Илия Михайлов
Когато вали (37)

Тези три дни

Три вълнуващи дни. 1000 км по сложните пътища на републиката. Живописни гледки из цялата Златна Добруджа. В малката Каварна със скулптурите на големите Дио^[1] и Жоро Минчев и кротко приседналите край тях трима старци, споделящи красивата есенна утрин в градския парк. На нос Калиакра, където България сякаш потъва в синьо-зелените прегръдки на морето, а едно малко рибарско корабче бавно се отдалечава към хоризонта, следвано от ято кресливи чайки. На магичния Камен бряг, където човешкото и божественото се сливат в едно под тайнствения грохот на вълните, които се разбиват в брега като стари мечти. Там, където се чувстваш целунат от Бог. Казваш си: „По дяволите, България е толкова красива!“. Тичаш с разтворени обятия към червеникавия залез или към лунната пътека, полегнала нежно като жена върху спокойното синьо море.

На високото Шуменско плато, където залезът се спуска над града, а ти имаш чувството, че можеш да го уловиш в шепата си. Там — по широките слънчеви улици и булеварди на гостоприемния Добрич, където е поседнал Йовков с книга в ръка. Или в усмихнатия Ямбол, някъде край Безистена, където онази възрастна госпожа ми каза: „Дано Бог ни помага, но и Той май се измори!“…

Опитвам се да проумея думите на стария моряк чичо Киро Майтапа (Иван Григоров) от българския сериен филм „Васко да Гама от с. Рупча“: „Най-хубавото на всяко пътуване, Васко, е завръщането!“. Опитвам се, но все още ми е трудно, защото все още съм там…

P.S. Дани и бате Жоро, благодарим ви, че ни подарихте тези безценни мигове и сбъднахте една моя мечта! Обичаме ви!