Мегън Марч
Порочна любов (20)

Глава двадесета

Гриър

Отлагах това обаждане, но знаех, че повече не мога да го правя. Крейтън сигурно беше полудял. Всъщност дори бях учудена, че снимката ми вече не беше налепена по кутиите с прясно мляко.

Дали още хората правеха така? Кой пиеше мляко от картонена кутия? Родителите в Манхатън вероятно не позволяваха в училище децата им да консумират млечни продукти.

И отново опитвах да отложа разговора с брат си. Той щеше да крещи. Мразех, когато ми крещеше. Особено, когато знаех, че има пълното право да е ядосан и да крещи. Макар че този път не бях толкова виновна, тъй като не се бях отвлякла сама. Но не ми се щеше да използвам това извинение. Той щеше да убие Кав. Но тогава нямаше как да използва Дом, за да зарови тялото.

Спри се!

Събрах кураж и вдигнах домашния телефон на Кав. Помнех наизуст малко телефонни номера, но един от тях беше този на Крейтън.

Бях шокирана, когато той вдигна още след първото позвъняване, особено след като не би трябвало да познава този номер. Обаче изглежда го познаваше… тъй като очевидно Кенън знаеше всичко за всеки.

— Гриър, ти ли си? Защото ако си Уестман, най-добре веднага дай телефона на сестра ми…

— Аз съм — изграчих бързо.

— Благодаря на бога! Изгубих си шибания ум… и се опитвам да го скрия от Холи. Тя няма нужда от подобен стрес точно сега.

Вината този път не започна да се процежда в мен, както се случваше обикновено след коментарите на Крейтън. Не, този път направо ме заля.

— Съжалявам. Аз…

Защо не измислих подходящо обяснение, преди да се обадя? О, да, точно така. Тревожех се за картонени кутии за мляко. Брилянтно, Гриър.

Вместо това направих най-естественото нещо, което прави една по-малка сестра, която си има работа с по-големия си брат. Започнах да се защитавам и да парадирам с несъществуваща храброст.

— Не можеш да ме държиш заключена в някакъв град в Подънк с охранител за детегледачка. Хич не е готино.

— Мога да правя каквото си поискам, ако това значи, че си в безопасност.

— От Кав? Защото той е последният човек, от който трябва да ме защитаваш. — Дори когато криеше истинската си самоличност от мен, главен приоритет на Кав бе моята защита.

— Той е манипулативен лъжец, Гриър. Прекалено сляпа си, за да го видиш. Това не е като случая, когато зареди две хиляди долара в сметката на портиера, защото майка му имала нужда от операция, а той изчезна. Не е дори като онзи път, в който даде кредитната си карта на приятелката си, за да плати сметката в бара, и това ми струваше десет бона.

— Спри. Това е достатъчно. — Гласът ми стана твърд, когато прекъснах тирадата на Крейтън, докато ми припомняше случи, в които бях постъпила глупаво или наивно. — Знам, че невинаги взимам най-добрите решения. Но един ден ще трябва да ме оставиш сама да живея живота си, Крей. Стоя далеч от пресата. В безопасност съм. И най-важното, намирам се точно там, където искам да бъда.

На другия край на линията брат ми замълча за миг и можех да си представя как е присвил очи, как е стиснал здраво зъби. Не се боях да застана срещу него, а този път това значеше за мен повече, отколкото всеки път преди това.

Преглътнах и стиснах по-силно телефона, докато чаках.

— В Калифорния ли оставаш?

Изпуснах дъха, който бях сдържала. Той отстъпваше. Или поне колкото бе възможно Крейтън да отстъпи.

— Поне за известно време.

— Само кажи и самолетът ми ще дойде да те вземе на мига… без значение дали е ден или нощ.

— Няма да имам нужда от него.

През слушалката прозвуча дълга въздишка, която в края си заприлича по-скоро на ръмжене.

— Най-добре е да е така, защото не ме е грижа дали имаме една кръв. Ще го убия, ако те нарани.

Смъртоносната му заплаха извика усмивка на лицето ми. Той беше братът, който искаше най-доброто за мен, дори и да не бе съгласен с това, което исках аз.

— Никой няма да бъде обвиняван в убийство в това семейство, Крей.

— Няма да ме хванат.

— Знам, че няма.

