Илия Михайлов
Когато вали (45)

Лодка от борови кори

Помниш ли онези дни, в които рисувахме слънцето само с жълт молив — някъде в горния ляв или десен ъгъл на белия лист? Че къде другаде, ако не там, е мястото на едно детско слънце?! Как улавяхме лъчите му с ръце. Въртяхме се заедно в кръг, смеехме се и не спирахме да бъдем щастливи, защото просто не знаехме, че е възможно. Лъжата, страхът и лицемерието стояха наблизо и завистливо ни зяпаха, но ние все още не ги познавахме. Скачахме с боси крака в локвите след поредния летен дъжд, оставил след себе си мирис на изкъпан асфалт и уморена градска тревожност. Вярвахме, че можем да изпием цялата вода от чешмата, докато студените ѝ струи не намокряха фланелките ни с надпис „Ну, погоди“ и ключовете за вкъщи, които носехме на връзка под тях, а ние оставахме без дъх, загледани високо в синята безпределност над нас. Не знаехме какво означава „вчера“, защото ни се струваше, че живеем в едно непрестанно „сега“, а „утре“-то беше непонятно като задача с думи от учебника по математика и странно като картина на Салвадор Дали.

Помниш ли лодката, издялана от борова кора, лодката на нашето детство, която отдавна отплава в морето от разочарования? Гледам често след нея все още, но отдавна спрях да я чакам обратно, защото в света на възрастните надеждите имат срок на годност.