Мегън Марч
Порочна любов (31)

Глава тридесет и първа

Гриър

Някога имали ли сте предчувствие? Или просто някакво тревожно чувство, че нещо ще се прецака ужасно много? Не можех да се отърся от това чувство, докато пътувах с таксито към „Райкърс“.

Да, с такси. Не можех да се обадя на Ед, защото тогава новината за това пътуване щеше да стигне до Крейтън, а аз определено не исках брат ми да знае, че идвам тук, също както не исках Кав да научава.

Обаче чувството не си отиваше, сякаш щеше да се случи нещо ужасно. С късмета ми напоследък, сигурно щеше да има затворнически бунт и затворът ще бъде заключен, а аз щях да остана вътре. Кав и Крейтън щяха да разбият „Райкърс“ тухла по тухла, за да ме измъкнат. Можех само да си представя лекцията, която щеше да ми изнесе Крейтън.

Може би трябваше да доведа Ед…

* * *

Миналата вечер, след като се обадих в затвора, звъннах на Холи, за да видя дали има нужда от вечеря, или от компания, или и от двете. Крейтън току-що бе влязъл през вратата с най-любимото й пържено пиле в града и тя стенеше щастливо колко невероятно вкусно било. Крейтън взе телефона от нея.

— У дома ли си?

— Да, прибрах се веднага, щом разбрах. Има ли нещо, което мога да направя?

Крейтън въздъхна, преди да отговори, и отново се почувствах като малката сестричка, която винаги се дъни. Не съм вече онова момиче.

— Няма какво да направиш. Всички просто чакаме резултатите от аутопсията и чак тогава ще видим какво да правим.

— А Дом? — зададох въпроса тихо, защото не исках Кав да чуе.

— Той може да се грижи за себе си. Няма нужда който и да е от нас да се тревожи за него.

Това вероятно бе истината.

— А леля Катрин?

— Елизабета каза, че е отишла на спа и оттогава не се е връщала. Не е чула в кой комплекс ще ходи. Пратил съм Кенън да се опита да я намери.

Значи още веднъж брат ми държеше ситуацията под контрол, дори беше говорил с икономката.

— Добре. Ами, кажи ми, ако мога с нещо да помогна.

— Просто стой далеч от неприятностите, Гриър.

Отново това проклето чувство започна да нараства.

— Добре. Радвам се, че си добре, Крейтън.

* * *

Да си спомням разговора, докато се возех на задната седалка на таксито, пътувайки към „Райкърс“, наистина беше малко иронично.

„Просто стой далеч от неприятностите, Гриър.“

Точно към тях съм се насочила, скъпи братко.

Щях да вляза и изляза толкова бързо, че никой нямаше да разбере. Просто клиентът ми трябваше да подпише писмото, с което иска да се оттегля от случая му, и всичко това щеше да е само лош спомен.

Процедурата да влезеш в затвора бе почти толкова трудна, колкото и да излезеш. Тъй като нямах уредена среща, трябваше да чакам по-дълго, отколкото се надявах, а съботната тълпа, желаеща да посети любимите си хора, беше извън контрол.

Една жена чакаше, люлееща бебе на коленете си. Беше облечена спретнато с черен панталон и розова блуза на бели райета, която пасваше на дрешките на детето.

Дали посещава бащата? Дори не можех да си представя какво е да гледаш мъжа, когото обичаш, през петсантиметрово бронирано стъкло или през маса, зад която той е облечен в затворнически гащеризон.

Погледнах надолу към часовника на телефона си за седемдесет и седми път. Казах на Кав, че тази сутрин ще се срещна с някой от работата ми, тъй като след бързото ми напускане има случаи, които трябва да предам на друг. Не знаех дали той осъзнаваше, че днес е събота, но не ми зададе никакви други въпроси.

Не беше лъжа, казвах, когато вината започнеше да ме човърка. Обаче определено не бе цялата истина.

Замислеността на Кав може би се дължеше на факта, че отиваше да се срещне с Дом, което за мен също бе доста зловещо.

Най-после, час по-късно, бях извикана, за да се срещна със Стивън Кардели. Вълна от облекчение премина през мен, тъй като през последните тридесет минути наистина мислех, че той ще откаже да се види с мен, което щеше да ме прецака по много параграфи. Но той не отказа.

Въведоха ме в стаята за разпити, а аз си припомних наум извинителните и убедителни доводи, които щях да дам на г-н Кардели. Седнах на пластмасовия стол, завинтен с болтове за пода до масата, също захваната за пода, когато охраната го доведе.

Сивата му коса бе мазна и падаше на клечки над челото му, а кожата му бе силно зачервена или от усилията, или от нещо друго. Бледите му сини очи се насочиха напрегнато към мен.

Никога досега, не бях разбирала пълното значение на думите „тръпки да те побият“. Но под погледа на Кардели вече го научих. Предупрежденията на Джейд и Кав отново отекнаха в ума ми, изписани с ярки цветове и подчертани няколко пъти.

— Имате петнадесет минути — каза охраната и заключи веригите на Кардели първо към пода, а после и към масата.

Това бе ново… и много обезпокоително. Дали нещо не се е случило след последното ми посещение, за да има такива засилени мерки за сигурност?

Мъжът пред мен се усмихна жестоко и отблъскващо, и просто знаех, че няма да мога да повдигна въпроса си пред него.

Още не си бе отворил устата, а знаех, че съм направила ужасяваща грешка. Не биваше да идвам. Трябваше да оставя фирмата да се погрижи за него.

