Мегън Марч
Порочна любов (12)

Глава дванадесета

Гриър

Събудих се от усещането, че нещо бе пъхнато в устата ми и завързано на тила ми. Посегнах към лицето си, но ръцете ми бяха завързани. Глезените също.

Какво, по дяволите?

В мен се надигна тревога, когато отворих очи и видях маскиран мъж пред себе си, целият облечен в черно, точно преди да сложи превръзка на очите ми. Той завърза копринения плат зад главата ми, а аз изкрещях, но това, което бе пъхнато в устата ми, заглуши звука.

О. Боже. Мой.

Започнах да се боря, ритайки със завързаните си крака. Без полза.

Заглушените ми викове станаха по-изплашени, когато той ме вдигна от леглото и ме сложи в нещо като възглавница, обездвижвайки ръцете и краката ми. Около мен усещах плат, когато чух затварянето на цип.

О, Боже мой. Бях затворена в чувал.

Цялото ми тяло се напрегна, когато ме вдигнаха от пода. Чу се само леко сумтене, когато мъжът ме понесе извън стаята.

Едва тогава осъзнах какво се случва.

Мамка му, отвличаха ме.

Да имам брат милиардер и повече пари, отколкото би могъл да си представи човек, беше мое право и точно сега бях станала мишена на похитител. Най-добрата ми защита, поне по мое мнение, винаги е била анонимността ми, докато живея в града. Можех да направя почти всичко и да не бъда разпозната.

Но в Голд Хейвън нямах този лукс.

Умът ми се въртеше на хиляди посоки.

Дали не е някой пияница от бара? Няколко от тях ме гледаха сякаш искаха да ме направят своята селска булка. Дали някой би искал откуп? Дали не е враг на Крейтън? Но кой?

И къде, по дяволите, е охраната ми?

Подскачах срещу твърдото мъжко тяло, докато той слизаше надолу по стълбите.

Мамка му, ако успее да ме изнесе навън, съм прецакана.

Всички ужасяващи възможност преминаваха през ума ми.

Бяло робство. Изнасилване. Мъчение. Откуп.

Задната врата се отвори и аз заритах с вързаните си крака срещу плата, въртейки се и правейки каквото успея. Силна ръка удари по плата, улучвайки бедрото ми.

Този задник току-що ме удари. Щеше да умре заради това.

Усещайки промяната в температурата и начина, по който се клатех на рамото му, разбрах, че сме навън. Шансовете ми да се измъкна от тази ситуация намаляваха с всеки изминал миг.

Пиперливият мирис на изгорели газове опари ноздрите ми миг преди да се чуе звук от отваряне на врата. Бях вдигната високо, преди да бъда сложена на друга равна повърхност. Борех се, но не можех да открия нищо, което да сграбча със завързаните си ръце.

Вратите се затвориха и знаех, че съм преебана.

Името ми е Гриър Карас и току-що бях отвлечена.

* * *

Пътувахме кратко, но паниката изпълваше всяка клетка от тялото ми, карайки да тръпна след всеки изминат километър. Поех си дълбоко дъх и опитах да прогоня истерията, която се надигаше в мен. Трябваше да потърся хладната си логика. Това, че се боях, нямаше да ми е от никаква полза.

Но майната им на рационалните мисли… бях в някакъв чувал в багажника на ван или СУВ. Прокарах ръце по вътрешната страна на ципа, вкопчих се с нокти в него и опитах да го отворя със зъби. Без успех. Колата намаляваше и усилваше скоростта. Завой наляво, завой надясно. Напълно изгубена бях.

Мамка му! Дори да успеех да се измъкна от чувала и от багажника, как щях да намеря обратния път?

Смених позата на тялото си, използвах краката си, за да опъна ципа, надявайки се да се отвори. Трябваше да се измъкна. Нищо не се получи. Раздразненият ми вик беше заглушен и не се чу почти нищо. От шофьора не идваше нито звук.

Или може би той бе пътник? Какъвто и да беше, той щеше да умре бавно и болезнено, щом брат ми успееше да го докопа.

Превозното средство най-после спря. Отвън се носеха други шумове и се надявах да има някой, който би могъл да ми помогне. Все пак, за бога, бях в Голд Хейвън, Кентъки, а не в Рио или Тихуана.

Това би могло да се случи там!

Страхът сграбчи мускулите ми с парализиращите си нокти, когато някъде се отвори врата и в превозното средство лъхна студен въздух. Никой не изрече нищо, когато бях издърпана до вратата и отново вдигната на ръце.

Мамка му. Мамка му. Мамка му.

Започнах да крещя срещу превръзката на устата ми, ритах в чувала. Звук от самолет изправи тръпка на ужас през тялото ми.

Мамка. Му.

Никой повече нямаше да чуе нищо за мен. Щях да бъда продадена на някой шейх като във филма „Твърде лично“. Брат ми беше страхотен, но не беше Лиъм Нийсън. Може би той познаваше Лиъм? Истерията заседна в гърлото ми, а страхът ми граничеше с ужас.

Щях да умра. Никога нямаше да видя отново семейството си. Никога нямаше да видя Бенър. Никога нямаше да се запозная с племенницата си. Никога нямаше да видя отново Кав и да му поискам обяснение.

И тогава чух гласа. Неговият глас. И замръзнах.

— Готови ли сме за тръгване?

— Още няколко минути. Имате ли нужда от помощ с багажа, г-н Уестман?

— Не, ще се справя.

Кав.

Изпълни ме облекчение, последвано от вълна гняв.

Щях да го убия.

Да. Го. Убия.

Целият адреналин, който туптеше във вените ми през последните кой знае колко минути, се стопи под силата на гнева ми.

Ще. Го. Убия.

С голите си ръце.

Тирадата ми бе заглушена от превръзката на устата ми, а борбата ми стана по-упорита.

Ръцете му се притиснаха към долната част на чувала, точно върху дупето ми.

— Спри!

Застинах, но само защото пазех енергията си, за да избухна в мига, в който ме пусне от това нещо.

Как бе могъл да ми го причини? Никога не бях изпитвала подобен гняв в живота си. Защо при всяка среща с Кав Уестман, или с Кассо, или който и да бе той, умееше да откъсне от мен толкова много емоции, каквито никой друг не би могъл? Това беше лудост.

Той беше луд.

И аз бях луда, задето бях толкова хлътнала по него.

Думата хлътнала ме сграбчи за гърлото. Не бях хлътнала. Преодолях го.

Или щях да го преодолея, след като го убия.