С това двамата се сбогувахме и затворихме. Кимнах и казах на празния офис:

— Това мина по-добре, отколкото очаквах.

Следващото, което направих, бе да набера Бенър. Тя също вдигна на първото позвъняване.

— Най-добре да е най-добрата ми приятелка, която да ми каже какво, по дяволите, се е случило с нея?

— Аз съм.

Бенър звучеше така, сякаш дори не си е поела дъх.

— Откачам, откакто ми изпрати онова съобщение. И човекът, който отговори на повикването ми, не беше ти.

— Мамка му. Извинявай за това. Аз… когато се върнах в дома на бабата на Холи, нещата предприеха малко неочакван обрат.

— Кажи ми всичко. Веднага.

— Кав ме отвлече.

— Мамка му, звучи секси. Секси ли беше?

— След като осъзнах, че няма да прекарам останалата част от детеродната си възраст в харем, носеща костюма на принцеса Джазмин? И след като преживях нуждата да убия Кав? — Спрях да се замисля. — Да, може би малко.

— Не думай. Ще го добавя в тефтера си със сексуални желания. — Бенър ме пусна на високоговорител и чух шумолене на хартия, преди да започне да пише нещо.

— Наистина ли имаш тефтер със сексуални желания? И продължаваш да добавяш неща към него? — Не знаех кое от двете ме изненадваше повече.

— Много ясно, че имам. Целите винаги стават сбъднати възможности, когато ги запишеш. Използвам смарт метода. Конкретни, измерими, постижими, ориентирани към резултати и обвързани със срокове — изрецитира Бенър с лекота.

В моменти като този си спомнях, че откачената ми най-добра приятелка има откачено умни учени родители, които я бяха записали в „Менса“ след първите й IQ тестове. Мисля, че тогава бяхме в началното училище. Откачените умове бяха наследствени в семейството й.

И това бе просто още един пример как силната интелигентност се използваше за напълно погрешни причини. Или тя бе по-умна от всички нас.

— Казвала ли съм ти наскоро, че те обичам?

— Не, но ако започнеш да ми пееш тази песен, ще се наложи да се пресегна през телефонната жица и да ти зашия един зад врата.

Изсумтях, а тя ме прекъсна.

— Той вече изчука ли те върху огромния надпис Холивуд? Ако не е, ще го направи ли?

Притиснах ухо към слушалката, за да чуя това, което звучеше като потропване на молив по хартия.

— Не, но ще го обмисля. Мисля, че ще има проблем с движението там.

Тя изсумтя.

— Казва го момичето, което влезе с взлом в училището, за да прави секс в басейна по време на лятната ваканция, когато бяхме на седемнадесет.

— Не е честно! Имаше замесена текила. Не мога да бъда държана отговорна за действията си.

Спомних си за вечерта, когато пуснах съобщението. Текилата беше подмолен дявол.

— Както и да е. Е, кажи ми, какво каза Логан, когато му изпрати съобщение? Той е супер як.

За няколко секунди настана тишина.

— Супер як, като да има нужда от добър професионалист, който да го отърве от това да бъде селянин с бирено коремче, или супер як като куклата Кен от село?

Свикнала бях с въпросите на Бенър, затова този не ме изненада особено.

— Определено не е като куклата Кен. Но не е и точно Джей Ай Джо типаж. Той може да бъде съвсем нов екшън герой. Можеш ясно да видиш, че наскоро е напуснал армията. Късата му подстрижка е израснала в рошава коса, но все още има онази военна поза, която не можеш да пропуснеш. Може би защото е над два метра и раменете му са толкова широки, колкото и на Кав.

— Звучи като грамаден кучи син. Ами очите му? Има ли набола брада? Носи ли камуфлаж?

Уау! Това не бяха въпроси, които Бенър задаваше обикновено.

— Какво точно стана, когато му изпрати съобщение? Да не си заинтригувана?

— Не, разбира се, че не. Просто… няма значение.

Нима гласът й стана леко задъхан?

— Бенър? Има ли нещо, което искаш да ми кажеш?

— О, мамка му, точно осъзнах, че имам проект, който трябва да довърша до края на работния ден. Най-добре да се залавям за него. Чао, чао. Гледай да не забравиш да ползваш много лубрикант.

Нещо тук не си пасваше, но преди да успея да задам още въпроси, връзката прекъсна.