Мегън Марч
Порочна любов (37)

Глава тридесет и седма

Гриър

— Какво? Не. Това е… Не. — Говорих безсмислено, но и в това, което Кав ми казваше, нямаше смисъл. Примигнах, за да прогоня сълзите, при спомена за онзи ужасен ден в болницата, а Кав ми кимна, чакайки да приема истината.

— Да. Тя е била косвена жертва. Била е облечена с твоите дрехи. Сложила е качулката си. Дониган е помислил, че си ти.

— Защо? Защо някой би… не разбирам. — Мишена? Аз? Чувствах се сякаш съм се озовала в алтернативна вселена. — Как?

— Чрез компаниите си брат ти си е създал много врагове. Враждебни поглъщания на фирми. Сигурен съм, че помниш.

О, много добре помнех. Крейтън нито тогава, нито сега не е бил особено популярен с това, че е добричък. Той бе изградил империя, като придобиваше компаниите, които си набележеше, без значение дали те го искат, или не, а след това ги разкъсваше, продавайки ненужните парчета, после подменяше целия управителен съвет с хора, които ще са верни на него. Знаех това, тъй като голяма част от акциите и парите в тях бяха от моя тръст. Денят, в който Трейси умря… в който е била убита… аз подписвах документи за ново поглъщане.

Но нищо от това нямаше смисъл.

— В момента, в който каза „аз трябваше да съм там“, знаех, че нещо не е наред. Дом ме изпрати да те наблюдавам с причина. Поемаше много рискове, а брат ти имаше прекалено много врагове. Крейтън бе затънал в бизнеса си и не осъзнаваше в каква опасност си, затова Дом се намеси. Мисля, че според него дължеше нещо на Крейтън. Отидох при Дом, за да му кажа за Трейси и той започна да се рови. Така разбрахме за Дониган и нападението над теб. Три дни след инцидента.

Умът ми започна да се рови, спомняйки си третия ден след посещението в болницата. Погребението на Трейси. На следващия ден, Кав ме заряза, оставяйки ме да го чакам.

Обвиненията, които Кардели повдигна днес в „Райкърс“, добавиха още едно парченце към пъзела, който вече се нареждаше в ума ми, докато Кав продължи:

— По думите на Дониган собственикът на компания, която Крейтън е погълнал, имал връзка с ирландските семейства и решил да отнеме нещо от брат ти, точно както Крейтън бил откраднал компанията от него. И решил да му отнеме теб.

Частите на пъзела се запълваха, а аз се чувствах все по-празна. Сякаш стоях извън тялото си и гледах екран на няколко крачки разстояние.

Това не е моя живот. Това не се случва наистина.

— Затова го уби — изрекох думите невероятно спокойно, но не бяха въпрос, а заявление.

Кав обаче отговори.

— Да. Защото знаех, че в мига, в който разбере, че е убил грешното момиче, ще се върне за теб. Нямаше да допусна това да се случи.

Облягайки се на плота, погледнах към него. Нямаше и следа от разкаяние в изражението на Кав.

— И след това си тръгна, без да кажеш дума.

— Да.

— Защото си убил човек.

— За да те защитя. — Погледът на Кав сграбчи моя. — Готов съм на всичко, за да те защитя.

Коленете ми се разтрепериха, и за да не се срина, дръпнах един стол и се отпуснах на него.

— Убил си го. За да ме защитиш. И след това ме напусна.

— Не отидох при Дом, докато не бе направено. Той ме ругаеше, задето съм такова тъпо копеле, макар че щеше да нареди да бъде направено същото. Но следите трябваше да бъдат покрити. Някой трябваше да поеме вината. И по някаква мистериозна причина той нямаше да позволи това да съм аз.

Още един болезнен удар прониза сърцето ми.

— Щеше да отидеш в затвора. Като Кардели. До живот.

— Знам.

