал мъжът е вярно, трябва да отидеш и да говориш с Кав, да разбереш дали можеш или не да живееш с истината. Ти го обичаш.

Последната част бе заявление, а не въпрос, но отвърнах въпреки това.

— Да.

— Мислиш ли, че е способен на нещо такова?

На този нямах отговор.

— Не знам.

— В сърцето си трябва да имаш някакво чувство.

Сплетох пръсти и ги стиснах силно.

— Той е добър мъж. Не ме е грижа какво казва Крейтън за него. Знам го в душата си.

— Следвай усета си. Мислиш ли, че би могла да се влюбиш в хладнокръвен убиец?

Тежестта на въпроса ме притисна към дивана. Да следвам усета си никога не ми е било от особена полза. Добре, това бе лъжа, резултатите са били повече от плачевни. Но с Кав нямах на какво друго да се доверя… освен на сърцето си.

— Не бих могла. Нали?

Холи не ми отговори. Или поне не веднага.

— Предполагам, че той е единственият, който може да отговори на въпроса ти.

Посегнах и отпуснах ръка на коляното й. Обаче го направих доста силно и двете подскочихме.

— Исусе, Гриър. Какво, по дяволите?

— Съжалявам, но искам да не казваш на Кейтън нищо за това. Че съм била тук. За Кав. За Кардели. Нищо. Не искам да заставам между вас, но не трябва да му казваш нищо. Закълни ми се, че няма. Защото, ако това са просто глупостите на един затворник, Крейтън не бива да научава, че съм го обмисляла сериозно. Имам нужда от кръвна клетва със своята снаха.

Холи си пое дъх и го изпусна.

— Ако е истина, той ще научи. Той винаги научава.

— Знам. — Срещнах погледа й, по-сериозна отколкото съм била някога. — Но не може да е истина. Затова няма какво да научава, нали?

Накарах я да кимне.

— Но не мисля да се порежа, за да запечатаме сделката с кръвта си. Не е безопасно за бебето.

И двете се изправихме и аз обвих ръце около нея.

— Благодаря ти, че ме изслуша.

— За какво иначе са сестрите?