Мегън Марч
Порочна любов (16)

Глава шестнадесета

Гриър

Не бях от типа момичета, които се пречупват и плачат сами в банята. Не бях привикнала на подобни прояви на емоции, да плача истерично или да удрям по гърдите на някой мъж, казвайки му, че го мразя. Но някак, с Кав, аз се превърнах именно в такова момиче.

Дали бе така, защото никога преди не бях изпитвала толкова силни чувства, каквито изпитвах към него? Това би трябвало да значи нещо. Нали? Нима бях преминавала през живота върху тази отегчителна вълна, в която емоциите ми винаги са били на едно ниво, почти без да се потапят или издигат на повърхността? Исках ли да се върна на тази същата вълна? Безцветният свят, в който всичко е наред, всичко е приемливо, вместо невероятно, и само понякога се намира нещо, което да свие стомаха ти?

Не можех да имам сладкото без горчивото, и колкото и да ми се искаше да кажа на Кав да спре да се ебава със сърцето и ума ми, вече знаех какъв ще е животът без него.

Сив. Черен. Приемлив.

Исках повече от това. И, проклятие, исках него, дори и да бе достатъчно откачен да мисли, че да ме отвлече, бе добър план.

Осъзнавайки това, спрях да блъскам по гърдите му, забих нокти в ризата му и го дръпнах по-близо до себе си. Ръцете му се стегнаха около мен, като едната обхвана задната част на главата ми и я притисна към рамото му.

Можех ли да приема това? Него? Въпреки лъжите, които ми бе наговорил?

Познавах се прекалено добре, за да осъзнавам, че не можех да продължа напред с него, докато не се отърва от гнева и болката от предателството.

Сълзите продължаваха да се стичат по лицето ми, но не бяха гневни сълзи, а прочистващи. Когато най-после спрях да плача, Кав пусна косата ми и аз вдигнах лице, за да срещна погледа му.

— Какво правим? — прошепнах с треперещ глас.

— Работим, за да съградим нещо красиво.

— Мислиш ли, че въобще е възможно да го направим заедно?

— Трябва да се пребориш с тъмнината, за да оцениш красотата на светлината. Точно това правим и ние. Борим се с тъмните гадости помежду ни, за да не приемаме за даденост това, което има след тях. Ако беше лесно, нямаше да е толкова специално, нали?

Колкото и странно да беше, думите му имаха смисъл, и макар да не ми звучеше като типичния Кав, сериозното му изражение ми показваше, че е напълно искрен.

— Как стигнахме дотук?

Прокарвайки отново ръка през косата ми, той леко наведе главата ми назад.

— Ще започнем наново. Ново начало, където ще оставим миналото зад гърба си.

Предложението му бе колкото прелъстително, толкова и просто.

— Миналото е забило нокти дълбоко в нас.

Кав ме пусна, преди да ме отдалечи на стъпка от себе си.

— Ти си нещо повече от малката сестричка на Крейтън Карас, нали?

Примигнах от неочакваната смяна на темата и тона.

— Може би не за всички, но да, абсолютно.

— Има адски много причини да напусна Ню Йорк, но най-голямата от тях е, че аз не съм просто копелето на Дом Кассо. Това е миналото ми. То няма нищо общо с човека, който съм сега. Не приемам заповеди от него. Бъдещето ми е много по-голямо от живота, който имах в Ню Йорк. В Холивуд аз съм Кав Уестман. Сам съм си господар, скъсах си задника от работа, за да се превърна в мъжа, когото би могла да уважаваш. Проправих си път, излязох от мизерията, без да използвам името, без да използвам връзките си и без чужда помощ.

Разбирах какво казва и го уважавах за това, защото, докато съм в Ню Йорк, аз винаги щях да бъда малката сестричка на Крейтън Карас. Щяха да ми угаждат заради името и връзките ми. Всяка моя работа ще бъде получена чрез мрежата от връзки, които имаше семейството ми. Идеята да изляза от този балон в широкия свят, където сама ще мога да се доказвам, точно както бе направил Кав, едновременно ме ужасяваше и интригуваше.

Можех ли да го направя? Щеше ли да ми се наложи да се променя? Кав ме наблюдаваше и чакаше отговора ми.

Отговорих му напълно честно.

— Винаги си бил мъж, когото съм уважавала, Кав. Не е трябвало да променяш нищо в името на това.

За миг погледът му се сведе към пода, преди отново да срещне моя.

— Знаеш какво имам предвид.

— Мисля, че винаги си бил по-критичен към себе си, отколкото би бил някой друг.

Той сви рамене и насочи разговора обратно към темата.

— Е, какво ще кажеш, Гриър? Да започнем на чисто? Ново начало? Ти и аз, да изградим заедно нещо истинско? Този път без преструвки.

Той протегна ръка към мен. Всичко, което трябваше да направя, бе да я поема и той щеше да ме проведе през тъмнината към светлината.

Време беше.

Когато протегнах ръка и сплетох пръсти с неговите, целият гняв, който таях след сутринта, в която напуснах Белиз, се изпари.

Този път никакви преструвки.