В главата ми моят адвокатски мозък казваше, че Кав трябва да е в затвора, а останалата част от мен крещеше на проклятия мозък да си затваря устата.

— Щял е да ме убие?

Кав кимна.

— Да. Нямаше да му платят, докато не завърши задачата.

Била съм задача. Мамка му, Исусе Христе! Как въобще е възможно това?

— Значи сте натопили Кардели — промърморих, поглеждайки към папката пред себе си.

— Той самият е изнасилвач и убиец. Три нощи преди това бе изнасилил една от сервитьорките в клуба на Дом. Беше я пребил така жестоко, че я бе вкарал с болница. Дом го искаше вън от улиците и всичко пасна. Затвор или смърт… това беше сделката. Затова той призна, че е извършил убийството.

Всичко, което Кав казваше, беше толкова невероятно, че не знаех как да се справя с него.

Улично правосъдие. Това ли беше? Чест измежду крадците?

Но това не променя факта, че гаджето ми е убиец.

— Не знаех как да ти кажа. Аз не… мамка му, Гриър. Не исках да научаваш.

Погледът ми се вдигна към Кав, докато той прокарваше ръка през косата си.

— Някога щеше ли да ми кажеш? — Не знаех защо отговора на този въпрос бе толкова важен за мен, но бе така. Имах нужда да зная. Щеше ли да крие завинаги това от мен?

Той затвори очи за миг, преди да го отвори и да ме погледне.

— Искаш ли истината?

Сърцето ми удряше силно в гърдите ми.

— Да.

— Никога не съм искал да ти казвам. Това не е нещо, което трябва да разбереш, или да знаеш, че съществува. Ти живееш в балон, Гриър, и щях да направя всичко по силите си да останеш недокосната в него. Никога не съм искал да чувстваш това, което изпитваш сега. Исках да те защитя от всичко, включително и от себе си.

Болка изпълни гърдите ми, сякаш бях разрязана на две, докато той продължаваше да говори.

— Но когато видях вчера папката, това беше знакът, от който имах нужда, за да знам, че правя грешен избор. Не можех да държа миналото заровено завинаги, колкото и да ми се искаше. Знаех, че трябва да ти кажа истината.

Как можех да му повярвам? Във всяка стъпка, която правех, преценката ми бе погрешна. Лошо решение подир лошо решение, точно както казах на Холи. Как можех да се доверя на себе си за това какво изпитвах?

Плъзнах се от стола и се наведох за чантата, която лежеше на пода.

— Трябва да тръгвам.

— Какво? Не, ти няма…

— Трябва да тръгвам — повторих по-ясно втория път. — Трябва да помисля. Точно сега не мога да съм около теб.

Кав стисна челюст.

— Напускаш ме. Сега, когато знаеш всичко, просто ме напускаш.

Стиснах силно очи, защото опустошеното му изражение само засили болката вътре в мен. Блъснах се във вратата и сграбчих дръжката.

— Какво друго има, Кав? Каква друга огромна тайна криеш от мен? Ударите постоянно идват и не знам колко дълго ще мога да издържа. — Гласът ми трепереше, а нуждата да побягна оттук ставаше все по-силна.

„Трябва да се махна оттук.“

— Нищо, Гриър! Няма нищо друго. Знаеш всичко. Освен може би това. — Погледът му бе интензивен и аз се подготвих за поредния удар. Гласът му бе твърд и спокоен. — Бих го направил отново, за да те защитя. Няма нищо, което не бих направил, за да те защитя. Обичах те тогава, и, мамка му, обичам те и сега. Ако не можеш да ме обичаш, знаейки, че бих се отказал от всичко, за да си в безопасност, включително и това, че бих прекарал живота си в затвора, значи с нас е свършено. Значи тук няма нищо, за което да се боря.

И това бе ударът. Този, който ме удари в стомаха и ме накара да изхвърча през вратата, докато от очите ми се стичаха сълзи.