Стомахът ми се сви от предчувствието, което ме мъчеше по-рано.

— Имаш много време за някои неща и никакво за други — каза Кардели.

Веднага започнах с отрепетираната си реч.

— Много съжалявам, г-н Кардели. Дължа ви извинение. Пропуснах крайния срок на изслушването по делото ви, но не съм сигурна дали съдът ще разреши отлагане. Би трябвало да го направят, тъй като грешката бе моя, а не ваша, но и в двата случая просто се случи и фирмата ще опита да го поправи. Всички са съгласни, че най-добрият начин да поискаме отлагане е като прехвърлим случая на друг адвокат.

Изражението му стана буреносно.

— Преебала си случая ми? Какво, по дяволите? Вие сте най-добрите адвокати в града. Това не е истина.

Докато седях срещу разстроения мъж пред себе си, почувствах вина. Той бе онзи, който гниеше зад решетките, и аз имах професионалния дълг да спазя задълженията си според съдебния ред, но не бях успяла да направя дори това. А сега решението ми пред него бе „Моля ви, освободете ме от случая, за да може някой друг да го поправи“. Това бе неговият живот, а всичко, за което ме бе грижа, бе да се измъкна от тази ситуация. Много добре, Гриър.

— Много съжалявам. Бях невнимателна, но няма да се случва повече, щом предам случая ви на друг адвокат. Вече не работя за фирмата, затова виждате, че не бих могла да продължа да отговарям за случая ви. Всичко, което трябва да направите, е да подпишете това писмо и ще ви бъде назначен друг адвокат. — Извадих писмото от папката и го сложих пред него заедно с молив.

Мамка му. Дали въобще бе позволено да му давам молив? Имаше предпазни мерки, но въпреки това можеше да наръга някой с него.

Вместо да посегне за молива, той се облегна назад и отпусна ръце в скута си, доколкото му позволяваха оковите.

— Не.

Какво? Не можеше да откаже. Имам предвид, очевидно можеше, но не така трябваше да се развият нещата.

— Г-н Кардели, не мисля, че сте обмислили добре това. Друг, по-старши адвокат от фирмата ще се заеме със случая ви — казах аз, скръствайки пръсти под масата, защото в действителност нямах идея кой ще поеме случая. Но ако познавах фирмата, те щяха да гледат да предотвратят щетите и нямаше да дадат случая на някой младши сътрудник. — Това е нещо добро. Всъщност е много по-добре за вас.

Алените му устни се извиха присмехулно, карайки стомахът ми да се преобърне.

— Ти прецака случая ми и няма да се отървеш от него, без да кажа, че можеш да го направиш. — Думите му бяха присмехулни, почти триумфални.

— Съдът може така или иначе да ме отстрани — кръстосах ръце, изричайки блъфа.

— Не знам за това. Но това, което знам, е, че и тук — той завъртя глава, кимайки към вратата, — и навън, не получаваш нищо, без да дадеш нещо в замяна. — Той се наведе отново напред, подпирайки ръцете си на масата. — Затова ще трябва да направиш нещо за мен и ще видим дали можем да се погрижим да не се замесваш.

Не дойдох тук подготвена да се пазаря с този мъж. Всъщност не очаквах да оказва такава съпротива, щом научи, че ще го представлява по-опитен адвокат. И какво въобще би могъл да иска от мен?

— За какво говорите? — Тонът ми бе равен и студен. Нямаше да му позволя да види, че ме бе извадил от релси.

— Пледиране за невинност. Ще изложиш случая ми и ще го изпратиш на някой, който може да ме измъкне оттук.

Мамка му. Това значи искаше той. Гледах към окования мъж с мъртви очи и жестоко лице, знаейки, че в никакъв случай, дори при най-добрите обстоятелства, не бих могла да издействам свободата му.

Освен това при едно пледиране за невинност на случая можеше да отнеме години, преди да влезе в съда. Той включваше заливане от молби и беседи, а за каквото и да бе осъден този мъж, вероятно го бе направил, затова нямаше никаква гаранция, че ще го освободят.

— Дайте ми кратко описание на случая, защо мислите, че сте обвинен несправедливо, и ще го сглобя така, че да бъде логическо и организирано, за да можете да го представите. Точно тук, точно сега и ще подпишете писмото, преди да напусна стаята.

Погледнах към часовника на стената. Все още имахме дванадесет минути. Как беше възможно да са минали само три минути?

— Тогава побързай и започвай да пишеш, момиченце, защото това ще отнеме адски много време. Ако не съм готов, когато времето изтече, няма да подпиша нищо, докато не се върнеш, за да довършиш работата. Тогава ще подпиша писмото, за да може да се отскубнеш от случая и да идеш да си оправиш ноктите, или онова, което правят глезлите като теб. — Той буквално изплю последните думи.

Извадих бележника си и прибрах молива от масата.

— Добре. Имаме сделка. Да започваме.

Той се огледа из стаята, сякаш проверяваше кой може да чуе. Охраната стоеше на пет метра от нас, потупвайки с пръсти колана на униформата си.

Най-после Кардели започна:

— Последния път, когато беше тук, вероятно щеше да ме е шубе дори да си отворя устата за тези неща, камо ли да спомена имена, но сега, ако клюките са верни, и това копеле Кассо ще бъде опандизено за убийство, нещата се промениха.

Всичко в мен застина, щом го чух да казва името Кассо.